Здравейте отново с „Историята на американското Православие”. Днес бих искал да ви разкажа за едно забележително събитие, което почти се било случило. През 1888 г. в Чикаго почти била основана всеправославна енория. Но това така и не се осъществило никога, което вероятно е причината да не сте чували за този случай. Но така или иначе, мисля, че това е история, която си заслужава да бъде разказана.

         През 1888 г. Православието наистина съществувало в Америка. Разбира се, в Аляска имало голям брой църкви, но тя била доста далеч от останалата част на САЩ. През 1888 г. единствените православни църкви в останалите щати били руската катедрала в Сан Франциско и гръцката енория в Ню Орлианс. Всъщност, само църквата в Сан Франциско признавала властта на руския православен епископ.  

         Енорията в Ню Орлеанс, изглежда, била определено свързана с Гръцката църква, но преди всичко била независима. В най-големия град в страната – Ню Йорк Сити, нямало православна църква, вторият по големина град – Чикаго, също бил без православна енория. Но през 80-те години на XIX век в Чикаго започнали да пристигат гърци, сърби, както и православни от други етноси. Някъде около средата на десетилетието един черногорец, собственик на ресторант, на име Гобчевич, изпратил писмо до руския посланик във Вашингтон. В него той изтъквал, че в Чикаго трябва да има православна църква и искал руското правителство да изпрати свещеник и да построи църква. Руският посланик препратил писмото на Гобчевич към руския Свети Синод и то стигнало до новия руски епископ на Сан Франциско, Владимир. Очевидно това отнело няколко години и си мисля, че причината за това донякъде бил фактът, че за повече от пет години – от 1882 г. до 1888 г. – в Америка не е имало руски епископ. Но това е друга история!

         През май 1888 г. Гобчевич най-сетне получил отговор на писмото си. Епископ Владимир помолил Гобчевич да организира среща на всички православни в Чикаго, за да види колко човека са заинтересувани от създаване на църква. Владимир планирал да посети града по-късно през годината и искал да знае какво да очаква.

         Срещата се състояла на тринадесети май. За да обобщя срещата, ще ви чета предимно от една статия в „Чикаго Дейли Трибюн”, която излязла на следващия ден. Не се притеснявайте обаче, това не е някакъв сух вестникарски репортаж, какъвто бихте прочели днес. Вестниците по онова време – 80-те години на XIX век били доста развлекателни. Така че аз не бих могъл да обобщя по-добре срещата, отколкото е направил това авторът на дописката в „Чикаго Трибюн”. Той пише:

         „Г-н Гобчевич, черногорец с черна коса и светъл мустак, свика днес среща на гръко-католиците”. Тук ще прекъсна цитата, за да кажа, че светските медии през 80-те години на XIX век знаели за Православието още по-малко, отколкото аз днес знам. Тук ние говорим за православни християни, но дописката ги нарича гръко-католици, което е често срещано недоразумение по онова време. Но нека продължа. „На събранието присъстваха всички гръко-католици в Чикаго. Имаше атиняни и спартанци, островитяни от Архипелага, моряци от малоазийските пристанища, както и славяни от всички националности – далматинци от Рагуза (Дубровник) и Бока де Катаро, сърби от Призрен и Белград, българи от Русчук. В залата, намираща се на Пето авеню, номер 118, присъстваше само един руснак и той, чувствайки се не на място, напусна преди края на събранието.

Един дребничък грък в късо палто, който би могъл да бъде пират, но в действителност беше търговец на кафе и подправки, застана на трибуната и дискутираше с друг грък в хекзаметри и пентаметри. Речта му бе толкова бърза, жестовете му – толкова оживени, че сърбинът в другия край на залата призова за ред. Дребничкият грък, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да извади нож, за да даде превъзходство на своите доводи, утихна моментално и сръбският победител поиска оттук нататък блестящият език на Тукидид да бъде премахнат и в дискусиите да се възприеме езикът на Робърт Г. Ингерсол[1]. Членовете на „Сръбска омладина[2], които били свидетели на детронирането на княз Александър – не разбраха и дума от изказването на двамата говорители, но аплодираха сънародника си.

         След това г-н Гобчевич извади от джоба си писмото, което бе поводът за събранието. Някога г-н Гобчевич носил ятаган на пояса си и фес на главата си. Някога г-н Гобчевич гледал през дулото на дългата пушка и стрелял по турците, които се катерили по родните му скали. Някога г-н Гобчевич, под ръководството на един войник- свещеник бил изкачвал върхове, палил села, криел се в пещери, търкалял големи скали надолу към врага. Г-н Гобчевич бил участник във всяко съвременно черногорско въстание. Сражавал се с нашествениците като корав планинар, какъвто бил. А днес държи заведение на ул. „Уест” 22 и е скромен, сдържан мъж, с биография на която много американски генерали биха могли да завидят”.

         Разбрахте ли какво имах предвид за вестниците от 80-те години на XIX век? Този автор взел това скучно религиозно събрание на гърци и сърби и го превърнал в голяма история с живописни характери и интригуващи диалози. Но както и да е, нека продължа.

„Но преди г-н Гобчевич да прочете писмото, г-н Джордж Браун, ветеран от нашата война, която аз наричам Гражданска война, бе извикан отпред. Той бил невръстно момче, когато пристигнал от Самос и неясно си спомнял гръцките острови, които пламенната Сафo обичала и възпявала. Въпреки това, обаче в него бил останал още от някогашния гръцки дух и жизненост, с които той сърдито удари по масата с броеницата си, за да може сърби и гърци да чуят следната Омирова реч. „Господа”, каза той, „силата е в съединението. Нека всеки от нас реши и нека не завижда. Аз не завиждам. Женен съм за католичка, но съм запазил вярата си. Нека се обединим като братя, ако и езиците ни да са два, то вярата ни е една. Свещеникът служи и на двата езика. Ние сме издигнали знамената си. Това е първото гръцко знаме, издигнато в Чикаго. Ние ще учудим американците. Нека се обединим като братя. А сега, господа, моля ви, седнете. Седнете! Бихте ли седнали, сръбски господине! (чук, чук, чук с бастуна). Ще ни се да чуем нещо от вас”.

Г-н Джей Вучедич, председател на Сръбското общество, стана, за да отговори. Той е красив като славянин и в миналото е карал лодка по Адриатика. Висок, строен, хубав като гръцки бог, бил служил в Далматинския полк срещу турците, както и на много военни морски съдове, а през една нощ отплавал от Бока де Катаро. Ентусиазирано злорадстваше, когато бе спомената битката за освобождението на Черна гора и заяви, че ако неговите сънародници имат нужда от камата или оръжието му, още утре би се върнал в планините. Но като не виждаше наложителна причина да замине, той даде следния отговор:

„Господа, важно е да поемем всичко на собствените ни рамене. Надявам се, че ще има една среща през юни и една през юли, за да отделим парите за нашата цел. Засега няма какво да кажа, виждам, че всеки е доволен от работата, която вършим тази вечер”.

След това г-н Гобчевич прочете писмото. То бе написано от епископ Владимир, който наскоро пристигнал в Сан Франциско от Русия. Епископът обмислил проекта за създаване на гръцка църква в Чикаго и предложил на г-н Гобчевич всички гърци, сърби, българи и руснаци в града да подпишат петиция, която той щял да препрати на Светия Синод и да събере средства, за създаването на църква и заплатата на свещеник.

         Това бе целта, поради която г-н Браун посъветва слушателите си „да се обединят като братя”, а г-н Вучедич ги призова да „отделят средства”.

         Подписването на петицията се оказа изключително сложно нещо. Някои от гърците имаха имена като например Николаос Христоламброс и Димитриос Корфиатис и те прекараха толкова време в изписване на имената си, сякаш преписваха книга от Елиът. Други се подписаха от името на цялото семейство като например Петрос Пулос, Джордж Пулос, Джон Пулос. Други въобще не можеха да се подпишат и имената им бяха нанесени от ревностния г-н Гобчевич.

         Сред последните бе и един красив, но дребен на ръст младеж, с роза в бутониерата си, с гъста черна коса, зализана над челото му. Той бе последният пристигнал от Атина, където бил смятан за Адонис. Но какво може да каже той за Атина? Да, познава много хубави жени там. Виждал ли е някога Маратонското поле? Никога и не бил чувал за него. Какво мислил за Партенона? Никога не бил чувал за него. Чел ли е Софокъл и Еврипид? Той не може да чете и пише, но бил модерен младеж в съвременна Атина. И така, петицията най-накрая бе подписана и по-възрастните мъже се събраха около подиума и започнаха да си говорят за свободата на стара Гърция. „Няма ни един от нас”, каза г-н Гобчевич, „който да не знае този благороден стих наизуст:

„Планините гледат към Маратон

И Маратон гледа към морето;

И час във размисли, останал сам,

Мечтаех Гърция да е свободна вече,

Защото, стоейки на персийски гроб

Не мога аз да считам себе си за роб.”[3]

 

Тук г-н Гобчевич цитира от една поема на Байрон”.

         Това бил материалът на „Чикаго трибюн” за срещата. Разбира се, „Трибюн” не бил единственият вестник, който писал за тази история. В Чикаго имало страшно много вестници. Сред тях бил и „Чикаго дейли интероушън”, който навярно е по-информативен, но далеч не толкова развлекателен. От „Интероушън” научаваме, че в Чикаго по онова време имало около хиляда православни – 600 гърци и 400 славяни, които включвали сърби, черногорци, българи, руснаци и т.н. На срещата присъствали около сто мъже. Черногорецът Гобчевич бил избран за секретар, а гъркът Джордж Браун – за председател.

         Ето нещо от  „Интероушън”, което го няма в „Трибюн”. Цитирам: „Повдигнат бе въпросът за езика, който ще се използва от свещеника при богослуженията и проповедите. В Чикаго има 600 гърци и само 400 славяни, но тъй като руското правителство щяло да построи църквата, изискването на властите в Санкт Петербург да им бъде разрешено да определят въпроса за езика. В църквата в Сан Франциско гръцкият и славянският се редуват всяка неделя и е възможно тук също да се направи график”.

         Както се оказало, в Чикаго никога не била основана всеправославна енория. Епископ Владимир действително направил посещение през октомври, но тогава това още не се било случило.

         Но защо това дело се провалило? Защо не могли да основат църква? Изглежда причината е свързана със самия епископ Владимир. Точно по това време епископ Владимир се оказал въвлечен в един много заплетен скандал в Сан Франциско. Обвинявали го в различни ужасни неща. Дори до днес истината за тази бъркотия не е напълно ясна. Още повече, че братът на нашия приятел, г-н Гобчевич, бил един от основните опоненти на епископ Владимир в Сан Франциско.

И така, през 1891 г., няколко години след събранието, самият Гобчевич бил избран за председател на Чикагското православно общество, което решило да остане независимо от епископ Владимир. Членовете му изпратили петиция до руското правителство, в която заявявали това. Православните в Чикаго писали и на Вселенския патриарх, като го помолили да изпрати свещеник. Но както вече казах,  всеправославна енория никога не била основана.

През април 1892 г. гръцката общност в Чикаго получила свещеник от Гърция, изпратен им от Атинския архиепископ. Тази църква „Благовещение” трябвало да бъде изключително гръцка. Месец по-късно руските власти създали руска енория в Чикаго.

Това е малко разочароващ край на историята, която приключила с две етнически разделени енории. Това, което изглеждало толкова обещаващо през 1888 г., се разпаднало в началото на 90-те години на XIX век и е съвсем естествено да се запитаме, какво е щяло да стане, ако някой друг, а не епископ Владимир, е бил руски епископ. Какво е щяло да стане, ако в Чикаго бе започнала да действа всеправославна енория. Очевидно сега не можем да отговорим със сигурност на този въпрос. Но можем да погледнем какво се е случило в друг град – Сиатъл, щата Вашингтон.

По същото време – през 1892 г., в Сиатъл е основана всеправославна енория. Кръстена е на св. Спиридон, гръцки светец, но била под юрисдикцията на руския свещеник. Първият свещеник на „Св. Спиридон” се наричал Амвросий Врета, който преди това е бил първият пастир на руската църква в Чикаго. Четвъртият свещеник на общността в Сиатъл бил о. Майкъл Андреадис, рядък етнически грък, който служил в руския архидиоцез – нещо твърде нетипично. Енорията „Св. Спиридон” включвала не само гърци и руснаци, но също и сърби, карпаторуси, българи, сирийски араби и цигани. Църковните служби били на гръцки, руски и английски. Но тъй като гръцкото население нараснало до 2000 души през 1916 г., гръцките членове на „Св. Спиридон” решили да създадат своя собствена енория. О. Джон Ериксон пише, че разделението на единната енория, изглежда, не породило лоши чувства. Останалите енориаши в „Св. Спиридон” изразили радостта си, понеже в Сиатъл вече имало достатъчно православни, за да бъде основана втора църква. Когато новата енория била създадена, те придружили гръцката общност с тържествена лития до новата църква. „Всички енориаши”, казва Ериксон, „изглежда намирали за напълно нормално да се организира църковен живот, разделен по етнически признаци”. Различните етнически групи се държали една за друга дотогава, докато били малобройни. Щом започнели да нарастват, идвало и желанието за разделение.

Не бива да забравяме тези ранни всеобщи усилия в Чикаго. Или най-малкото, нека си припомним думите на Джордж Браун, ветеран от Гражданската война в Америка, който казал: „Обединението е силата! Нека всеки реши и не завижда. Ние ще учудим американците”.


[1] Робърт Грийн Ингерсол (1833-1899 г.) – американски мислител и оратор.

[2] Републиканска организация в Сърбия през 60-70 години на XIX век.

[3] Прев. мой, А.С. 

 

Първите части за Историята на Американското православие можете да прочетете ТУК 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре