Автор: архимандрит доц. Павел Стефанов

Страшният съд. Музеят в Кремъл от XIV в. 

Ние, православните, се гордеем, че сме приемници на древната Църква, основана от Христос. Но не трябва да забравяме, че между нашите предшественици преди 2000 години и повечето днешни християни има една основна и, бих казал, фатална разлика. Древните очакват трепетно всеки ден второто пришествие на Господа и „живота в бъдещия век”, докато мнозина от нас виждат в християнството полумагическо средство за осигуряване на живот, здраве и благополучие на земята. 

Словото Божие, Библията, ни представя Бога в два образа – като Цар и ближен, като трансцендентен и иманентен. Те не се отричат взаимно, а се допълват. Понякога Бог се разкрива като потресаващо и мощно присъствие, като велик Господар, Който държи Вселената в десницата Си и всява трепет в сърцата на хората. Един от примерите е теофанията в пустинята, когато Бог се явява на Мойсей в горящия храст. Мойсей е заставен да свали обувките си, защото мястото е свято и той навежда глава като знак за преклонение. В Новия Завет Христос се преобразява пред апостолите. Той излъчва светлина и енергиите на Неговата божественост просияват чрез тялото Му. В посланията на апостол Павел, който никога не вижда Иисус в плът, Христос е трансцендентния, възкръсналия, възнесения Син Божи, Чиято светлина го поваля от коня по пътя за Дамаск. В други случаи Писанията разкриват Бога в образа на наш ближен – приятелски настроен, човечен, понятен, който ни вдъхва благост, увереност, надежда. Това е иманентният образ на Бога. Той се разкрива както в Своята трансцендентност, така и в Своята иманентност. 

Автор и водещ на предаването: Горан Благоев 

 В криза ли е съвременното семейство, обречен на изчезване ли е традиционният брак  и може ли Църквата да помогне за неговото спасяване  – „Вяра и общество” търси отговорите на тези въпроси в разговор с духовници и богослови от различни християнски изповедания от Източна и Средна Европа, които се срещнаха във Велико Търново по инициатива на холандската фондация „Църквата в действие”. Според Хелейн Зоргдрагер от Холандия „Църквата може да предложи духовни и морални ценности, както и умения как да се развиват отношенията между хората, което е особено нужно за съвременния човек и което много му липсва в нашите общества: как да развиваме нашите отношения, как да израстваме ние в тях; как да се научим да бъдем верни и отговорни в най-интимните си отношения, които имаме.”  Протойерей Василий Чобану от Молдовската православна църква смята, че младите хора, които искат да създадат семейство, трябва да бъдат научени „да прощават и да проявяват търпение – двете основни качества, върху които се гради домът на щастието”.  В същия материал отделяме внимание и на един от споровете, който продължава да съществува в Църквата:  дали бракът на семейните и безбрачието на монасите в еднаква степен могат да издигнат човека до Бога?

Пет години след по-кръстването, на 4 март 870 г., България се сдобила с автокефална Църква чрез извънредно съборно решение на източноправославните патриарси и папски представители на Константинополския събор от 869-870 г., с което окончателно се приобщила към голямото семейство на християнските народи. 
По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощ. Към 918-919 г. на църковно-народен събор в столицата Преслав официално била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелят-архиепископ получил патриаршеска титла. Десет години по-късно, през октомври 927 г., бил сключен мирен договор между България и Византия, като били признати автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква.