Автор: Епископ Рашско-Призренски и Косовско-Метохийски 

 Артемий (Радосавлевич)

    Мнозина учени отдават тази позиция на Свети Иустин на неговите непокорност и неуважение към общоприетите норми по това време. Заради това той пострадва и е гонен от неприятели, но въпреки това не се отрича от своя път, от този път, който не е само негов, но и път Христов, както той самият пише. Заради това много са го осъждали и осъждат. Неговата права, евангелска, съгласно апостолско-светоотческото Предание, позиция изгаря неприятелите, подобно на горящи въглени; свидетелства, че те не са на правия път, но и не желаят да го напуснат, като нещо приятно и удобно. Отец Иустин е загрижен единствено за това „За да угоди на Бог и да не измени на Неговата истина”. Малко се безпокои какво мислят хората за неговите възгледи и постъпки, готов е заради Божията истина да изтърпи и „хиляди смърти” (по собствените му думи), ако това е възможно. Затова и много съвременници, и познавачи на отец Иустин твърдят, че той е и си остава съвестта на Сръбската църква, а ние ще добавим: и не само на Сръбската. Отец Иустин израства, живее и твори в евангелска среда, а след това и в средата на целокупното апостолско-светоотческо предание на Христовата Православна Църква. Той принадлежи и на Вселенската Католическа църква, както впрочем и всички свети отци. Нито един светец не трябва да остава само за своя народ или за своята поместна църква; а принадлежи на цялата Църква.

      Отец Иустин е сложна и многостранна личност, която е близка по делата си на всички групи и категории, в които може да се обединят светите отци по този или онзи признак.

     Според интереса си към въпросите на световната литература и философия, отец Иустин е близък на редица учени-църковни отци, включително на Свети мъченик Иустин Философ, чието име и приема в монашеството, както и на великите кападокийци – Свети Василий Велики и Свети Григорий Богослов.[1] Както те, благодарение на задълбочените си познания по гръцка литература и философия изказват становище за невъзможността на човешката мисъл сама да реши извечните въпроси на човешкото битие, а всяка душа, всяко сърце и всеки разум трябва да са предани на Христа, така и отец Иустин се увлича в младежките си години по светската мъдрост и 4филосфстване по човешкото Предание” (Кол. 2:8). Но скоро вижда,че това увлечение води до мрачни лабиринти откъдето няма изход; преобръща възгледите си и предава цялото си съществувание, единствено на непреходната Мъдрост – Богочовека Христос. На пътя на тази „философия по Христа” отец Иустин има незаменими учители и блестящи образци за следване в лицето на Светите отци на Църквата и особено: Свети Йоан Златоуст, Преподобни Макарий Египетски, Свети Атанасий и Свети Василий, Преподобни Исаак Сирин и Симеон Нови Богослов, и много други. Узнава от личен опит, че тайната на Господ Иисус Христос, Който е всичко е в неговата душа, в неговата съвест, в неговото сърце, в неговия живот и неговото дело. Отец Иустин богомъдро заключава, че „съвременният християнин може да бъде истински християнин само ако се ръководи от светиите ден след ден”.[2]

     Заедно с тези прилики с учените отци и богослови на Светата Църква, отец Иустин е не по-малко близък с група светци-учени, в мирския смисъл „неучени отци”, такива като Свети Николай Мирликийски, Свети Спиридон Тримифунтский и мн. др. Подобно на тези „Свети отци”, той се отличава с по детски чистата си и искрена вяра в Господа Иисуса Христа, превръщайки тази вяра в свръхчовешки молитвено-аскетически подвизи. Неговият подвижнически живот и непрестанни молитви, , съпроводени с обилни сълзи и вътрешнодушевни вопли, не могли да останат в тайна. Привличат и изумяват не само богобоязливите православни души, но и някои иноверци, имащи възможност отблизо да се запознаят с отец Иустин. През целия си живот отецът се ръководи от напътствието на Св. Григорий Богослов: „Преди всичко е нужно да изчистим всичко в себе си, а след това да учим другите на чистота; нужно е преди всичко ние да помъдреем, а след това да учим другите на мъдрост; нужно е преди всичко ние самите да станем светци, а след това да учим другите на святост; трябва ние да се доближим до Бог и след това да изпращаме други при Него”.[3] Приемайки това светоотческо правило, отец Иустин със самоотвержени подвизи (пост, молитви и сълзи) се превръща във велик подвижник на нашето време и затова действително се показва във всичко подобен на Светите отци – подвижници и Христови богослови.[4]

     Ето от тази житейска близост и вярност на отец Иустин със Св. Отци израства богословското следване на отческото Предание. Действително, както неговото подвижническо добродетелно житие е не просто сляпо следване на живота на светец, а самобитен личен и неповторим живот «с всички светци». Така и неговото богословие не е само механично словесно повторение на богословието на Св. Отци, а е израстнало и развито от него. Изразено на богословски език това е описание, въз основа на собствения опит,  на тайната на въплъщението на Богочовека Христос в личния живот на всеки истински вярващ. За това свидетелстват всички негови творби, започвайки от запазените ранни записки, ученически и студентски тетрадки, до последните  издадени или все още неиздадени последни произведения.

     Верността на отец Иустин към светоотческото Предание е най-ярко показано в «Догматика» или «православна философия на истината» (както нарича това свое произведение) и особено  във 2 и 3 том. В тях отец Иустин, единствен от Светите отци до настояще време излага по неповторим начин святата православна истина за Богочовека и Неговото дело (Христология и Сотирология, Еклесиология, Пневматология и Есхатология).

     Всички богословски творби на отец Иустин и най-вече «Догматика», ясно и неопровержимо удостоверяват, че за него са важни Светите отци и тяхното догматично богословие. За това самият той смирено, мъдро и по светоотчески сериозно, свидетелства: «Православието – това е православната святост. Светостта – това е живот в Светия Дух и със Светия Дух. Няма Православие извън светостта, извън Светия Дух. В света на човешките материални ценности . това е мерило за Православието. Православното богословие – това е единственото евангелско богословие, защото то е от Св. Дух, защото то е от апостолите и светите отци...Затова за нас, православните духоносни църковни отци са единствените истински богослови, единствените пазители на богословските тайни; единствени учители на вечната истина за Триединния Бог. Те са нашите водачи, те са православни наставници, те са очите Христови. Те са мерило и критерий за всичко православно, всичко евангелско. Това, което не е от тях, което не е в техния дух, то е и неправославно. Само това, което е в съгласие с тяхното учение, само то е православно, евангелско, вечно. Следователно, изучаването на Светите отци е първо и главно дело за православния богослов. Мисълта се кръщава в жива вода и цялата изтича във вечен живот. Душата се чувства безсмъртна, мисълта – окрилява и се рее, подобно на орел, в чисти простори, и израства в Божествена безкрайност».[5] Такава изчерпателна дълбока и истинска похвала и оценка за Светите отци никога, никъде и от никого не е изказвана. Говорейки за Св. Отци, отец Иустин изказва и своята позиция, относно съвременното увлечение към модерното във всичко, включително и в богословието: «Ние не преставаме да подчертаваме, казва той, че в Църквата, най-добре от всички, мислят Св. Отци, защото те мислят със Светия Дух...Има и такива, които призовават за реформи в Църквата, не осъзнавайки, че тези реформи са гибелни за Православната Църква. Отстъпвайки от нашите незаменими Св. Отци и подвижници, ние се заразяваме с повърхностни западни реформи, забравяйки заповедта: «Недейте се съобразява с тоя век, а се съобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия»  (Рим. 12:2)».[6] Затова отец Иустин наставлява: «С молитва и благочестие пазете Светото Предание от всеки човешки демонизъм и дяволски хуманизъм, защото в него е целият Господ Иисус Христос, Който е и вечното Свещено Предание на Църквата».[7]

     Последователен и верен на Св. Отци в изложението на православната истина на вярата, отец Иустин ги следва и в отношението им към всякакъм род еретици. Той често и особено в последните си години предупреждава за опасност, както от страна на римската униатска пропаганда и неприемливите за православния човек папизъм и протестантство, така и от ереста икуменизъм. Обявява се против неевангелската съпричастност на отделни православни представители. Още в 1927 г.  отец Иустин пише: «малко хора, много малко, пък бил той и папата,могат да изоставят Богочовека и да преминат към човека...Папопоклонството е човекопоклонство и е една тъжна усмивка в жалостивата православна душа, и тя «през деня и през нощта» трябва да се моли на Иисус да отклони всички човекопоклонници и да ги върне на пътя на богочовешката истина в богочовешкия живот».[8]    

     Известно е класическото утвърждаване на отец Иустин за факта, че в човешката история има три главни падения: Адам, Юда и папата. Адамовото падение е отпадане от Бог; Юдовото падение – продажба на Бог; папското падение – желание за замяна на Богочовека с човек, затова е и най-лошо. Догмата на Римокатолическата църква за непогрешимостта на човека-папа, според отец Иутин, е чисто и просто възраждане на езичеството и многобожието.[9] Папизмът е наречен първото протестантство, по думите на А. С. Хомяков.[10] В духа на Преподобни Максим, отец Иустин е безпощаден към съвременния икуменизъм. Според отец Иустин «Икуменизмът е наименование за всички видове псевдохристиянства, за всички псевдоцъркви в Западна Европа. Те са нищо друго, освен ереси. За всички тях има едно общоприето име – всеерес. Защо? Защото по време на цялата история на различните ереси, всички те са отричали или променяли свойствата на Богочовека Христа и тези ереси отричат всичко Богочовешко и на негово място издигат еврочовека». Тук не съществува разлика между папизъм, протестантство, икуменизъм и други секти.[11] От това положение по светоотческото логично заключение на отец Иустин: «без покаяние и встъпване в истинската Христова църква е неестествено и безсмислено да се говори за някакво обединение на «църквите», за диалог на любовта, за intercommunio». [12]

     Това отношение на отец Иустин към еретиците в никакъв случай не означава обикновена омраза, а е необходима и изискуема от Христа, заради отношението към заблуждението и погибелта на еретиците. Това е израз на вярно следване на Св. Отци и Богочовешката истина за Православната църква. Той «въплъщава в живота си това, за което Преподобни Максим Изповедник боговдъхновено казва: «Аз не желая еретиците да бъдат мъчени и не се радвам за техните нещастия – Боже, опази! – но искрено се радвам за тяхното религиозно обръщане. Защото само верните могат да ни бъдат мили. Аз не съм си изгубил разсъдъка си, когато съветвам да се цени немилосърдието над човеколюбието. При това аз казвам: не трябва да се помага на еретиците в утвърждаване на техните безумни вярвания, тук трябва да бъдем резки и непримирими. Това не наричам любов, а човеконенавистничество и отпадане от Божествената любов, когато има хора, преминаващи към еретиците и тяхното заблуждение неминуемо води до погибел за тези хора».[13]

     Обобщавайки мненията на Св. отци за еретиците, отец Юстин пише: «Ето учението на Православната Богочовешка Христова Църква, според Св. апостоли, според Св. отци, съгласно Светите събори, за еретиците: ересите не са и не могат да бъдат Църква. Затова и еретиците нямат Св. тайнства, и най-вече Светата евхаристия – това е тайнство над тайнствата. Светата евхаристия е всичко в Църквата: и Самият Богочовек Иисус Христос; и самата Църква като Негово Тяло, и въобще всичко Богочовешко. Intercommunio – е общение с еретици в Светите тайнства, особено в Светата евхаристия – това е най-безсрамно предателство над Господ Иисус Христос, предателство Юдино, а също и предателство над всецялата Христова Църква, Църква Богочовешка, Църква апостолска, Църква светоотческа, Църква на Светото Предание, единна Църква”.[14]

     След всичко това е съвсем разбираемо оплакването и негодуванието на отец Иустин срещу позициите на някои православни представители, които с лекота напускат Преданието и еретиците, преминават при еретиците, и въвличат своите Църкви в т.нар. „Икуменически съвет на църквите”, представляващ обикновено събрание на всички възможни ереси. Може ли православните да се молят съвместно с еретиците, да приемат тайнства от тях и да им преподават православни тайнства, и да си останат православни? За всеки православен е ясно, че това е нещо немислимо и невъзможно. Всички опити, подобни предателски позиции да се защитават или оправдават с „любов към еретиците”, „диалог на любовта”, „желание за единство и т.н., са само инжектиране на наркотик за убиване и умъртвяване на църковната съвест на православните вярващи. Не си струва да лъжем: „Същността на любовта е истината и любовта живее в истината”. Защото няма общение в любов без общение в истината. Всяко друго общение е лъжливо и неестествено. Такава е и заповедта на христоносния апостол: „Любовта да бъде нелицемерна; отвръщайте се от злото, прилепяйте се към доброто” (Рим. 12:9). Разделянето на любовта и истината означава само недостатък на богочовешката вяра и загубване на духовното богочовешко равновесие и здравомислие. Във всеки случай, заключава отец Юстин, този път никога не е бил път на Светите отци.[15]

     Следващият Свещеното Предание и църковните отци във всичко, отец Юстин, богомъдро предлага единственият възможен изход от всички безизходни положения. Тази апостолска богочовешка вяра – напълно връщане  на богочовешкия път на Светите апостоли и Светите отци.[16] Само така може да се спасят и освободят от робството на хуманистичното човекоугодие и човекослужение и да се изчистят всички грехове.[17]

     Само със свойствените си образи и примери от своя живот, със своите устни и писмени думи, отец Юстин ни завещава това, което и Светите отци от Седемте Вселенски събора са ни показали единственият православен път, Богочовешкият път, който трябва безстрашно да се следва през тъмнината и мрака на този век и на света. И той може с пълно право пред лика на Светите отци, и пред всички ангели и хора, да изповяда: „Пророцы яко видеша, апоcтоли яко научиша, Церковь якоже прият, учителие якоже богословиша, вселенная якоже мудрствова, благодать якоже просия, истина якоже показася, лжа якоже отгнана бысть, премудрость якоже дерзну, Хриcтос якоже настави: тако мудрствуем, тако глаголем, тако проповедуем Хриcта истиннаго Бога нашего”.[18] Тази вяра е апостолска, тази вяра е отческа, тази вяра е православна, тази вяра е утвърдена във вселената!

Бележки: