Здравейте отново с „Историята на американското православие”. Аз съм Матю Нейми и в последните два епизода с Ерик Питърсън говорихме за историята на православието в Аляска. В последния епизод изминахме целия път до 1867 г., която е годината, когато правителството на Съединените щати закупило Аляска от Руската империя. Това е една от повратните точки в историята на православието в Аляска и сега започваме с това. Ерик е отново с нас днес и стигаме до 1867 г.

 

Матю Нейми: Какво се случило след продажбата на Аляска?

Ерик Питърсън: По отношение на православието в Аляска, годината 1867 маркирала отварянето на преградите за неправославните мисионери, които дошли да работят с местните хора.

М. Н.: Говориш за групи американски протестанти, в по-голямата си част?

Е. П.: Да, в по-голямата си част те били протестанти, имало малко католици, няколко мисионери от Епископалната църква, но основно били протестанти – презвитерианци, методисти и баптисти.

М. Н.: По това време Руската православна църква е все още в Аляска и все още е финансирана, нали?

Е. П.: Да, тя се финансира от руското правителство до Революцията.

М. Н.: Така, тези американски мисионери идват… Но те са не само мисионери, нали? Идват също и американски колонизатори?

Е. П.: Да, американците били първите, които колонизирали Аляска. Руснаците останали още известно време там, заради търговията. Преди това трябваше да спомена, че финансирането не било просто поднесено на тепсия от правителството и дадено на мисията в Аляска. Мисията също трябвало сама да събира пари от местните жители в Аляска за техните църкви. Някога те били отговорни за изграждането на църкви и, по някакъв начин, за подпомагането на свещениците. Имам предвид, че те прибавяли към правителствената субсидия.

М. Н.: Значи православната мисия в Аляска не била само дело на правителството, а имала поддръжка и на местна почва?

Е. П.: Точно така.

М. Н.: След това идват тези американци и какво се случва? Какво се случва, когато американците поемат ръководството?

Е. П.: Става някакво масово объркване. Американците идват по две причини – да християнизират и да цивилизоват. Цивилизоване означава да превърнат хората, които смятали за някакъв вид диваци, в бели американци. В действителност, ние не можем да разграничим тези две неща – имам предвид, че не можеш да бъдеш християнин и да бъдеш някои от тези диви туземци.

М. Н.:Тази дихотомия не съществува непременно в православието; можеш да бъдеш православен и автентично местен жител на Аляска, което обаче не е действителност в случая с американците.

Е. П.: Да, така е. Православните имат много дълга традиция на уважение към културите, с които встъпват в пряк контакт. Те не се опитвали да порусначват тези нови народи. Основно в Аляска имало много малък брой духовници, работещи в най-отдалечените краища с голям брой местни хора и с помощта на местните водачи, така че те нямали тази възможност да въздействат на културата на туземците и да им кажат: езикът ви е езически, културата ви е езическа, трябва да имате предвид всичко това и да възприемете християнски език, английския, както и американската християнска култура.

М. Н.: И това правили американците… Чисто практически как го постигали?

Е. П.: На практика са използвали различни методи, един от които, вероятно най-разрушителният за местната култура, били училищата-пансиони, където взимали децата със или без родителско разрешение. Понякога родителите се чудели дали това, което става, е добро за децата им. Когато били взимани в тези пансиони, те били обучавани на американска култура, на протестантизъм и разни неща от цивилизацията. След това, в повечето случаи им се позволявало да се върнат и да видят родителите си, и тогава говорели родния си език и слушали истории за своята култура, за православието, за протестантските мисионери.

М. Н.: Протестантските мисионери гледали на православието като на някаква неразделна част от проблема с родната идентичност като цяло?

Е. П.: Да, мисля си, че са смятали православието за част от проблема. Не мисля, че са разглеждали православието като нещо скрито. Според тях имало някакви християни, които не били достатъчно цивилизовани като тях, защото позволявали на местните хора да говорят на собствения си език и допускали да се случват различни неща от местната култура. Но тъй като православното духовенство било доста малобройно, не могло в действителност да изкорени такива неща като танците и други ритуали от местната култура, които поначало имат религиозно значение. След това, един век по-късно, вече има промяна – тези неща, които имали религиозно значение, за местните започнали да имат културно значение.

М. Н.: Американските мисионери, протестантските мисионери не са признали това и трябва да посочим, че това не било нещо, което американското правителство просто улеснявало; защото правителството било изключително много въвлечено в него.

Е. П.: Да, това било нещото, което американското правителство искало – цивилизованост. Нека си спомним, че преди това в континенталните щати правителството предприело различни войни с индианците и това било натиск срещу тях, а да предложи цивилизоваща програма било по-хуманно. Това, за щастие, било различен подход към онова, което виждали като проблем – да се опитат да приведат тези местни народи под американско господство.

М. Н.: Имало е конкретно един човек, който се ползвал с особено лош слава в очите на православните, заради усърдните си опити да американизира и по такъв начин да обърне в протестантизъм местните хора в Аляска.

Е. П.: Да. Въпреки, че, както казах, това било по-нов подход, Шелдън Джаксън ръководел образователните усилия в Аляска към местните хора и, в общи линии, това било неговата визия – един вид хуманитарен опит и унищожаване на местните народи, подобно на онова, което се случило пред това в континентални щати. Имам предвид, че вместо просто да ги пренебрегне или да си отиде, неговият подход бил да ги образова и да ги направи индо-американци, за да бъдат по-приети в обществото.

М. Н.: За да направи това, Шелдън Джаксън и правителството на САЩ преднамерено разделили, буквално разделили Аляска на две части.

Е. П.: Точно така, всяка голяма протестантска група взела по една част. Католиците получили нещо много малко, а православните не взели нищо. Разбира се, православието било навсякъде в Аляска, но те не искали православието да бъде част от това, тъй като не приемали православните за цивилизовани или истински християни.

М. Н.: Дотук говорихме за края на 19 век и така стигаме до 20 век. Какво е било да си православен в Аляска по това време и какъв е бил църковния живот в този толкова труден период?

Е. П.: Имало е много изпитания, през които трябвало да минат православните. Руските, православните свещеници се проявили отново като защитници на местното население, каквито били и по-рано, при валаамската мисия. Ето ги и тук, в този по-късен период с протестантските мисионери и знаем за случаи, когато на православен, след като умира в протестантски пансион, му е отказано погребение по православния чин. Те не давали тялото на православните; имало е дори и по-ужасни случаи от този, така че свещениците трябвало да бъдат адвокати и да минат през каквото могат. Понякога успявали, в други случаи имало някои случаи на хора, напуснали Православната църква или чрез сплашване, или може би заради обещание за издигане в обществото. Но има и случаи на обратното – местни хора, които преди това се противопоставяли на евангелизационната дейност на православните мисионери по време на руския период, приемали православие, защото така щели да запазят своята култура от протестантските мисионери, които искали да ги „отърват” от нея.

М. Н.: Някои от тези местни племена избирали между това да бъдат асимилирани от протестантите или да насочат поглед към православните, които наистина щели да ги уважават.

Е. П.: Да, това били хора с традиция, много консервативни хора, които обикновено живеели в селските райони. Разбира се, имало е и местни народи, които станали протестанти, защото са общували повече с американци и това бил начинът, по който да станат по-цивилизовани и приети. В общи линии, обаче хората, които искали да запазят културата си, станали православни.

М. Н.: Описваме този период като период на изпитание, но в някои отношения за православието това било известен триумф, въпреки трудностите.

Е. П.: Правилно. Това бил период на объркване, но и на израстване.

М. Н.: Израстване? Какво имаш предвид?

Е. П.: С различните хора, които влизали в църквата, имало нарастване на числеността, но и израстване в духовна дълбочина; хората не мислели само за миналото си, за шаманизма, но били отворени и за други влияния, други духовни посоки, по които биха могли да поемат и така у тях започнало да се вкоренява по-дълбоко православието и то станало присъщо на местната култура.

М. Н.: Това е наистина един период от време – краят на 19-началото на 20 век, – когато протестантските мисионери работили толкова усърдно, колкото било възможно, за да направят протестанти местните жители на Аляска. Точно в този период местните жители започнали да прегръщат повече православието, като нещо, което било част от тяхната самоличност.

Е. П.: Изглежда, че това била действителността, защото за хората в определени културни пояси отнема дълго време да приемат християнството, дори и само индивидуално, докато в Аляска имаме случаи на масово приемане на православие. Забележете, че в този период имало религиозен синкретизъм – старата религия (шаманизмът) и новата (православието) съжителствали. После това, което било духовен символ и разбирания, станало символ на културата, а новите духовни разбирания и символи станали православието и християнството.

М. Н.: Разгледахме началото на 20 век и стигаме до 1917 г., която, както всички знаем, е един важен момент в историята на православието като цяло – Руската революция. Тя причинила голям удар върху православието в Аляска.

Е. П.: Да, така е! Като цяло, финансирането от руското правителство секнало и руските свещеници трябвало да избират дали да си тръгнат или да останат. Мнозина от тях си заминали; някои не могли да се приберат в Русия и затова се върнали обратно, други пък били убити от болшевиките.

М. Н.: А какво станало с местните жители по това време, с местните православни в Аляска, които останали православни? Можете ли да кажете, че протестантските мисионери след 1917 г. били толкова енергични, колкото и преди? Каква била динамиката в този период след 1917 г.?

Е. П.: Мисля, че проблемът с протестантите продължил може би до 60-те или 70-те години, когато няколко групи, като презвитерианците например, се извинили за онова, което били причинили на местните хора, но мисля, че общата динамика в православната мисия в Аляска се променила. Местните хора имали още по-голямо упование. Имало е повече духовници от местните хора. Такъв е и случаят с Юкон Делта, който след смъртта на Св. Яков бил изцяло креолски и духовенството, което служело в района, било изцяло от местни хора. В районите, населени с клинготи (едно от племената на Аляска – бел. прев.), отнело по-дълго време, за да имат местните свое духовенство, но сега там работели нещо като туземни мисионери, които били православни от поколения, които сега извършвали мисионерска работа, поемайки работата над диоцеза, посещавайки енории и по този начин Аляска дори имала свой диоцез и повече църкви. Тогава тя все още имала мисионерски диоцез, все още имала енории, които нямали постоянни свещеници, а такива, които идвали от време на време, а службите трябвало да бъдат извършвани, църквите трябвало да продължат да съществуват, разчитайки на водачите.

М. Н.: Струва ми се, че в моята конкретна област на изследване, която специално е православието, историята на православието в континенталните 48 щата, виждаме обща нишка в Аляска, сравнена с останалата част от православието, където много се разчитало на обикновените миряни да поддържат функционирането на църковния живот.

Е. П.: Така е, защото миряните са в местните църкви, а свещеникът бил нещо като епископ, неговата територия е доста по-голяма от една енория и той имал да посещава толкова много енории. Такъв е случая и с някои други места в Русия, в някои по-отдалечени и селски райони.

М. Н.: Също така в САЩ, в този ранен период, по времето за което говорим днес – края на 19-ти и началото на 20-ти век, подобен е случаят със странстващите свещеници в континенталните щати, които пътували от град на град и обгрижвали групи от православни, където и да ги намирали. Срещаме същото нещо и в Аляска.

Е. П.: Така е. Имаме свещеници, които се грижили за онова, за което можели да се погрижат. След това епископът започва да ръкополага хора за свещеници в по-малките енории, които да се грижат за живота на църквата.

М. Н.: Стигайки до края, мисля, че е интересно да православието в Аляска като един своеобразен феномен. За мен е твърде очевидно, че то е нещо много специфично в православния свят, със своите културните характеристики, със своята абсолютно уникална история и т.н. Въпреки това, виждаме някои общи нишки, които свързват православието в Америка и показват твърдостта на миряните, както в Аляска, така и в Америка – това, че по някакъв начин е трябвало да разчитаме на тях, за да поддържаме църковния живот, за да сме сигурни, че хората ще останат православни. Това в много отношения е също усилие на миряните както в Аляска, така и в континенталните щати.

Е. П.: Това е изключително поучителен случай.

М. Н.: Ерик, искам да ти благодаря, че беше наш гост! Когато продължим с разглеждането на историята на православието в континенталните щати, нека имаме предвид интересните и важни сходства, които има с православието в Аляска. 

 

 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре