news_img_file_2146_b Всемирното Православие - ЙЕРОСХИМОНАХ ИСААК СВЕТОГОРЕЦ (1938 - 1998) - УЧЕНИК И БИОГРАФ НА СТАРЕЦА ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦНа 16 юли 1998 г. замина при Господа йеросхимонах Исаак — ученик на преподобни Паисий Светогорец, автор на първото и най-пълно негово жизнеописание. В една от главите в тази книга отец Исаак споменава и за себе си, но между другото и в трето лице. Именно той бил онзи монах, на когото старецът Паисий при пострижението дал името на един от най-почитаните от него светци - преподобни Исаак Сирин.

 

Старецът Паисий ръководил послушника си в духа на истината, съгласно правилото, което гласи: истинският наставник привежда душата не при себе си, а при Бога. На свой ред отец Исаак оказвал съвършено послушание: той в пълнота усвоил учението на своя старец и направил свой дори начина на мисленето му. При това отец Исаак останал абсолютно самостоятелна и независима личност, с уникален духовен характер. Учениците му казвали, че той бил αὐτόφωτος (автофотос) —в буквален превод: «самосветещ», тоест излъчвал своя собствена духовна светлина. Той не издигал стареца Паисий в култ, никога не му подражавал външно: не копирал маниера на поведението му, жестовете, думите и прочее. Послушанието му било здраво, христоцентрично и разсъдително. Отец Исаак не цитирал стареца, той възприел самата негова същност и затова станал способен да изрича свои, опитно преживяни слова.

По-късно, когато самият отец Исаак станал старец на монашеско братство, той и послушниците си учел на истинско послушание, възпитавал ги като пълноценни духовни личности. Когато някой от братството му вземал важно житейско решение и се съветвал с отец Исаак, той отговарял: «Божията воля за вас е това, за което жадува сърцето ви. Бъдете независими от чуждото мнение… Бог уважава свободната воля. Искам да ви виждам спокойни, радостни и духовно преуспяващи. Това е по-добре, отколкото да бъдете под натиска на някого или на нещо… Помнете обаче главното: каквото и да изберете, вършете го свято».

Отец Исаак дошъл на Света Гора, Атон през 1978 г., оставяйки родината си Ливан. Той се родил през 1938 г. в малко селце недалече от Бейрут. Семейството му било православно и благочестиво, баща му от детски години пеел в църквата. Благодарение на семейството си Фарес Атталах — това име дали родителите на Исаак — заобичал Христос и Неговата Църква. От детство Фарес обичал уединението и молитвата, а на 14 г. тайно напуснал родната си къща и отишъл в манастира „Св. пророк Илия“, на 5 километра от дома, но баща му скоро го намерил и го върнал. След като завършил начално училище в родното си село, Фарес се изучил за дърводелец и работил в Бейрут. Всяка вечер след работа той отивал в Школата по византийско пеене, ръководена от протопсалта на Антиохийската църква.

Впоследствие отец Исаак си спомнял 1962 г. като време на истинското си раждане. През лятото на тази година той напуснал работата си в най-луксозния хотел в Бейрут и се върнал на село. Носел спестовната си книжка със значителната за времето си сума от 3000 лири. Давайки я на баща си, Фарес казал: «Искам да разделите тези пари между всички членове на семейството. Аз нямам нужда от нищо, ще стана монах». Зашеметеният и опечален баща попитал сина си: «Кажи, какви ценности на този свят са ти нужни, за да останеш?» Фарес отговорил: «Ако и целият свят бъде моя собственост, няма дори да го погледна… Моят живот не е тук, а в манастира».

Бащата се опитал да го разубеди, наблягал върху най-чувствителните струни, казвал, че семейството има нужда от него, но всичко било напразно. Фарес напуснал родния дом в същия ден и съпроводен от брат си Антоний заминал за манастира „Успение на Пресвета Богородица“ в областта Кура, в северозападната част на Ливан. Това бил полуразрушен манастир, обитаван само от двама монаси: игуменът Юханна (Мансур), по-късно Лаодикийски митрополит, и още един монах. Когато вечерта Антоний се върнал вкъщи, бащата попитал в кой манастир е останал Фарес. Антоний отговорил и добавил: «Сигурен съм, че Фарес, който поработи в луксозния хотел, няма да изкара повече от 2-3 дни в тези развалини. Ще видите, че ще се върне у дома». Тогава бащата го погледнал внимателно и казал: «Не, трудностите няма да го спрат… Той повече няма да се върне».


В манастира Фарес се изявил като искрен и ревностен монах. Игуменът Юханна го изпратил в богословското училище в Баламанд, а през 1963 г. Фарес бил ръкоположен за дякон с името Филип. По Божи Промисъл той продължил богословското си образование на остров Патмос, след което, желаейки да задълбочи знанията си, постъпил в богословския факултет на Солунския университет. По време на следването си служел като дякон в катедралния храм „Св. вмчк Димитър Солунски“. Но главното събитие за отец Филип по това време станало запознанстото му с монашеския живот на Атон и със стареца Паисий, който станал негов духовен отец.


Като завършил университета, отец Филип се върнал в Ливан, приел свещенически сан и известно време служил в един от манастирите. Разразилата се гражданска война го принудила да напусне обителта, а скоро след това и Ливан и да отиде отново в Солун. Тук съдбата му се решила окончателно. През 1978 г. той получил благословение от митрополита на Ливанските планини Георги и се отправил за Атон, за да остане там завинаги.

Отец Исаак си спомнял, че скоро след пристигането му на Света Гора един почтен старец светогорец го попитал: «Вашата страна е откърмила толкова много светци, това е родината на великия Исаак Сирин, а вие сте дошли тук да се учите на монашески живот?». Отец Исаак отговорил: «Нашите свети отци са пренесли духовния си опит на Атон, тук той се е съхранил, и аз дойдох на това свято място, за да го открия отново». Отец Исаак се приобщил към древния православен духовен опит чрез стареца Паисий, който, според разказите на учениците на отец Исаак, бил и главната причина за идването му на Света Гора. За да бъде по-близо до стареца, отец Исаак се поселил в манастира Ставроникита, недалече от който, в килията на Честния Кръст живеел преподобни Паисий.

След една година отец Исаак се преселил в килията „Възкресение Христово“, в местността Капсала, също не много далече от килията на стареца Паисий и от Карея, столицата на Атон. Четири години той прекарал в тази килия в пълно уединение. Тук върху него се стоварили тежки скърби и изкушения, които не прекъсвали нито за миг и го принуждавали да напусне уединението си. Борбата била жестока. Веднъж, изнурен от помисли, отец Исаак обикалял около килията си. Внезапно се оказал пред малък гроб, за съществуването на който преди не знаел. Известно време стоял и гледал към него, молейки се и мислейки за смъртта. И изведнъж сякаш лъч светлина озарил измъченото му сърце, то се изпълнило със спокойствие и мъжество и всички помисли се разпръснали. «Тук ще умра», — произнесъл решително той. От този момент изкушенията отстъпили завинаги, а мисълта за смъртта вече не напуснала сърцето му. За да я запази и развива, отец Исаак си изкопал гроб в градината на килията си.


По свидетелство на светите отци, паметта за смъртта учи на всяка добродетел, тя пази от грях и дава да се вкуси щастливия живот по Бога. Отец Исаак дотолкова бил проникнат от мисълта за смъртта, че, по спомените на неговите ученици, се намирал постоянно в пасхално настроение. Това било невъзможно да се скрие, макар че сам отец Исаак винаги се стремял да пази духовния си живот в тайна. На учениците си казвал: «Не трябва да тръбим за това, което правим… Тайната на монаха е неговият духовен живот… За да не секва вътрешната духовна радост, тя не трябва да се проявява външно в някакъв ентусиазъм, а трябва да се скрива от другите».

Отец Исаак избягвал и най-малката известност, особено не искал да го смятат за приемник на стареца Паисий, затова той дори името му споменавал рядко. Веднъж един мирянин, духовен син на отец Исаак, разказал, че по време на молитва му се явило някакво чудовище, но той призовал стареца си, и то изчезнало, а сърцето му се изплълнило с духовна радост. Отец Исаак обяснил, че причина за случилото се е правилното отношение на послушника към неговия старец, а не добродетелите на последния. И добавил: «Ако ме възвеличавате, тогава Бог, дори против волята ви, ще ви открие моите грехове, и вие ще видите, че аз съм най-грешният от хората».


Учениците му казвали, че отец Исаак живеел на принципа: «Всичко си има време, време има за всяка работа под небето» (Екл. 3: 1). Един от монасите от неговото братство си спомнял: «Когато ме изпращаше в Карея за покупки или за пощата, или за нещо още, той казваше да вървя, леко накланяйки глава и молейки се в себе си, а не да „ловя“ възможността да поприказвам с някого, освен по поръчаното дело. Той настояваше да отида до Карея не по главния път, а по пътечките. Особено подчертаваше: «В Карея не бъди общителен. Бъди приветлив, но строг». Напротив, когато ме изпращаше да помогна на някой немощен старец, тогава благославяше да разговарям и да го разпитвам, за да чуя някои полезни разкази от атонския живот…

Свободно и разсъдително отец Исаак подхождаше и към въпросите на монашеския устав, винаги следваше духа, а не буквата. Например, от време на време по устава на нашата килия ние пазехме пълно мълчание в продължение на цял ден. Но ако заради душевна полза беше нужно да поговорим, тогава прекъсвахме мълчанието. Отец Исаак много уважаваше уставите на манастирите и килиите, където ходехме в празник на бдение, и винаги ги спазваше. В случай на нужда обаче той открито изказваше своето мнение по едни или други уставни правила. Веднъж отидохме в един манастир. Беше на Цветница. Онази година Пасха се падна рано, затова в манастирския храм беше студено. След службата отците от манастира казаха на авва Исаак: «Как замръзнахме на бдението, отче!» «А защо не запалихте печката?» — поинтересува се отец Исаак. Те отговориха, че по устава на тяхната обител, от Цветница нататък не палят печки. Тогава отец Исаак каза: «Благословени отци! Това правило е «ръждясало»!"".

Ето още няколко наставления, свидетелстващи за дълбочината на ума и дара за духовно разсъждение на отец Исаак.

«Самите наши грехове може да станат оръдие против дявола». Разбира се, отец Исаак не призовавал да се греши. Той говорел за всепобеждаващата сила на доброто, което самото зло може да постави в служба на доброто чрез покаянието, молитвата и смирението.

За монашеството: «Първо монахът трябва да носи расо «вътрешно», а чак след това «външно»».

Във връзка с необходимостта от послушание «без разсъждение» на стареца отец Исаак казвал: «Простодушните в духовен смисъл са всъщност най-умните, защото за заети единствено с онова, което спомага за духовния им напредък».

На послушника си той давал наставление, как да постигне по-голяма ефективност на труда и да превърне всекидневната рутина в източник на освещение: «По-добре работи бавно и с търпение, извършвайки с ума молитва, а с ръката – кръст, отколкото да бързаш, страхувайки се, че няма да успееш…»


За молитвата: «Имай добри помисли, но молитвата да бъде без помисли».

«Когато достигнеш действена любов, търпение, прощение и други добродетели, тогава ще видиш «пришествието» и молитвата в сърцето ще потече свободно и без усилия».

Благоразумно и трезво отец Исаак гледал и на програмата за икономическа «помощ», която Европейският съюз започнал да оказва на Гърция и Атон. Той разбирал, че всичко това в крайна сметка ще се обърне срещу тях и предупреждаваше за опасността от финансово поробване още през 1983 г., едва няколко години след присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност. През лятото на същата година в килията на отец Исаак дошли двама монаси - антипросопи на големи манастири. Те радостно съобщили, че Европа е взела решение да подпомага финансово Гърция и предвижда фонд за реставрация на атонските манастири. Антипросопите весело попитали отец Исаак, какво иска да направи в килията си и колко пари ще са му нужни. Известно време отец Исаак мълчал потресен, а след това отговорил с чувство, което може да бъде наречено «духовен гняв», надявайки се по такъв начин да пробуди разума и съвестта им: «Отци, нима не разбирате какво става?! Съблазняват ви европейските пари, които не сме спечелили?! Нима не разбирате, че всичко това се прави, за да бъдат завладени умовете и съвестта на гърците?! Да завладеят нашата родина! Вие какво, не виждате ли това?!» За парите за Атон отец Исаак казал: «По такъв начин те се канят да завладеят Света Гора. А след това ще ни задължат да изпълняваме техните заповеди, да пускаме тук жени! Не се съблазнявайте, отци! Това е троянски кон за нашего отечество!!!» Но монасите само се усмихнали на «причудливия» старец, който според тях не оценил душевния порив на европейските приятели с тяхната безвъзмездна, както те смятали, помощ за велика Гърция – родината на европейската цивилизация и демокрация.


За онова пък, с което действително би могла да допринесе Гърция за съвременна Европа, сам старецът Исаак казвал: «Единственото, което Гърция може да даде на Европа, — това е Православието. Боя се обаче, и говоря това с болка, че съвременните гърци не са в състояние да изпълнят мисията си. Клетката на Православието в техните организми е едва жива».

Бидейки духовник, изповядвайки множество хора от Гърция и Близкия Изток, отец Исаак добре познавал съвременния човек. Това познание не било много утешително: «Цялото внимание на съвременния човек, — казвал отец Исаак, — е погълнато от разнообразни неща, така че той няма и секунда, за да си спомни за Бога. Тези пък, които все пак се стремят да бъдат в съюз с Църквата, никак не чувстват нужда от благодатта на Светия Дух, не търсят реално единение с Бога».

Да вижда страданието и неблагополучието в света и в същото време да пребивава в «пасхална» радост, за която разказвали послушниците на отец Исаак, — как е могло това да се съчетае в един човек? Такъв въпрос задали веднъж на самия отец Исаак: «Непостижимо е как личната духовна радост се съчетава със скръбта за света, - отвърнал той. - Бог тайно утешава този, който се моли, страда за света и помага на хората. Бог утешава с такава сила, че от излишъка на божествената сладост човек забравя за всичко, дори за първоначалната цел на молитвата си». Той говорел още: «Който преуспява в християнския живот, се изпълва с радост и мир». Навярно тези думи могат да бъдат правилно разбрани само от този, който сам е преживял посещението на Благодатта, истинската духовна радост. Самият отец Исаак вървял към нея по пътя на трезвението, послушанието и жертването на своите интереси за общото благо.

За да не приеме фалшификата за истина, той честно и ясно отличавал земната радост от радостта, снизхождаща свише, и заради втората се отричал от първата: «Рано е да се смеем, — казвал той. — Ще пазим съкрушението на сърцето, докато не дойде при нас духовният смях».

«За всички мисля добро», — казал веднъж отец Исаак на един от учениците си. Непретенциозни думи, но да се живее и говори така е невъзможно, освен единствено чрез Светия Дух, понеже не плът и кръв откриват това, а Отец, Който е на Небесата.

От подобни обикновени изречения са съставени «Древните патерици», запечатали опита на светите отци, подвизавали се в родината на отец Исаак — в пустините на Близкия Изток. Днес човек често страни от този опит, смятайки го за недостъпен нито за разбиране, нито, още повече, за приложим в живота.

Но ето, именно в този дух и сила говори нашият съвременник – ученикът на преподобни Паисий, «самосветещият» папа-Исаак, свидетел на истинността, силата и вечната младост на православната духовна традиция, за приобщаването към която той някога дошъл на Атон.

 

 По материали от сайта «Αγιορειτικεσ Μνημεσ"