167096.p.jpg?0 Всемирното Православие - ОБРЪЩЕНИЕТО „ГОСПОДИ И ВЛАДИКО НА МОЯ ЖИВОТ“От името на всички вярващи св. Ефрем изповядва най-напред една основна истина, постигана с вяра – истината, че не ние сме господари на своя живот, макар и да ни се струва, че разполагаме със себе си. Друг е, Който ни владее. Това е нашият Творец. Той ни е създал за Себе Си, за да Му служим в светост и правда (Лука 1:75) и да Го прославяме заедно с ангелите.

Разбира се, това не значи, че Бог се нуждае от нашето прославяне (срв. Деян. 17:25). То е потребно за нас, защото, когато прославяме Бога, ние се изпълваме с благодарност, с радост, с преклонение пред Неговото непостижимо величие и с най-възвишени святи чувства, които ни заливат с блаженство.

Ние сме род Божий (Деян.17:29). От това следва, щом сте удостоени с такова възвишено родство с Бога, длъжни сме да съобразяваме поведението си с Божиите заповеди, толкоз повече, че това съобразяване напълно съвпада с изискванията на нашата съвест и с удовлетворяването на нашите правилно разбирани духовни копнежи. Нашите сърца съдбовно са свързани с нашия Създател. Дори връзката между баща и син не е толкова дълбока, колкото връзката между Небесния Отец и човешката душа. Невслушването в наставленията и заповедите на нашия Небесен Баща е докарвало, докарва и ще докарва всички беди на земята.

Ако приемем тази първа истина на вярата – че Бог е Господарят над живота на човека, трябва да направим и съответния извод. А той е, че сътвореният от Бога човек е длъжен да бъде Негов слуга, Негов покорен раб. Това е естествено. Щом се каже „господар“, налага се от само себе си мисълта, че този господар трябва да има свои слуги, иначе какъв господар ще е той! Такива слуги на Господа са най-добрите хора в историята на човечеството. В Псалтира праведниците често са наричани раби Господни, т.е. „Божии роби“, казано на съвременен език (срв. Пс. 111:1, Пс. 134:1 и др. ). Някои ще се намръщят, като чуят, че Бог е „робовладелец“, а човеците – нещо като роби (рая) на Господа. Те ще почнат да разсъждават в духа на съвременния хуманизъм и на популярната еманципация: „Това е унизително за човека! Под човешкото достойнство е да бъдеш роб на някого!“.

Трябва обаче веднага да поясним, че тук става дума не за обикновено робуване, не за социално подтисничество, а за нещо съвсем друго, съвсем противоположно, за нещо безкрайно възвишено, за нещо, към достигането на което искрено са се стремили и се стремят най-превъзходните човешки духове. Тук става дума не за твоето насилническо поробване, а за твоето доброволно себеподчиняване на Оногова, Който те е създал свободен и Който иска чрез твоето доброволно слугуване Нему да те освободи от робуването на злото, към което клони твоята паднала в грях природа, и да те утвърди в твоята свобода, защото без нея не можеш да участваш в радостта, която ти е приготвена от твоя Господар (срв. Мат.25:21). Господ е твоят Господар не в насилническия смисъл на думата и ти си притежание на Бога (1Кор. 3:9; срв. 6:20), не в смисъла на робовладелчеството в древността, когато богатите люде безотговорно са разполагали с робите си и са ги купували и продавали като жива стока. Онзи, Който е наречен „Господар на твоя живот“, е твоят Творец и Промислител. Той е пълен с любов и грижа за тебе. „Господ“ не е единственото Му име. Той е благоволил да се нарича и твой „Баща“. И ако на теб се внушава да Го почиташ като свой Господар, то е за да можеш чрез смирената си покорност да му станеш истински син. Откажеш ли да Го признаеш за свой Господар, ти се възгордяваш срещу Него и се отчуждаваш от Него. А това е гибел за теб. Признай смирено, че си Божий раб, и Бог ще те приеме като Свой син. Които пък претендират за свобода от всякаква Божия опека, те стават роби на страстите си и – което е най-позорното – роби на дявола! Бог иска от тебе да Му слугуваш, за да изведе от тъмницата на греховността душата ти (срв. Пс. 141:7) и да я въведе в сияйните чертози на богообщението. Бог не обича черната робия, нито низките и ропотливи чувства на роба. Той похвалява светлото послушание.

Който се признава за Божий раб, стига до преживяване на дивния факт да види счупени своите окови, съгласно думите на Псалмопевеца, изпитал лично това: „О, Господи, аз съм Твой раб, аз съм Твой раб и син на Твоята рабиня, ти счупи моите окови (Пс. 115:7). За какви окови става тук дума, е съвсем ясно. Това са оковите на греха и злото. Та нали словото Божие говори: Беззаконника хващат собствените негови беззакония и връзките на греха му го държат (Прит. 5:22). Блажен е свободният от веригите на дявола. И крайно жалък е омотаният от въжетата на собствените си недостатъци. От последните никой не може да те избави освен Бог. Но Господарят на света и на човешките души троши оковите само на онези, които от все сърце искат да бъдат Негови роби, а не слуги на дявола. Който желае да продължава робуването си на дявола, той си остава окован във веригите на своите страсти и похоти. Неговата трагедия на роб се усилва от обстоятелството, че той се мисли за свободен, тъкмо когато е безнадежден роб на греховете си. Единствено Божиите раби стигат до свобода от греха, според казаното от св. ап. Павел: „Но сега, когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е святост, а краят – живот вечен(Рим. 6:22).

Да бъдеш Божи роб е прочее не унижение, а невъобразимо голяма чест! Да бъдеш роб на Бога, то значи да се научиш на духовна мъдрост и на праведен живот. Непокорството към Бога е гордост, която отдалечава от Твореца и погубва. А послушното слугуване Богу е смирение, което извисява човека и го уподобява на Богочовека, Който смири Себе Си от висотата на Божий син до степента на Син Човечески (срв. Филип. 2:7-8), за да можеш ти да станеш от син на греха – син Божий по благодат. Да служиш на Господа с вярна преданост, то значи да се изпълниш цял със светлина и чрез послушанието си да придобиеш небесното благоволение, ангелската защита и постоянната Божия любвеобилна закрила над себе си.

Творецът не е като земните господари, които използват слугите си за своите егоистични цели. Когато ни внушава да Му слугуваме със страх (срв. Пс. 2:11), Бог цели да ни издигне и ни направи чрез послушанието ни майстори в добродетелта, изкусни в борбата с греха, господари на своите страсти, владетели на духа, министри в областта на добротворството и князе в Небесното царство!

Какво високо издигане очаква Божиите раби, това се вижда от Свещеното Писание и от животописите на светците. Праведният Авраам наричаше себе си прах и пепел (Бит. 18:27) и за това свое смирение се удостои да се нарича приятел Божий (Иак. 2:23). От Божий раб Мойсей се издигна до достойнството на законодател на богоизбрания народ и до степента на най-велик пророк на Всевишния. С явяването си на Преображението Господне на Тавор той показа с каква слава го е удостоил Бог в Царството небесно. Безбройно множество новозаветни светци, смирено наричащи себе си недостойни Божии раби, още на земята са сияели като слънца с дивните си добродетели и са сипели наоколо си благодат. Но най-велик е примерът на св. Дева Мария. Крайно смирена, тя нарекла себе си рабиня Господня (Лука 1:38, 48), а станала от робиня Небесна царица (срв. Пс. 44:10).

За да ни облагодетелства, Бог иска да ни държи в подчинение на Себе Си. Отдалечим ли се от Създателя си, бягаме ли от Неговото благотворно въздействие върху нас, скрием ли се в мрака на греховността, ние ще почнем духом да линеем, подобно на цвете лишено от слънчева светлина.

Странно е Божието господаруване! Нашият Творец е Цар, и то такъв, Който непрестанно промисля и милее за нас, защото беззаветно ни обича. Движен от необяснима любов, за да ни избави от робуване на дявола, Той изпрати на земята Единородния Си Син. И какво стана? Онзи, Който бе удостоен да Му служи цялата Вселена, дойде да послужи на слугите Си (срв. Марко 10:45) и да стане роб на робите, за да ги изведе на свобода, като ги научи на истинско слугуване Богу, чрез което се получава вечна свобода. Той дойде да им даде благодатта и истината (срв. Иоан 1:17), мира и радостта, свободата и вечното блаженство. Такива блага никой не може да даде освен Бог. Но и никой не може да ги получи, освен онзи, който съзнае своята зависимост от Бога и в смирено послушание Му се покори.

При създаването Творецът ни е отличил със свободна воля, с разум и със съвест. Тези високи качества, в които се състои Божият образ в човека, ни издигат далеч над всички земни твари и ни дават възможност да правим избор между доброто и злото, както и свободно да се самоопределяме: да слугуваме ли на Бога, или не, да вярваме ли в Него, или не, да се надяваме ли Нему, или не, да Го обичаме ли, или не, да Му се покоряваме ли, или не. Нашето робуване и слугуване на Бога е само тогава ценено, когато не е принудително, стане ли по принуждение, то не е богожелано, нито плодоносно, защото предизвиква бунт в душата, ропот в сърцето и вътрешно богопротивене в цялото ни същество. С такива настроения не се постига святост, нито се побеждават греховете, което е целта на слугуването Богу. Напротив, така греховете се увеличават. Затова Бог не иска да насилваме никого към добро, а да го учим на добро, както и Сам Той, Всемогъщият, никого от нас не насилва към вяра и добродетелен живот, а само учи, съветва и подтиква чрез увещания и заплахи към послушание на Неговата спасителна воля. Външното насилие е абсолютно изключено в Божествения морал. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби! – говори Бог в Стария Завет (Ис. 1:19-20). А Господ Иисус Христос казва: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24). Никаква принуда! Никакъв тираничен натиск, а само Божествен зов, достоен за човека, като създаден със свобода и по образ Божи! Принудата унижава човека, а свободният зов зачита достойнството му! Насилието води към тирания, а Божественото наставление за доброволно слугуване на Небесния Баща извежда от тиранията на греховете към свободата на богосиновството!

И тъй, Бог не принуждава, а съветва. Но Той очаква от нас, съветваните и ненасилваните, да проявим свободно вътрешно самопринуждаване, което да ни доведе до Него. Само това самопринуждаване, в противовес на външното насилие, е единствено благословено и полезно. То избликва от глъбините на свободата, от просветленията на разума и от подтиците на съвестта. То е похвално и нравствено ценно. Това е посоченото от Христа самопринуждаване, водещо към Царството небесно (Мат. 11:12) Това себенасилване ражда свободата. То ни поставя под благото иго на Бога (срв. Мат. 11:30). То ни освобождава от позорното робуване на греховете! Свободното робуване Богу е толкова по-високо от мнимото самоосвобождаване от Божията опека, колкото небето е по-високо от преизподнята.

Ние можем, ако искаме, да се откраднем от Бога, нашия Господар, да не Му робуваме, да си бъдем „свободни“, да живеем в пълна независимост от Неговите заповеди. Но пита се: ще бъдем ли тогава наистина свободни? И още: ще бъдем ли истински щастливи?

Опитът показва, че открадналият се от Бога се подарява доброволно на дявола, независимо от това дали разбира, или не разбира какво върши, и дали му е ясно чии тъмни нашепвания изпълнява. Ръководен от гордост, той се чувства волен да постъпва както си ще. И действително, той има свободата да не се покорява на никакви Божествени нравствени закони. Но в това непокорство е неговата гибел. То го води към грях и към пълно загубване на нравствената му свобода. Така от призван да бъде роб Божи, той става роб на греха (Иоан 8:34). Високопарната му гордост го сваля до най-низките страсти – чревоугодие, пиянство, блуд, сребролюбие, егоизъм, гняв, злоба и много други, и в тях той, гордият, се валя като свиня в кал.

Човекът не бива да забравя, че е твар. Той не може да бъде в положението на властелин, независим от когото и да било. Той може само да си въобразява, че е всевластен разпоредител над себе си. Всъщност, щом се откъсне от Бога, той неизбежно се свързва с дявола, независимо от това, че може би не признава съществуването Му. Отхвърли ли игото на благия Небесен Баща, той става жалък послушник на новия си невидим властелин. Не е дадено на човека да има пълна самостоятелност. Затова Христос не определя свободата на човека като някаква автономност, а като свобода от греха (срв. Иоан 8:32-34). Никой не може да слугува на двама господари – учи Христос – защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре (Мат. 6:24).

Въпросът тук, както виждаме, се свежда не към това, дали и как можем да бъдем абсолютно независими. Такъв въпрос не съществува. Целият проблем е в това – кому а слугуваме: на Бога или на мамона (срв. Мат. 6:24), на Христа или на Велиара (срв. 2 Кор. 6:15), на най-Добрия или на най-злия! Ако не искаме да бъдем доброволни роби на Бога, ставаме неволни роби на греха. Доброволното слугуване на Бога ни прави свободни от дявола. И обратно: отделянето ни от Бога ни прави жалки роби на дявола, наречен не случайно враг на нашето спасение (срв. Мат. 13:39; 1 Петр. 5:8).

Св. ап. Петър пише: От когото някой бъде победен, от него бива и поробен (2 Петр. 2:19). Напразно се пъчи като свободна личност оня, който не признава Бога за свой Господар. Той е всъщност окаян грешник, безсилен да се справи със своите страсти. Той е или блудник, или гневлив, или сребролюбив, или клеветник, или клюкар, или чревоугодник, или завистник, или … всичко това заедно. Колкото и да си придава важност пред хората, той е нещастен слуга на най-нещастния „господар“ в света, на дявола узурпатор, който лъже, че властта над земните царства е предадена нему (срв. Лука 4:6).

Както мечкарят, като върже мечката за носа, я води където си ще, така и мечкарят дявол, след като върже здраво с веригата на страстта своя роб, го разкарва по волята си насам-натам като най-злочест пленник. Мечката играе по волята на мечкаря. Грешникът танцува по цигулката на дявола. Ето това е най-срамното робство за човека, създаден по образ и подобие Божие. Тъкмо от това робство човек трябва да се черви, а не от робуването Богу. Защото единствено робуването на дявола е под достойнството на човека.

Никой не може да ни освободи от това най-позорно робство, освен Синът Божий, дошъл на земята, за да разруши делата на дявола (срв. 1 Иоан 3:8). Христос е станал доброволен роб на робите, за да ги изкупи от робството на греха (срв. Марк 10:45), та да не бъдат те вече слуги на дявола, а свободни от греха човеци, достойни за званието си! Това означават думите на Христа: Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан 8:36).

Светците са се стараели цял живот да слугуват вярно на Бога и да Му се подчиняват във всичко. Така от Божии раби те са станали Божии синове по благодат, властни царе над своите човешки слабости и светли разпоредители на Божиите тайни (срв. 1 Кор. 4:1). Те са благославяли робуването си Богу, защото то ги е освобождавало от най-черната робия – от унизителната подчиненост на дявола. Започнали с робуване на Бога, те са свършвали с най-възвишена свобода в Христа, за която праведният о. Йоан Кронщадски пише: „Господи, в Тебе какъв е мир, каква свобода, какъв простор, каква светлина, каква радост!“ (Прот. Йоан Кронщадски, „Моят живот в Христа“, том II, М., 1899, стр. 230).

Не напразно св. Ефрем ни учи да се молим на Бога така: „Господи и Владико на моя живот!“. С тия думи той ни внушава да се смиряваме пред Създателя си, да „капитулираме“ пред него, за да можем смело да                 се вдигнем против сатаната, следвайки думите на св. ап. Яков: „Покорете се Богу, опълчете се против дявола, и той ще побегне от вас“ (Иак. 4:7). Който се бори срещу Бога и се чувства силен в съпротивата си, той е слаб пред дявола.И обратното, който е слаб пред Бога, той е силен да победи лукавия!

Господ ни дава свободата да се борим срещу Него и дори да Го пропъждаме от себе си, за да познаем от опит колко сме злочести без Него и колко Той ни е необходим. Да, Той ни е по-необходим от хляба, въздуха и водата. Господ ни предоставя свободата да си мислим, че можем да разполагаме сами със себе си, та като се очукаме от жестоките случки в живота и като се видим оплетени от примките на невидимия враг, да престанем да живеем с илюзиите, че сме автономни, а да викнем от все сърце към Бога за помощ. Бог иска дори чрез нашето безбожно поведение да ни доведе до познание на Самия Него, както и чрез допускането ни до слугуване на дявола да ни убеди в съществуването му.

Когато има у нас вяра в Бога и опитна убеденост, че съществуват ад и дявол, ние по-лесно ще паднем на колене пред Бога и в разкаяние ще Му извикаме: „Господи и Владико на моя живот!“. Но нямаме ли вяра в нашия Създател, много лесно дяволът ни прави свои слепи служители. Той на нищо така не се радва, както на създадената от него мода на безверие и на пълна еманципация от всякакви „религиозни предразсъдъци“. Едно от най-големите постижения на лукавия враг в нашето апокалиптично време е – трябва да признаем – е охлаждането към вярата, забелязвано в целия съвременен свят и предсказано от Спасителя (срв. Лука 18:8). При това се забелязва следното явление: колкото по-малко вярва човек в Бога, толкова повече се мисли за господар на себе си и за незадължен да отговаря пред другите. Типични в това отношение са мнозина съвременни младежи, които са тръгнали да живеят без всякакъв закон. Отричайки всичко, освен себе си и своите инстинкти, те не се съобразяват с никакъв морал и ред, а угаждат на своите влечения, без да обръщат каквото и да било внимание на околните. Лишени от по-високи идеали, те не желаят никому да робуват, особено на Бога, а не виждат, че слугуват на своите страсти и на невидимия вдъхновител на злото. Те доказват най-убедително истината, че претендиращият за „автономия“ в поведението си човек е най-дълбоко поробен от лукавия враг. Такъв човек е далеч по-окаян от всеки най-пропаднал вярващ християнин, който поради необузданите си човешки страсти е затънал в грехове и е станал роб на дявола. Като се отрезви от ужасните си греховни влечения, вярващият все пак може да се покае и да се обърне от дявола към Бога. Но един невярващ нито в Бога, нито в дявола, сам се лишава от възможността за покаяние. Под предлог на „автономност“ лъжецът дявол го държи във властта си.

Няма автономия! Има слугуване! Няма независимост! Има привързване към един от двамата възможни господари! Мислещият се за самостоятелен е жестоко лъган от бащата на лъжата (срв. Иоан 8:44). По плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:16) – казва Христос. Измамените от сатаната принасят лоши плодове: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни,) ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива (Гал. 5:19-21). Лошите плодове доказват, че човек е сбъркал пътя си. Сбърканият път сам пък свидетелства против себе си и напомня без думи за изоставения добър път. А кой е добрият път? – Никой друг, освен Иисус Христос, Който казва за Себе Си: Аз съм пътят (Иоан 14:16).

Спасителят не ни лъже, когато говори за задгробен живот, за добродетел и грях, за човешки задължения и отговорности. Той ни предупреждава, че има ад, защото иска да не попаднем в него. А доказателството, че има ад, сме самите ние, грешниците, които създаваме ада още в този живот. И понеже човекът, ръководен от гордост, не иска да се кае, нито да се изповядва, греховете остават в душата му. Тя пък като безсмъртна отнася със себе си във вечността своите грехове, страсти и пороци и с това си „спечелва“ ада и в отвъдния свят. Ако нямаше грехове, нямаше да има и ад.

Интересен е фактът, че личният духовен опит напълно съвпада с учението на Божественото Евангелие. Този личен духовен опит убеждава всеки непредубеден човек в абсолютната истинност на Божественото Откровение. Както в земния живот каещият се християнин излиза от ада на своята горда греховност и чрез сладкото общение с Бога превръща скромното си земно съществуване в мъничък рай, тъй и в отвъдния живот скъсването с греховете ни избавя от вечния ад на богоотдалечеността и ни въвежда в рая на общуването с Бога и светците.

По плодовете им ще ги познаете. Всеки, който е виждал светец в живота си, се е убеждавал в непререкаемата истинност на Христовото учение, единствено създаващо праведници, достойни поселници на рая. Възхитителните им духовни качества и дивните им плодове, които те принасят с вярното си слугуване на Бога при съдействието на благодатта, ги прави годни да чувстват рая още преди рая. А какви са тия плодове? Св. ап. Павел ги изрежда: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22-23). С тези плодове светецът и себе си храни, и ближните си радва.

За голямо съжаление, у малцина днес е останал усет за тези плодове на духа и твърде ограничен брой хора днес се стремят към тях. Греховността е обвила като гъста мъгла цялата земя и така е затъмнила човешките създания, че те не вярват ни в Бога, ни в дявола, ни в рая, ни в ада. Те предпочитат неверието пред вярата, защото така им е по-лесно. Но ако човек се вслуша в собствената си съвест, ще открие в нея и ада, и рая. Следният действителен случай ще ни убеди най-добре в това.

Едно младо заможно руско семейство от XIX век спазвало строго древния благочестив обичай да се оказва гостоприемство на всеки бездомник и странник. Веднъж дошъл да подири подслон в този християнски дом някакъв стар, болен скитник, облечен в окъсани дрехи и почти бос. Приет радушно заради Христа, той говорел твърде малко и съвсем просто като обикновен необразован селянин. Минали пет дена и той силно заболял. Милостивите домакини запознали да се грижат за него и да го лекуват. Но явно било, че той отива към своя край. Изповядан и причастен от местния свещеник, той добил малко сили, станал от леглото си, помолил да му дадат хартия и мастило и написал последните си напътствия към своя син. След смъртта му писмото трябвало да бъде изпратено на посочения адрес в Петербург. Младият мъж, който сам прислужвал на болния бедняк, се учудил, като видял прекрасния му културен почерк и поразен от изящно и нежно написаното завещание, настоятелно помолил странника да му довери кой е той. Беднякът го заклел никому нищо да не казва до смъртта му за него и разказал за себе си следното:

„Аз съм княз еди-кой си, имах огромно състояние, но водех разгулен и непорядъчен живот. След като жена ми почина, останах сам със своя син… Веднъж, готвейки се да ида на бал, аз бях силно раздразнен от моя камердинер и го ударих жестоко по главата, като заповядах да го изпратят на село. Това беше вечерта, а на следващия ден сутринта камердинерът умря от възпаление в главата. Но това отмина някак бързо. Аз съжалих за своята невнимателност и избухливост и скоро забравих за случая. Но след около шест седмици умрелият камердинер почна да ми се явява на сън. Всяка нощ той ме тревожеше и укоряваше, като повтаряше постоянно: „Безсъвестнико, ти си моят убиец!“. След това аз започнах да го виждам и наяве, в будно състояние. Колкото повече време минаваше, толкова по-често той ми се явяваше и така ме преследваше почти постоянно. Накрая, заедно с него почнах да виждам и други умрели селяни, които жестоко бях оскърбявал, и жени, които бях прелъстявал. Те всички непрекъснато ме укоряваха и не ми даваха покой до такава степен, че не можех ни да спя, ни да ям, нито да се занимавам с нещо. Изтощих се напълно и кожата ми прилепна към костите. Старанията на най-добрите лекари не ми помогнаха ни най-малко. Аз заминах да се лекувам другаде, но и там не получих никакво облекчение. Мъчителните видения жестоко ме преследваха. Върнах се в Петербург едва жив. Аз изпитвах в пълна мярка ужасите на адските мъки на душата преди отделянето ѝ от тялото. Тогава се убедих, че има ад и от опит узнах какво представлява той.

В това мъчително състояние аз осъзнах своите беззакония, разкаях се, изповядах се, дадох свобода на всички хора, които служеха при мен и се заклех цял живот да се мъча с всякакви трудове, да се скрия под образа на бедняк и заради своите беззакония да бъда последен служител на бедните хора от най-ниската класа. Щом взех такова твърдо решение, веднага се прекратиха тревожещите ме видения. Аз почувствах такава отрада и сладост от помиряването ми с Бога, че не мога да го изразя с думи. И тогава опитно познах що е раят и по какъв начин Божието царство се отваря вътре в нашите сърца. Скоро след това аз оздравях, изпълних на дело каквото бях обещал и с паспорт на уволнен войник тайно напуснах родния си край. И ето, вече 15 години скитам из целия Сибир. Понякога се хващах на работа при разни селяни като наемен работник, а понякога си изпросвах хляба с името Христово. Но при всички тия лишения какво блаженство вкусвах, какво щастие, какво спокойствие на съвестта! Това може да почувства само онзи, който по милосърдието на Христа е приведен от мъчителния ад в Божия рай“.

На другия ден бедният странник тихо починал (из анонимно издадената книга „Откровенные разсказы странника духовному своему отцу, II изд., Париж, 1933 г., стр. 95-97).

Много подобни случки разкриват истината за ада и рая. За всеки дейно преживяващ вярата си православен християнин е ясно, че не на земята е всичко, че временният наш живот в тоя грешен свят е само шествие към вечността. Той чувства, че както послушанието към Бога въвежда във вечната радост, така непослушанието към Бога затваря вратите на рая. Оттам за християнина най-голямото зло е грехът. Вярно е, че за това зло има лекарство – покаянието. Но това лекарство е достъпно само за вярващия в изкупителното дело на Господа Иисуса Христа, дал душата Си откуп за нас (срв. Марк 10:45). Който не вярва в Христа, как ще се покае и спаси?!...

Християнинът чувства всички тези богооткровени истини като доказани и доказващи се ежедневно сред истински вярващите. Той не може да не бъде убеден в тях, когато ги вижда да се потвърждават по положителен или по отрицателен път в практическия живот. Наблюдавайки как неверието освобождава човека от слугуване на Бога и го прави слуга на тъмните сили, как то го развързва от страха Божий и го обвързва с греховете, как приспива у него нравственото чувство и събужда низките страсти, как убива в душата му всяко чувство на срам и го прави нагъл в грешенето – той установява високото превъзходство на вярата пред неверието. А и като наблюдава самия себе си, като разбира, че при всяко голямо изкушение, при всяко стълкновение с тежки чужди характери, при всевъзможни предизвикателства и оскърбления, силата на вярата му в Бога го възпира от греховно реагиране, той не може да не благодари от все сърце на Създателя си, че му е дал такова съкровище – вярата, такъв наставник – благочестивото му чувство, и такъв постоянен спътник – молитвата. С помощта на всичко това той се спасява от лични грехове, а и чуждата злоба превръща чрез търпението си в подвиг на душата си.

Живият християнин не се нуждае от никакви външни философски доказателства за истинността на Евангелието. Той намира най-голямото доказателство вътре в себе си, в своя собствен духовен опит, в своята будна съвест. Върши ли добро, той се чувства свободен от дявола. Съзнанието, че е Божий раб го прави безкрайно щастлив. Върши ли зло, той се чувства поробен от дявола и бърза чрез изповед и покаяние да излезе от това мъчително робство.

Всеки може да види, че каквото Христос заповядва, това повелява и съвестта; каквото Евангелието забранява, това отхвърля и съвестта. Тази дивна хармония между нашата съвест и Божието слово говори за единството на техния корен – Бога. Ако не беше така, как би било възможно да се съгласявам със закона, че е добър и да намирам с вътрешния си човек услада в закона Божий (Рим. 7:16-22). Проповядваното от Христа Евангелие не е творение на моята съвест. Как аз съм се родил със заложбите да одобрявам в сърцето си всичко онова, което е казал Спасителят? Аз лично не съм виждал Христа. Как тогава Го обичам, без да съм Го видял, и как е възможно, без да Го виждам, да изпитвам неизказана и преславна радост?! (срв. 1 Петр. 1:8). Явно е, че Предвечният Син Божий, като всемогъщ Бог, ме е създал с чувства и със съвест съзвучни на Неговите вечни истини и способни да откликват на Неговите Божествени заповеди, наредби и откровения.

Съвестта е съюзник на Бога, защитник на Христовото учение, апологет на вярата, изобличител на неверието и пътепоказател към Небето. Съвестта е непостижим за човешкия разум безпристрастен наш съдник. В случай, че вършим, тя не се влияе от нашите желания и неподкупно ни изобличава. А в случай, че вършим, добро, тя е най-честният наш одобрител и безкористен, който обаче не води към тщеславие. Тъкмо обратното, появи ли се тщеславие, тя е, която го изобличава и прогонва.

Чудото на съвестта в човека е достатъчно аргумент за доказване по вътрешен път, че ние сме създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим (Еф. 2:10).

Каква непостижима сила е съвестта! Тя е наша и не е наша. Ние я притежаваме и същевременно тя е независима от нас. Нейната загадъчност говори за Божествения ѝ произход. Не случайно я наричат „Божий глас в човека“. Нейните неотемлеми качества – самостоятелност и неподкупност – ясно доказват, че сме я създали не ние, а Бог. Иначе ние бихме я сформирали според порочните си желания и непременно бихме я подчинили на греховната си воля. А сега със своята независимост от нас и от нашите порочни вкусове, и особено със своята съгласуваност, тя твърдо свидетелства за своя Първоизточник – Бога. Тя е верен Божий съюзник и на наша страна, ако вършим добро, или е решително против нас, когато се поддаваме на грях. Разумът е безсилен да я измами дори с най-убедителните си доводи. Най-разпалените страстни чувства не могат да я подкупят в своя полза и да я склонят на своя страна, колкото и да им се иска това. Най-силната воля е безпомощна да ѝ заповяда да млъкне или да я подчини на себе си. Нищо не е в състояние да я поклати, отрече или отстрани. Тя стои като закована на мястото си и само вика: „Грешник! Престъпник! Виновен си! Защо сгреши?“… Дори и временно да е притъпена ще дойде ден, когато тя ще заговори с голяма сила. И тогава горко на онзи, който не ѝ е обръщал внимание навреме!

Всичко това са факти, които в никакъв случай не могат да се пренебрегнат. Те говорят убедително, че над земните ценности има други, много по-висши, духовни ценности, еднакво засвидетелствани и от Божия закон, и от съвестта. Те насочват вниманието ни към тия ценности и ни заставят да приеме както тяхното обективно съществуване, тъй и нашето субективно заблуждение, когато ги отричаме, заслепени от греховните си увлечения. Бог ни е създал свободни да избираме между доброто и злото, но не автономни. Предназначени от Бога за вечно блажено общение с Него, ние никъде не намираме покой, освен в Него. Опитаме ли се да се изместим от тази основа на нашето човешко битие и да постави като база на живота си нещо друго вместо Бога, устоите ни се разклащат, всичко се обърква, и ние започваме да вършим онова, което вътрешният съдник в нас не одобрява. Божественото Откровение ни учи, че раздвоението у нас е дошло от грехопадението. Чрез него ние сме отпаднали от Бога. Оттук произлизат всичките ни нещастия. Оттук е хаосът в света. Оттук е и объркаността в междучовешките отношения. Целият този нравствен безпорядък, в който се намираме, е явна последица от нежеланието ни да слугуваме на Бога. Желаем ли всичко да си дойде пак на мястото, трябва да послушаме съвестта си и да се върнем към послушание на Бога. А това ще стане само ако с пълна вяра го признаем за Единствен Господар и Владика на нашия живот.

Колко утешително е за вярващите да знаят, че Бог е Господар и Владетел на техния живот! В тая вяра те намират най-твърда опора за себе си! Тя ги учи, че не са сами, че Бог е над тях и с тях, особено при скърби (Пс. 90:15). Далеч от това да ги оковава във верига, тази тяхна убеденост ги освобождава и вдъхновява за най-светли дела, за най-самоотвержени подвизи и за най-безкористни постъпки! Вярата в Бога ги въодушевява да бъдат твърди и непоклатими в християнските си добродетели, да не падат духом дори при изключително тежки изпитания и винаги да напредват в делото Господне, като знаят, че трудът им не е напразен пред Господа (срв. 1 Кор. 15:58). Така те откриват непреходен смисъл в усилията си да живеят добродетелно сред един порочен свят (срв. Филип. 2:15). Техен лозунг са думите на св. ап. Павел: Живеем ли или умираме – Господни сме (Рим. 14:8). Всичко това е безкрайно утешително за ония, които обичат Бога, вярно Му слугуват и живеят според повелите на Евангелието.

Но за ония, които живеят зле и умират в грехове, колко обезпокоително е това неоспоримо обстоятелство, че Бог е Господарят и Владетелят на човешкия живот! За такива хора е казано: Страшно е да попадне човек в ръцете на Живия Бог (Евр. 10:31). От този Господар над света и над твоя живот не можеш никъде да се укриеш. Ако не можеш да избягаш от съвестта си, то къде ще побегнеш от Създателя на тази съвест? Независимо от това, дали Го признаваш или не, ти ще отидеш при Него! Накъдето и да се насочиш, Бог е там преди теб! Защото Той е вездесъщ, както казва Псалмопевецът: Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето - Ти си там; сляза ли в преизподнята - и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, - и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи (Пс. 138:7-10). Засега ти можеш да приспиваш съвестта си със станалото популярно предположение, че няма Бог. Ала така можеш да се самозалъгваш само известно време, докато се чувстваш добре на тоя свят. Какво ще бъде обаче състоянието ти, когато се струпат над главата ти беди, когато заболееш от някоя неизлечима болест, когато се изправиш пред смъртта, когато видиш, че не си бил господар на живота си и когато съвестта започне неумолимо да ти иска сметка за всичко, що си извършил? Засега не ти е трудно да си въобразяваш, че сам си властелин над себе си. Но ето, ще дойде ден, когато, колкото и да ти се живее, не ще можеш да продължиш живота си дори с един ден! Тогава ще се убедиш в безсилието си да бъдеш господар над своята съдба. И ще ти станат ясни думите на Псалмопевеца: това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб (Пс.48:9-10). Тогава ще прозвучат фатално над твоя смъртен одър трагичните думи на Паскал: „Колкото и да е хубаво представлението в първите действия, последното (действие) винаги е кърваво: няколко лопати пръст върху главата и край. Навеки! (Блез Паскал. Мисли. Фрагмент 210, С., 1978 г., стр. 123). Тогава ще ни стане ясна мисълта на великия Достоевски: „Няма смърт, а има среща с Бога“. Как ще се срещнеш ти със Създателя си, Когото си оскърбявал и отричал? Как ще изтърпиш Неговия изобличителен взор? Как ще понесеш Неговата страшна присъда, под тежестта на която ще чезнеш вечно? Но най-страшното е, че ти, отказалият се от Бога, ще се озовеш в един ужасен вечен свят на богоотчужденост, на богоотдалеченост, на богооставеност! И тогава ще се окажеш безутешно сам – сам със своите грозни страсти, които няма да се удовлетворяват, а ще те мъчат вечно! Ще се окажеш сам сред демоните, които са те излъгали, че не съществуват, за да попаднеш при тях и вечно да преживяваш ужаса на тяхното съществуване. А това е адът!

И тъй, признаваме ли или не, Бог е Господарят на нашия живот. Той ще ни съди за делата ни. А щом е така, пита се: какво трябва да правим в този живот, за да бъде явяването ни при Бога свързано не с буря от грехове, а придружено с тиха радост?

Първото нещо е да повярваме в Бога като Господар и Владетел над нашия живот.

Второто нещо е, съгласно св. Ефремовата молитва, е да поведем борба с греховете си.

Третото нещо е да се заловим сериозно да придобиваме нужните ни за спасението добродетели.

И четвъртото нещо е да добием спасителния навик никого да не осъждаме за нравствените му немощи.

Неслучайно св. Църква е избрала дните на Великия пост като най-подходящо време за упражняване в св. Ефремовата молитва. Това е време за борба с греховете и за обучаване в добродетелите. Ако искаме да използваме мъдро великопостния период за свое духовно очистване и благодатно обогатяване, трябва, научили наизуст св. Ефремовата молитва, често да я повтаряме с полагащите към нея земни поклони и да се стараем покайно да вникваме в силата на нейните думи.

 

Източник: Архимандрит Серафим (Алексиев), Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотческото нравоучение. Православно издателство „Св. апостол и евангелист Лука“, С., 2015 г.