Царят на вековете, нашият Господ Бог, положил „времената или годините... в Своя власт”[1], Сам установил в тези времена различни празници за Своето прославяне и за почивка на хората от светските им дела. Още във Ветхия Завет Той заповядал всяка година особено тържествено да се празнува настъпването на седмия месец, та хората, освободили се от житейската суета, в този ден да служат на Единия Бог.
Защото така е написано в Моисеевите книги: „рече Господ на Моисея, думайки: кажи на синовете Израилеви: в седмия месец, на първия (ден) от месеца, имайте почивка... никаква работа не вършете... по всичките ви жилища...” и принасяйте всесъжение Господу[2]. Както някога Сам Творецът, в шест дни създал света със Словото Си, благословил и осветил седмия ден, почивайки си от всичките Си дела[3]; и както впоследствие дал и на човека заповед: „шест дена работи... а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог, недей върши в него никаква работа”[4]: така Той благословил и осветил седмия месец и заповядал на хората в това време да почиват от светските си дела. За това Господ повторно заповядал на Моисей, казвайки: „от седмия месец, кога прибирате земните произведения, празнувайте празника Господен”[5].
По каква причина бил установен този празник?
Именно в този месец, когато водите на потопа започнали да намаляват, Ноевият ковчег се установил на Араратските планини[6].
В този месец свети пророк Моисей слязъл от планината с лице, осияно от Божествената слава, и донесъл новите скрижали, на които бил написан законът, даден от Самия Господ[7].
В този месец било започнато съоръжаването на Господнята Скиния сред стана на израилтяните[8].
В този месец първосвещеникът, един-единствен път в годината, влизал в Светая Светих да принася служба, „и то не без кръв... за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание”[9].
В този месец Божият народ, смирявайки с пост душите си и принасяйки на Господа жертва на всесъжение, приемал очистване от греховете си, извършени през годината[10].
В този месец се извършило тържественото освещаване на великолепния храм Господен, построен от цар Соломон, и в този храм бил внесен Ковчегът на Завета[11].
В този месец всички колена на Израилския народ отвсякъде се стичали в Иерусалим за празника, изпълнявайки Господнята заповед: „седмият месец да ви бъде събота на съботите, и смирявайте душите си пред Господа”[12].
От този месец започвало броенето на годините, отделно за всеки петдесет години. По времето, когато израилският народ влязъл в обетованата земя, Господ заповядал хората отделно да празнуват всяка петдесета година; и не само те да участват в празника, но и слугите и добитъкът им; даже самата земя, където се поселили израилтяните, било заповядано да се оставя да почива, да не се оре и засява, да не се събират нито класове, нито лозови, нито градински плодове: всичко това се предоставяло за храна на бедните, а също и на зверовете и птиците.
За това в Моисеевите книги е написано следното: „затръбете с тръба по цялата ваша земя; и осветете петдесетата година и обявете свобода по земята на всичките ѝ жители... не сейте и не жънете онова, което израсте само на земята”, и не обирайте посветените (на Бога) по нея, но „да се хранят сиромасите от твоя народ, а с останалото след тях да се хранят полските зверове; тъй прави и с лозето си и с маслините си”[13].
В тази петдесета година се опрощавали всички дългове на длъжниците, освобождавали се робите, и всеки човек внимателно следял себе си – да не прогневи Господа с някакъв грях и да не наскърби ближния си. Това била година на всеопрощаване и очистване от грехове. Този петдесетгодишен кръг, по повеление на Господа, се разделял на седем годишни седмици (тоест седем пъти по седем години) и всяка седма година се наричала събота или покой.
За това чрез Моисей Господ дал следната наредба: „шест години засявай нивата си и шест години режи лозето си и прибирай плодовете им; а в седмата година нека бъде събота - почивка на земята, събота Господня; нивата си не засявай и лозето си не режи... Ако кажете: какво ще ядем през седмата година, когато не ще сме сеяли, нито прибирали произведенията си? Аз ще пратя върху ви благословението Си през шестата година” и ще умножа житата, но „докле не узреят произведенията ѝ, ще ядете от старото”[14].
Всички тези години, в които Господ установил празнична почивка и за хората, и за земята, също започвали, по повеление на Господа, от месец септември. „Възвестете - казал Господ - годината за почивка в седмия месец”, тоест през септември[15], тъй като септември е седмият месец, считано от март, първия месец от сътворението на света.
Но годината започвала от първи септември не само по ветхозаветния, но и по езическия индиктион. За този индиктион се разказва следното.
Когато Август[16], след като победил Антоний и Клеопатра[17], управляващи Египетската страна, и станал единовластен над цялата вселена, то, за по-удобно събиране на данъците от всички страни, той установил индиктион на петнадесет години[18]. Този индиктион Август разделил на три периода от пет години, така че в продължение на целия индиктион три пъти, веднъж на всеки пет години, да се събират данъците. Този закон бил издаден най-вече за отдалечените области на държавата, в които ежегодното събиране на данъците било затруднено, тъй като събраните данъци и след пет години едва успявали да стигнат до столицата Рим.
Всеки петгодишен период се наричал луструм, тоест светло, защото, давайки „кесаревото кесарю”[19], хората в това време се отдавали на веселие и палели свещи. Народът не изнемогвал от данъците, защото те били неголеми и поносими, и се плащали доброволно. Индиктионът продължавал петнадесет години по следната причина. В първите пет години плащали данък с желязо и мед, които се използвали за изработване на мечове, копия, шлемове, щитове, брони и всякакво друго оръжие; във вторите пет години се събирал данък от сребро за заплата на войската; а в третите пет години в Рим донасяли злато за украсяване на идолите.
Като завършели петнадесетгодишния кръг на индиктиона, започвали следващия и първата година от индиктиона наричали нова година. Този обичай бил установен от първи септември, защото именно на този ден била извоювана победа над Антоний и било провъзгласено единовластието на Август.
Светата Църква също установила обичай да празнува началото на индиктиона на първи септември. Това било установено, тъй като в това време, когато в Иудея и в цялата вселена се празнувало новолетието, нашият Господ Иисус Христос дошъл в Назарет[20], където бил възпитан. Това станало в събота, а в този ден иудеите имали обичай да се събират в синагогата и да прекарват времето си в четене на пророческите книги.
Господ, „по обичая Си”, също влязъл в синагогата[21] и застанал сред учителите. Подали Му книгата на пророк Исаия[22]; и Той, отваряйки книгата, намерил мястото, където било написано: „Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение, на слепи - проглеждане, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година”[23]. И като затворил книгата и я дал на слугата, Той започнал да говори, че прочетеното пророчество се е изпълнило върху Него, че Той е истинският Месия[24], пратен от Бога Отца за спасението на човеците и обновлението на живота им. „И всички Му засвидетелствуваха, и се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му”[25].
Празникът на новолетието бил установен от светите отци на Първия Вселенски събор в Никея[26]. Това станало по времето, когато цар Константин Велики, след като победил Максенций[27], просветил вселената със светлината на благочестието, изкоренил идолските празненства, освободил Христовата вяра от тежките гонения и установил свои индиктиони. Тогава светите отци установили да се празнува новолетието, като начало на християнската свобода, за възпоминание на Христовото посещение в иудейската синагога в този ден и проповедта Му за благоприятната Господня година.
Оттогава и ние празнуваме първия ден на септември. Но това вече е празник не на Ветхия Завет, а на новата благодат[28]. Защото в този ден Сам Законодателят, слязъл от небесата и носещ в Себе Си Духа на Отца, явил Себе Си на света и начертал Божия закон не с пръст, но със Своя Божествен език и пресладки уста, и не на каменни скрижали, „а върху плътени скрижали на сърцето”[29]. Съзиждайки Своята Църква, чийто предобраз била ветхозаветната Скиния[30], Той принесъл на Бога жертва не без кръв, именно Самия Себе Си. Сам Великият Първосвещеник, преминал през небесата[31], очиствайки ни от греховете ни със Своята кръв, пролята за нас, ни направил свят храм, по думите на Апостола: „Божият храм е свет, а тоя храм сте вие”[32].
Принасяйки благодарение на Господа за всичко това, ние празнуваме „благоприятната Господня година”: получили от Него много неизказани блага, да побързаме и самите ние да Му бъдем угодни. Ние празнуваме не установен от римските царе индиктион, а узаконения от Небесния Цар на славата - Христос. Христовият индиктион - това са Неговите свети заповеди, които сме длъжни да пазим и изпълняваме.
Нашият Цар Христос не иска от нас нито мед, нито желязо, нито сребро, както е обяснил Давид, който някога е казал: „Ти си Господ мой; моите блага Тебе са непотребни”[33]. Но вместо желязо и мед Господ иска от нас твърдост и сила в добродетелите, православна вяра в Бога. Защото нашата вяра е основана върху кръвта на изтерзаните с железни и медни оръдия свети мъченици, за всеки от които може да се каже, че душата му е преминала през желязо[34]. Небесният Цар и наш Бог ни е заповядал да вярваме в Него с право сърце и благочестиво: „със сърце се вярва за оправдаване”[35]. Нека и ние побеждаваме врага с тази вяра, като с желязно оръжие и меден щит. Нека последваме нашите свети праотци, „които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки... обърнаха на бяг чужди пълчища”[36].
Вместо сребро нашият Цар Христос иска от нас втората добродетел, несъмнената надежда на Бога. Тази добродетел, повече от среброто, дава на човека благополучен живот. Ако този, който е забогатял с много сребро, е уверен, че ще получи всички земни блага, и уповавайки се на богатството, прекарва дните си весело; то колко повече богатият с несъмнената надежда на Бога, и на Него Единия възложил всичкото си упование, ще получи всичко, което желае, и ще живее в радост, като пренебрегва всички беди и скърби, идещи от света, плътта и дявола, и претърпява всичко това с наслада, заради наградата в бъдещия живот. Често среброто лъже своя господар и, изчезвайки внезапно, го оставя в нищета; и този, който се е надявал до края на живота си да има всичко в изобилие, изведнъж се лишава от насъщния си хляб. Надяващият се на Господа „е като планина Сион - няма да се поклати вовеки”[37], надеждата му не го посрамва[38].
Именно това невеществено сребро от нас иска Господ, и заповядва да не възлагаме надеждите си “на непостоянното богатство, а на живия Бог”[39], Чиито думи „са думи чисти, сребро, очистено от пръст в горнило”[40]. Той ни е дал нелъжливо обещание за неизказаните вечни блага в Своето Царство, за да изповядваме и с уста преголямата Му благост към нас: „с уста се изповядва за спасение”[41]. Нека и ние, като добри Христови воини[42], с надеждата за бъдещата награда да насърчаваме сами себе си към по-големи подвизи. Нали надеждата за награда подтиква воина към борба, както казва свети Иоан Дамаскин за страстотерпците: „Твоите мъченици, Господи, утвърдили се във вярата и укрепили се с надежда, победиха мъчителството на враговете и получиха венци”[43].
Христос, нашият Цар, иска от нас вместо злато най-скъпоценната добродетел - нелицемерната любов към Бога и ближния. По своето високо значение любовта винаги се представя от учителите на Църквата в образа на злато; защото, както златото е по-скъпоценно от среброто, медта и желязото, така и любовта стои по-високо от надеждата и вярата. „А сега, се казва в Писанието, остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта”[44]. Такова именно злато иска от нас Господ и заповядва да Му се молим нелицемерно, не само вярвайки със сърцето си и изповядвайки с устата си, но и проявявайки тази любов на дело. Ние трябва да бъдем готови да положим душите си за Него и да претърпим смърт заради Неговата Божествена любов към нас. При това трябва да обичаме и ближните си, както ни учи възлюбеният Христов ученик Иоан Богослов. „Чеда мои, казва той, нека любим не с думи или с език, а с дела и истина”[45]. Такава любов се приема като украшение на най-прекрасния от синовете човешки, на Христа нашия Бог, както Сама казва Божията Премъдрост: „украсих се и станах хубава пред Господа и пред човеците: с единомислие между братя и любов между ближни”[46].
Ето такъв християнски индиктион празнува днес, вместо древния езически, православната Църква, „след като съблякохме ветхия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател”[47]. Нека и ние празнуваме новолетието така, както ни съветва апостолът: „да ходим в обновения живот, като служим на Бога с обновен дух, а не по вехтата буква”[48]. Нека празнуваме индиктиона, подчинявайки се на заповедите на Господа, нашия Бог, дадени чрез Моисей, в чиято книга четем: „Ако постъпвате според Моите наредби и пазите Моите заповеди и ги изпълнявате, ще ви дам дъждове, когато потрябва, и земята ще даде рожбата си... Ще дам мир на земята (ви)... И ще гоните враговете си... Ще погледна милостно към вас (и ще ви благословя)... и душата Ми няма да се погнуси от вас... Ще ходя между вас и ще бъда ваш Бог, а вие ще бъдете Мой народ” казва Господ Бог Израилев[49].
Благослови венеца на годината с Твоята благост, Господи[50].
Кондак:
Обитаващ висините, Царю Христе, Творче и Създателю на всичко видимо и невидимо, Който си сътворил дните и нощите, времената и годините, благослови сега венеца на годините и запази в мир православните християни и Твоите люде, Многомилостиви.
____________________
[1] Виж Деян. 1:7; Дан. 2:21. - Времена - продължителни периоди от време; години - кратки срокове.
[2] Виж Лев. 23:23-25, 31. Всесъжение - библейско название на особен вид жертвоприношение. Докато при другите жертви се изгаряла само една част, а останалото бивало в полза на свещенослужителите или на самите жертвоприносители - жертвата, принасяна за всесъжение, се изгаряла цялата. Жертвата на всесъжението означавала, че човекът, който я принася, принася целия себе си, и душата, и тялото си, в жертва на Бога, и била предобраз на Христовата жертва (виж Евр. 9:9-14).
[3] Виж Бит. 2:2, 3; Изх. 20:11; Евр. 4:4.
[4] Виж Изх. 20:9:10; Лев. 23:3; Втор. 5:13, 14.
[5] Виж Лев. 23:39. Есента била начало на новата година от древни времена. Основание за това може да се намери и в самата природа. В края на лятото обикновено завършва жътвата и трудовете на цялата година (Изх. 23:16). След събирането на плодовете, като след постигане целта на природата и земеделието, настъпва новият кръговрат на делата и новите надежди за бъдещо плодородие.
[6] За Ной, последния патриарх на предпотопния свят, и всемирния потоп се разказва в Бит. 5:29-32 и 6:9. Свети апостол Петър в спасението на хората от потопа в Ноевия ковчег дава да се види указание за нашето спасение чрез кръщението в Христа. (1 Петр. 3:19-22). - Арарат - най-високата планина в Армения, издигаща се на границата на Русия, Турция и Персия, с два върха: Голям Арарат, който у персите се нарича планина на Ной, и Малък Арарат.
[ 7] Виж Изх. 34:29. - Скрижали - каменни плочи, върху които от Самия Бог били изписани 10-те заповеди.
[8] Виж Изх. гл. 35. - Скиния (шатра, палатка) - походен иудейски храм. Той бил построен по образец, даден на Моисей от Бога на планината Синай (виж Изх. 25:8, 9, 40), и се наричал скиния на събранието, защото тук се събирал народът за богослужение, и скиния на откровението или свидетелството, защото тук Бог откривал на хората Себе Си и Своята воля.
[9] Светая Светих - третата, вътрешна част на Скинията. Тук се намирал ковчегът на завета, в който се пазели скрижалите на закона, златният съсъд (стомна) с манната и Аароновият жезъл; тук влизал само първосвещеникът в деня на очистването, извършвано веднъж в годината, с кръвта на жертвено животно и поръсвал с тази кръв над ковчега на завета, за очистване греховете на народа (виж Лев. 16:29-34). Смисълът и значението на това свещенодействие са разкрити от апостол Павел в Посл. до Евр. (9:3-7, 8-15, 24-28 и гл. 10).
[10] Това се извършвало в 10-ия ден, който се наричал ден на очищението или омилостивението. В този ден първосвещеникът поставял пред Скинията два козела и по жребий заколвал единия от тях и го принасял в жертва за греховете на целия народ, а над другия изповядвал греховете на народа и заповядвал да го изгонят в пустинята (Виж Лев. 23:26-32; Евр. 11:11-14).
[11] Виж 3 Царств. гл. 8.
[12] Виж Лев. 23:32 (слав.). - Годината у евреите се състояла от 12 лунни месеца. Месец Авив или Нисан (Неем. 2:1; Естир. 3:7), съответстващ на нашия март, бил начало на свещената година. (Виж Изх. 12:2 и 13:4), а месец Тисри, седми по ред, съответстващ на нашия септември, се смятал за първия месец на гражданската година. Той бил целият празничен: 1-ият ден, начало на новата година, се наричал празник Тръби (Лев. 23:24); 10-ият ден - ден на Очищението (виж по-горе, бел. 3 и 9); 15-ият ден - празник Шатри, установен за възпоминание на Божието покровителство по време на странстването на евреите в пустинята, когато живеели в шатри или палатки (Лев. 23:33, 34; Числ. 29:12-39). В този месец започвало празнуването на всяка седма, или съботна година, и всяка петдесета, или юбилейна година (Лев. 25:9). Поради това седмият месец бил наречен събота на съботите, тоест празник на празниците.
[13] Лев. 25:9-11; Изх. 23:11.
[14] Лев. 25:3, 4; 20-22.
[15] Лев. 25:9. Септември, от латински, означава седми.
[16] На римския император или кесар Октавий (†14 г. сл. Р. Хр.), когато той станал единовластен над цялата Римска империя, сенатът му дал титула Август. Тази дума означава величество, велик, досточтим, свещен. Този титул след това се давал и на други римски императори.
[17] От 42 до 31 г. пр. Р. Хр. Римският свят се управлявал от трима пълководци: Октавий, Антоний и Лепид, наричащи се триумвири. Те разделили помежду си върховната власт и римските провинции: на Октавий се паднал Западът, на Антоний - Изтокът, а на Лепид - Африка. Но Лепид скоро бил отстранен от участие в държавните дела, а след това се разгоряла борба за власт между Октавий и Антоний. Антоний се намирал в пълно подчинение на египетската царица Клеопатра, прелъстила го с необикновената си красота, и прекарвал времето си в празненства и удоволствия. От това се възползвал Октавий и обявил война на Антоний и Клеопатра. В морската битка при Акциум (в 31 г. пр. Р. Хр.) Клеопатра побягнала и завършила живота си със самоубийство. Така постъпил и Антоний, след като се лишил от господство над света. Египет бил превърнат в Римска провинция и Октавий станал единовластен управител.
[18] Индиктион или индикт - римска дума, означаваща обявление, назначение, налог. Индикт се наричал първият ден от месец септември; това название се е запазило и досега в нашия църковен устав и служи за отбелязване на началото на църковната година. Християнският индикт също се състои от 15 години.
[19] Лук. 20:25.
[20] Неголемият град Назарет се намирал в северната част на Палестина, която се наричала Галилея. Населението му било бедно и не се ползвало с уважение в очите на другите иудеи (Иоан. 1:46). Но тук било отечеството на Иосиф, обручникът на Светата Дева; тук се извършило Благовещението на Богородица, тук преминали детството, юношеството и животът на Иисуса Христа; тук бил възпитан; тук пребивавал и в началото на Своето открито служение, поради което и се наричал Назарянин. Оттогава Назарет, който до този момент бил неизвестен, станал най-знаменитото място в цяла Галилея. Но през 1263 г. целият град бил превърнат в развалини от турците. Няколко столетия по-късно отново бил построен и дълго бил бедно селище. В днешно време представлява място за поклонение на хора от всички страни на християнския свят.
[21] Синагога (тоест събрание) - място на религиозните събрания у иудеите. Според закона богослужението трябвало да се извършва в Скинията и след това в Иерусалимския храм. Но по време на плена на иудеите Иерусалимският храм бил разрушен и иудеите се събирали за богослужение в частни домове. Тези частни събрания постепенно получили определени места и времена, известен чин и порядък, и така дали началото на синагогите. По времето на Иисуса Христа и Апостолите синагогите били разпространени навсякъде, където живеели евреи, и в големите градове имало по няколко синагоги. Събранията в синагогите се провеждали в събота и на празници.
[22] На събранията в синагогите обикновено се четели определени части от закона, тоест Моисеевите книги, и пророците, тоест от пророческите книги на Ветхия Завет, при което тези откъси се обяснявали, тоест произнасяли се речи по повод на прочетеното и слушаното. Да чете и да обяснява имал право всеки, който желаел, с разрешението на началника на синагогата (архисинагога) и старците. Желаещият да чете ставал, когато заявявал своето намерение, и стоял, когато четял определеното място от свещените книги. Когато Господ дал знак, че иска да чете и да каже поучение, четенето от закона, както се вижда, било завършило, и предстояло четене от пророческите книги.
[23] Това място се намира в 61-ва гл. на кн. на прор. Исаия, ст. 1, 2 (слав.). От името на Месия пророкът изразява целта на Неговото пришествие в света - да устрои нов период в живота на човечеството, блажено време за тези, които с вяра ще приемат учението на Иисуса Христа и ще изпълняват в живота си великите завети на това учение. - Благоприятната Господня година - така се наричала у евреите юбилейната или петдесетата година (виж по-горе), която, вследствие на обявяването на всеобща свобода, била най-радостната година, и е взета от пророка за изобразяване на щастливото за изкупеното човечество време на Христовото Царство.
[24] Месия е еврейска дума и означава същото, което и гръцкото Христос - тоест Помазаник, и произхожда от помазването със свещено миро. Чрез това помазване на лицата, избрани или призвани от Бога за определено служение, се предавали даровете на Светия Дух. Помазаници се наричали царете, пророците и първосвещениците. Но в частност това наименование принадлежи на Иисуса Христа, защото върху Него са излети всички дарове на Светия Дух (виж Ис. 11:1, 2). На Него във висша степен принадлежи светостта на първосвещеника, който е непричастен към злото и има непреходно свещенство (виж Евр. 7:10) и знание на пророк, просветил света с висшето небесно учение (виж Лук. 1:79; 2:32; Мат. 4:16; Иоан. 1:4-10; 8:12; 9:5; 12:35, 36, 46) и власт и могъщество на цар, владеещ всички сили на небето и земята, и направляващ всичко към великата цел на човешкото спасение (виж Мат. 28:18; Лук. 1:33; 1 Кор. 15:25, 26).
[25] Виж Лук. 4:22.
[26] I Вселенски събор бил свикан от свети Константин Велики (чиято памет се чества на 21 май) през 325 г. против презвитер Арий и неговите съмишленици, проповядващи еретическото учение за това, че Иисус Христос не е Бог. Съборът, състоящ се от 318 епископи, осъдил арианската ерес, утвърдил догмата за единосъщността на Сина с Бога Отца и съставил първите седем члена от Символа на вярата, който православната Църква изповядва и днес. - Никея - град в Мала Азия, в древността богат и цветущ, сега (през ХVII в. - б. пр.) беден и малоброен по население. След като турците го завладели (за втори път) през 1330 г., разрушили по-хубавите здания, а църквите превърнали в джамии.
[27] Максенций - римски император (306-312 г.). Той преследвал християните и се отличавал с жестокост. Когато търпението на римляните се изчерпало, те извикали на помощ Константин, който под спасителното знамение на кръста победил войските на Максенций, загинал във водите на Тибър. През 313 г. императорите Константин и Ликиний (управляващ източната част) издали указ, с който християнската религия била обявена за официална, наравно с древноезическата. Обаче Ликиний скоро започнал да преследва християните. Тогава Константин обърнал оръжието си срещу Ликиний и след като окончателно го победил през септември 323 г., станал единовластен над цялата Римска империя. Това събитие било най-близкият повод за установяване на празнуването на новолетието през септември.
[28] Думата благодат твърде често се среща в Светото Писание и се употребява в различен смисъл (благоволение, милосърдие, любов), но в частност означава спасителната Божия сила, която, предавайки ни се по заслугите на Иисуса Христа, възражда духовния живот в нас и извършва нашето освещение и спасение. Тя се нарича благодат, защото е благ дар от Небесния Отец. (Виж напр. Еф. 2:8). - Противоположността между ветхозаветния закон и благодатта е разкрита от свети Апостол Павел в посланията му до Римляни, Галатяни и Евреи. Главната отлика е, че Моисеевият закон предписвал заповеди, трудноизпълними в цялата им пълнота, и поразявал престъпващия ги с проклятие, без да му дава достатъчно сили за постигането на законна праведност (Гал. 3:10); Христовата благодат снема от човека проклятието на закона, оправдава го пред Бога, примирявайки го с Него (Гал. 3:13; Рим. 5:9, 10), прощава и очиства от греховете, и дава сили да изпълнява новозаветния закон така, че той се възприема като благо иго и леко бреме (1 Иоан 1:9; Мат. 11:30).
[29] Виж 2 Кор. 3:3; Иез. 11:19; Евр. 8:10.
[30] Скинията, според обяснението на Филарет, митрополит Московски, представлявала Църква, построявана постепенно в човешкия род изобщо, и във всяка вярваща душа в частност. Дворът, отворен за целия народ, означавал външната църква и всеобщото призоваване в нея, а жертвеникът и умивалницата предизобразявали кръвта и водата в християнските Тайнства, които влизат в нея и сключват съюз с нея. Светилището, предоставено на свещениците, представлявало вътрешната Църква, в която Христос е и истинската светлина, и хлябът на живота, и олтарът, възнасящ към Бога възлаганите върху него молитви и благодарения от вярващите. Светая светих, достъпна само за Архиерея, означавала самия престол и владичество на Месията Богочовека, Когото тук предизобразявали и скрижалите на закона, и манната, и разцъфналият Ааронов жезъл, и Който служи за наше изкупление, оправдание, очистване и освещение. По отношение на нашата душа, скинията с трите си части означавала трите степени на нашето приближаване към Бога: външно очистване, вътрешно просвещение, и тайствено съединение с Христа.
[31] Евр. 4:14.
[32] 1 Кор. 3:17; 6:19. Апостолът казва, че християните се намират в духовно-тайнствено единение с цялата Света Троица, тъй като Бог Отец, Владиката на всички Негови създания, е изпратил в света Своя Единороден Син, за да изкупи Той със Своята драгоценна кръв грешните хора от робството на дявола, а Дух Свети като домостроител привежда заблудените раби в Божия дом, съчетава ги с Христа и чрез Своите благодатни дарове, подавани в светите тайнства, съзижда всяка душа като духовно жилище за служене на Бога с всички сили на душата и тялото.
[33] Виж Пс. 15:2. “Ти си Господ мой; моите блага Тебе са непотребни”, тоест Ти, Господи, не се нуждаеш от нищо; ако някой извърши нещо добро, сам получава полза от това; Ти не придобиваш нищо.
[34] Виж Пс. 104:18.
[35] Виж Рим. 10:10. - “със сърце се вярва за оправдаване”, тоест оправданието чрез Христа Спасителя се постига с твърда, сърдечна вяра в Него и несъмнена убеденост в Неговото слизане на земята заради нашето спасение и в Неговото живоносно възкресение от гроба.
[36] Виж Евр. 11:33, 34. Увещавайки към търпение и вяра, апостол Павел обяснява защо вярата е така необходима на християнина: тя прави действително това, което се очаква, и невидимото - видимо, тя е създала велики праведници и е действала в тях, правейки ги непобедими в опасностите и ги подтиква към страдания. В частност думите: “затулиха уста на лъвове” се отнасят за пророк Даниил (виж неговата книга, гл. 6); “угасиха огнена сила” - за тримата отроци във Вавилонската пещ (Дан. гл. 3); “избягнаха острието на меча” - за Давид и прор. Илия; “от немощни станаха крепки” - за Иов и Езекия (виж 4 Царств. гл. 20).
[37] Виж Пс. 124:1 (слав.). Сион - планината, на която е построен Иерусалим.
[38] Виж Рим. 5:5.
[39] Виж 1 Тим. 6:17.
[40] Виж Пс. 11:7. - Божиите слова са чисти от всеки примес на лъжа и измама, както е чисто среброто, очистено чрез огън.
[41] Виж Рим. 10:10. - От християнина за неговото спасение се изисква не само вяра, но и нейното изразяване, което при преизобилна вяра се явява (изповядва) само по себе си.
[42] Образът на Христовия воин и неговите оръжия виж в посл. на Апостол Павел до Еф. 6:10-18.
[43] Песнопение на 3-ти глас на вечернята в сряда.
[44] Виж 1 Кор. 13:13. Апостолът отдава предпочитание на любовта, като добродетел, съчетаваща в себе си и корена на вярата, и плодовете на упованието, но заедно с това, поставяйки редом до нея вярата и надеждата, той показва и тяхното голямо достойнство.
[45] Виж 1 Иоан. 3:18. Апостолът заповядва не престорена любов, или такава, която е само на думи, а чиста и истинна любов, която бива засвидетелствана със самите дела.
[46] Виж Сир. 24:1, 2. - Думата премъдрост, използвана в Свещеното Писание, има твърде широко значение и понякога означава Самия Христос, предвечното и вечносъществуващо Слово Божие (виж напр. кн. Притч. 8:1-22, 36; 1 Кор. 1:24, 30 и др.).
[47] Виж Кол. 3:9, 10.
[48] Виж Рим. 7:6 (слав.). - Ветхозаветният закон, като буква, без всякаква вътрешна сила, само свързвал човека със своите предписания, без да му дава сили за изпълнението им, а сега, когато се явил духът на живота, ние трябва да служим на Бога съобразно с този нов дух на живота, да служим свободно и радостно, с надежда на Божията помощ.
