ЗА САМООПРАВДАНИЕТО, КОГАТО ОСЪЖДАМЕ

Чрез осъждането на ближните, което днес извършва човек, демонско лукавство помрачава неговата мисъл. Той започва мислено да се съблазнява от всичко (т.е. намира у всекиго нещо осъдително), а самия себе си оневинява с особено оправдание (не само че оправдава себе си, но за своя грях обвинява другите), като всичко приписва на съблазънта на другите.

   Ах, преподобни отци! Не оправдавайте себе си чрез човека (не обвинявайте друго лице за своя грях) и не се оправдавайте чрез съблазънта. Нито хората са виновни пред вас, нито съблазните са причина за греховете, но вие сами сте дали място в себе си на своята страст и поради това обвинявате хората, че ви съблазняват…

Вие давате в себе си място на вашата страстна завист, тя ви съблазнява и вие по своя воля се съблазнявате; с какво са виновни хората пред вас? Вие сте дали място на вашия страстен гняв, сърдите се, ставате свирепи като безсловесните; с какво е виновна пред вас съблазънта? Вие сами сте дали в себе си място на враждебната страст, и сте започнали да враждувате против другия; с какво онзи човек е виновен пред вас? Вие сте дали в себе си място на вашето страстно непокорство и ставате непокорни по ваша воля; с какво съблазните са виновни пред вас? С волята си сте дали в себе си място на страстите, те ви водят(1) както желаят, вие сте станали едно с тях; с какво са виновни другите за това?

   Ако ти си сребролюбец, с какво е виновен игуменът за това? Ако ти си непокорен, с какво е виновен икономът за това? Ако вие сте убежище на злото и скривате своите помисли, с какво е виновен духовникът пред вас? Ако вие сте неблагодарни, с какво е виновен игуменът пред вас, който ви е приел като свои деца? Ако вие сте злопаметни, с какво е виновно братството пред вас? Ако във вас се е вселило враждебно противоборство, с какво е виновен ближният ви пред вас? Ах, преподобни отци! Ако всеки от вас познаваше страстите, с които той се изкушава, никога не би обвинил другиго за своята съблазън.

   Човек е така оплетен от страстите, както дървото от бръшлян. Какво ще стане с дървото, когато го обвие бръшлян? Бръшлянът има способност да му въздейства и да се изкачва по него, но само тогава, когато стеблото го приеме; тогава той се издига нагоре; ако дървото не го приеме, бръшлянът никога няма да се изкачи (т.е. ако самото дърво не му предостави своите клони за изкачване). Ако бръшлянът имаше такава власт, че сам да се изкачва по дървото, дори и то да не иска да го приеме, всички дървета на земята биха изсъхнали…

   Казваме, ако главният отстъпник или властител на тъмнината имаше власт да завладее ума на човека и да помрачава неговото съзнание, против произволението на човека, то човек никога не би могъл да стане светъл, а винаги би пребивавал в грях и помрачение. Да, наистина, отстъпникът има власт да съблазнява, но над кого има власт? Умът на какъв човек може да се помрачи? На такъв, който приема съблазните; такъв и бива прострелян от лъка на отстъпника, началника на властта на тъмнината.

(1) Ориг. „хороводят“ – водят в хоровод, хванали сме се на хорото (на страстите).

КАК СЕ ЗАРАЖДАТ ВРАЖДАТА И ОСЪЖДАНЕТО НА ДЕЛАТА НА БЛИЖНИЯ

   Враждата е плодовито семе, тя се посява вътре в човека; в човека израства семето на враждата, превръща се в ненавист и обхваща хората със силата на злопаметството; хората се озлобяват един към друг и не искат да се виждат. Един започва да осъжда друг с осъдително оклеветяване или с клеветническо осъждане; този осъжда с осъдително празнословие, а друг любопитства и казва: „Защо осъжданият прави това и как е станало това?“. Друг започва да изследва постъпката на ближния и да казва: „Това не беше така, а ето как“. „Защо така? Защо това е така, а онова така? От какво е това? Защо тези са такива, а онези – едикакви си? А този какъв е? А онзи какъв е? И как те са стигнали до това? Защо са допуснали себе си до това? Как са се довели до това?“.

   Стои любопитстващият сред осъждащите и злословещите, стои, недоумява, започва да размисля за това, което чува със слуха си; размисля и казва: „Я виж, какво е това и онова?“ С това недоумение (1) той довежда себе си до предателство, до нарушаване на заповедта за любовта към ближния, предизвиква такъв смут сред хората, какъвто и бесовете не са в сила да причинят.

   „Недоумение“ – със суетна любознателност, с житейско любопитство да узнаеш това, което не ни касае и не се отнася до нас. „Чужда ръж да вееш – своите очи да прашиш“, е казвал руският старец преп. йеросхимонах Амвросий Оптински за греха на осъждането на ближните. Жаждата да узнаят е подтикнала нашите прародители да вкусят от забранения плод. При осъждане на ближните това любопитство води към „предателство“, както се изразява преподобният Нил, т.е към нарушаване на любовта към ближния.

ЗА ОСКВЕРНЯВАНЕТО НА МОЛИТВАТА ОТ КОРИСТОЛЮБИВИ ПОМИСЛИ

   Ще кажете: „Защо говориш така? Ние не принасяме молитва на идоли“. „Да, казахте истина, че принасяте молитва на Бога, но ви питам, когато принасяте с устата си молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме” и подтиквате езика към молитва, мисълта на сърцето ви къде е? Къде ходи, къде блуждае, и за какво размишлява? Защото сега човеците се молят не така, че молитвата им да бъде за спасение, а така, че да строят суетни и лъжливи неща.

   Влизат в църквата, за да извършат служба, но не насочват слуха си към това да слушат службата със страх и трепет, четейки Божествените слова; само си дават вид, тоест приемат маска на молещи се, а си представят различни образи и с помисъла си мислят за суетни и лъжливи земни неща, как човек да се обогати със сребро и злато, каква постройка да издигне, как да построи прекрасен дом, така че той да бъде дълъг, широк, висок – триетажен, да е просторен, как да направи градина с различни овощни дървета. Църковната служба преминава и свършва във възникване на такива помисли, но помислите на човека не престават и той си тръгва от църквата, без дори да забележи как е минала службата. Дори не осъзнава, че е излязъл от църква, тоест, че е стоял в църква, а излиза с впечатлението, че сякаш е бил на представление, понеже по време на богослужението е стоял като на представление, гледайки суетните си и лъжливи помисли и е стоял така в стасидията си.

   Мирянинът, ако иска да живее праведно, трябва непрестанно да се моли в душата си и когато работи да казва: Господи, Господи, не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене (Пс. 50:13); „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния!”; „Пресвета Богородице, спаси немощната ми душа!”; „Кръсте Христов! Спаси ме със силата си!”; „Всички светии, застъпете се за мене, грешния!” Аскетите, и не само те, но и всички монаси - християни, трябва да се трудят с такива молитви над ръкоделието си, та работейки с ръце, да вършат две дела - осезаемо и мислено, казваме телесно и душевно ръкоделие в правда и целомъдрие".

   Правдата се състои в следното: нека всеки, бил той монах или всеки от християнския род, да се труди, вършейки делото на ръцете си, да взема и да дава със справедливост; да размишлява за себе си какъв е, и че е най-грешният и най-недостойният по душа и тяло между всички. Тогава, дори по дяволско действие и да се поскарат със съседа си и да се обидят взаимно, считащият себе си за недостоен не ще се смути от безчестието и ругатните, а ще остане спокоен и невъзмутим, сякаш са безчестили някого другиго, а не него. Това дело е праведност и справедливост за всеки монах и мирянин. А чистотата на целомъдрието пък е следното: всеки монах и християнин, когато седи над делото на ръцете си, да не приема никакъв отровен помисъл на клевета, която е оръдие на осъждането.