Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат, според делата си. Откак се разделят с телата, те веднага преминават или към радост, или към печал и скръб, обаче не чувстват нито съвършено блаженство, нито съвършено мъчение, защото съвършено блаженство или съвършено мъчение всякой ще получи след общото възкресение, когато душата ще се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно.

Душите на хора, които са паднали в смъртни грехове и при смъртта си не са се отчаяли, но още преди да се разделят с настоящия живот се покаяли, само че не успели да принесат никакви плодове на покаяние (каквито са молитвите, сълзите, коленопреклоненията при молитвени бдения, съкрушенията, утешаването бедни и изразяването в постъпките си любов към Бога и ближните - всичко това, което Вселенската църква от самото начало смята за богоугодно и благопотребно), душите на такива люде слизат в ада и търпят за сторените от тях грехове наказания, без да се лишават обаче от надежда да се облекчат от тях.

Облекчение пък ще получат те, по безкрайната благост, чрез молитвите на свещениците и благотворенията, които се вършат за умрелите, а особено със силата на безкръвната жертва, която свещенослужителят принася отделно за всеки християнин заради неговите близки, а пък общо за всички всеки ден принася Вселенската и апостолска църква.

–––––––––––

Член 18 от Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за Православната вяра:

В Цариград, 1723 година от Рождество Христово, месец септември. Подписано от 11 патриарси - Йеремия, Атанасий, Хрисант, Калиник, Антоний, Паисий, Герасим, Пахомий, Игнатий, Антим, Калиник.