Тук ще се спрем по-специално върху 10 и 45 Апостолски правила. Те изрично забраняват — под страх на отлъчване от Църквата — да влизаме в молитвено общение с отлъчените от църковно общение. Ето как е формулирано 10 Апостолско правило: Ако някой се помоли с отлъчен от църковно общение, макар и в къщи, да бъде отлъчен".

 А 45 Апостолско правило гласи: Епископ или презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, да бъде отлъчен. А ако им позволи да вършат каквото и да било като служители на Църквата, да бъде низвергнат.

Тези правила могат да се струват твърде строги на някои в днешното време на поголовно вероотстъпничество. Ала те имат в основата си Богооткровеното слово Божие. Както тълкува големият канонист епископ Никодим (Милаш): Сам Спасителят положил начало на отлъчване от Своята Църква, като казал: ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат.18:17), т.е. с други думи, нека бъде отлъчен от Църквата1.

След Спасителя любимият Му ученик св. Йоан Богослов, наричан обикновено Апостол на любовта", по вдъхновение свише внушава: Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото който го поздравява, участвува в неговите лоши дела" (2 Иоан.1:10-11).

А св. ап. Павел пише: Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас" (2 Сол.3:6).

От тук е ясно, че цитираните Апостолски правила само преповтарят и уточняват мислите на Свещеното Писание. Целта на забраната да се общува с еретици е да не се дава възможност на заблудата да се разпространява сред правилно вярващите. А заблуда е всяко своемислие, несъгласно с Божественото откровение. В Христовата Църква не е допустимо всеки да вярва както си иска. Никой няма право сам да измисля и определя своята вяра. Членовете на Църквата трябва да се покоряват на вярата (Рим.1:5), да имат една вяра (Еф.4:5), да бъдат единомислени според учението на Иисуса Христа (Рим.15:5). Иначе ярост и гняв очаква ония, които упорствуват и не се покоряват на истината" (Рим.2:8).

Противно на това, в икуменическата Амстердамска Декларация на религиозната свобода" от 1948 г. се казва, че всяко лице има право да определя своята вяра" и всяко лице има право да общува с други (лица)... с религиозни цели"2. Явно е пълното противоречие между амстердамските икуменически решения и словото Божие, между възгледа на новото вселенско" движение и гласа на истински Вселенската Православна Църква, изявен в цитираните Апостолски правила.

Ако ни се възрази, че св. апостоли са отивали при юдеи и езичници и са се молели с тях, без с това да са вършели грях, ще отговорим: Да, те са отивали при юдеи и езичници, но с цел да им занесат Христовата истина, да ги научат на правата вяра, а не да отстъпят сами от нея, както виждаме да става сега с някои православни" икуменисти, които под влияние на икуменическите идеи са изневерили на истинското учение на Църквата и нямат вече правилно отношение към църковните канони.

При изричната забрана на 10 и 45 Апостолски правила да се влиза в съвместно моление с отлъчени от църковно общение, съвестта на днешния православен богослов е изправена пред дилемата — дали да тръгне в крак с всички модерни богослови, като слуша новия уж вселенски глас, или да продължава да следва познатия древен майчински глас — гласа на Майката Вселенска Църква, забраняваща общение с еретиците. За нас, които искаме да останем верни на Православието, няма друг път освен изпитания през вековете път на Православната Църква, която е върховен авторитет по въпросите на вярата, защото е поставена от Самаго Бога да бъде стълб и крепило на истината (1 Тим.3:15).

Не такава е тя обаче в очите на преобладаващото болшинство икуменисти. Още в 1937 г. — пише прот. Г. Разумовский — участниците на икуменическите конференции се разделили с православните в разбирането за Църквата и не се съгласили да признаят необходимостта от нея като непоклатен авторитет по въпросите на вярата. Декларацията за религиозната свобода се стреми да постави окончателно край на Църквата; нейният авторитет не е нужен, всеки може да вярва и да постъпва както си иска. В тоя факт ние виждаме — продължава о. Разумовский — осъществяване на изключително протестантската идеология, в която човекът философски се утвърждава като мерило на всички неща3.

За истински православните християни мерило си остават догмите и каноните, утвърдени на седемте Вселенски събори. Мерило са, следователно, и изтъкнатите 10 и 45 Апостолски правила, приети като такива от VI Вселенски събор (2-ро правило). Изяснявайки смисъла им, православният канонист, Смоленският епископ Йоан пише: Правилата се стремят не само да опазят православните от еретическия дух, но да ги опазят и от индиферентизма към вярата и към Православната Църква, който лесно може да възникне при близко общение с еретици в делата на вярата. Това отношение впрочем не противоречи на духа на християнската любов и търпимост, който отличава Православната Църква, тъй като голяма е разликата между тия две неща: 1) да търпим у себе си заблудените във вярата... и да живеем с тях във външно гражданско общение, и 2) да встъпваме с тях безразборно в религиозно съприкосновение; последното означава, че не само не се стремим към обръщането им в Православие, но и сами се колебаем в него4.

И тъй, 10 и 45 Апостолски правила изрично забраняват влизането в молитвено общение с еретици. Въпреки това православните икуменисти редовно се молят на икуменически събрания с всякакви инославни и еретици. В резултат на това молитвено общение се е постигнало вече такова безразличие към Православието и неговите канони, че изтъкнатото грубо нарушение на църковната дисциплина и явното пренебрежение към дълбоките догматически основания за избягване всякакво молитвено общение с инославни вече почти никому от православните икуменисти не правят впечатление. Напротив, молитвеното общение се смята за голямо постижение в братската любов. Ала нима св. отци, начело със св. Апостоли, са били чужди на братската любов, когато са създавали каноните, забраняващи молитвено общение с еретици? Цариградският патриарх св. Фотий прекрасно казва: Най-доброто общение е общението във вярата; тя е най-важната основа на истинската любов5.

Днешните икуменически деятели, напук на 10 и 45 Апостолски правила, направо се хвалят с молитвено общение между православни и инославни. — На 11 март 1966 г. двама видни икуменисти — Кристофър Кинг и Луиза Майхофер посетиха Духовната академия в София. Кр. Кинг, разказвайки пред преподаватели и студенти за дейността на ССЦ, нарече икуменизма движение на Св. Дух в наше време6 и съобщи, че в Женева, в новото икуменическо здание, е изграден параклис, дето всички изповедания могат да служат, като всяко следва своите собствени традиции. Православните служели в параклиса чрез представителя на Цариградския патриарх. Независимо от тия конфесионални служби, всеки ден представителите на разните църкви и изповедания се срещали за 10-минутна обща молитва.

Подобни общи молитви постепенно преминават в тъй наречените икуменически богослужения, каквито се извършват при всички икуменически срещи. Например, по време на сесията на Централния комитет на ССЦ от 15 до 26 август 1967 г. в Хераклион на остров Крит, членовете на Централния комитет участвували в икуменическо богослужение, на което протестантските представители, приемащи интеркомуниона, се причастили7. В състоялата се през 1968 г. в Упсала IV Асамблея на ССЦ икуменическите молитви са били ежедневните прелюдии съм заседанията8. Същото важи и за V асамблея в Найроби (декември 1975 г.)9.

Ето как пък в статията Неделя экуменических молитв в Женеве („Седмица на икуменическите молитви в Женева“) се описва станалото там икуменическо молитвено общение. В женевския руски храм Рождество Богородично била извършена тържествена литургия от православния руски епископ Владимир Звенигородский в присъствието на мнозина инославни икуменисти. През време на тази православна Литургия прочитането на Апостола се извършило от един старокатолик, Евангелието било прочетено от един римокатолик, а проповедта била произнесена от д-р Висерт Хуфт, който сам казва за себе си, че принадлежи към протестантската традиция10. Господнята молитва през време на литургията била прочетена от всички присъствуващи заедно11. Подобно икуменическо богослужение е описано и в статията Экуменическия литургия в Женевском патриаршем Рождества Богородицы приходе12.

А в Хрониката на ЖМП №3, 1970, с. 6 четем, че в един московски храм на 22 януари 1970 г. била извършена икуменическа молитва за християнско единство по специален чин. В молитвата участвували православни архиереи наред с духовни лица от арменската и римокатолическата църкви и по един пастор от методистката и баптистката секти, а също така клирици и миряни от разни други вероизповедания — нещо нечувано и недопустимо! (вж. правилата 9, 32, 33, 34 и 37 на Лаодикийския събор).

И у нас, в България, става същото за съблазън на православно вярващите. Чрез оповестяването пък на тия икуменически молитви в църковния печат съблазънта се разнася по цялата страна, за да трови сърцата и превъзпитава в икуменически дух свещеници и миряни. В дописката за такава една икуменическа молитва, станала на 10 април 1975 г. в София, четем, че в Духовната академия се събрали християни от различни изповедания, но обединени от една вяра, един евангелски дух. Бихме се запитали: Каква е тая една вяра, която е обединила православните с протестантите, и то в един евангелски дух? Православната вяра ли е това? — Съвсем не! Защото протестантите, молещи се с православните, не се отказват от своите еретически възгледи! Тогава какво е това обединение в една вяра и в един евангелски дух?! Тук имаме умишлено заблуждаване, при което компромисното потъпкване на важни Апостолски правила се нарича обединение в една вяра, а пренебрежителното отношение към разделящите ни догми се назовава евангелски дух!

След откриването на икуменическата молитва от епископ Дометиан, гл. секретар на Св. Синод, всички присъствуващи се молели, вглъбени в себе си, да могат, ръководени от Св. Дух, да изграждат Царството Божие на земята в мир и правда («Църк. вестник», бр. 15, 1975, с. 1).

От Спасителя знаем, че Неговото Царство не е от този свят (Иоан.18:36). А от икуменическите събрания и молитви научаваме, че Иисус Христос не е бил прав, и че трябва да се стремим да устроим в секуларистичен дух царство Божие в тоя свят! — От словото Божие знаем, че на тая земя няма мир и правда поради човешката греховност (Бит.4:8; Иер.6:14; Иез.13:10), че целият свят лежи в зло (1 Иоан.5:19), и че затова ние, православните християни, не си правим илюзии за някакъв вечен мир на земята, а очакваме — въз основа на словото Божие — ново небе и нова земя, на които обитава правда(2 Петр.3:13). А чрез икуменическите събрания и молитви се превъзпитаваме в нова вяра, че в изграденото от нас царство Божие тук на земята ще се въдвори някакъв мир и някаква правда. Няма ли да бъде това мирът и правдата на идващия антихрист?!...

На V асамблея на ССЦ в Найроби (Кения) през декември 1975 г. напредъкът в молитвеното общение между православни и протестанти стигнал до такива уродливости, че даже мнозина православни икуменисти и цели делегации вече явно се оплаквали от печалните плодове на съвместните икуменически молитви. Дадено било изключително предимство на протестантското богослужение за сметка на останалите християнски традиции... Освен това, при някои протестантски богослужения се въвеждали нови форми и дух на модернизъм, които не могат да се приемат без известно смущение и критика от страна на православните... Към православните богослужения било проявено пренебрежително отношение, което говорело за дискриминация спрямо православните13. На асамблеята в моменти на нередни богослужения и обществени молитви се изявила една изкуствено създавана атмосфера на екзалтираност, която някои били склонни да считат за действие на Св. Дух (к.н.). От православно гледище това може да се окачестви като възвръщане към нехристиянския религиозен мистицизъм (т.е. към езическия бесовски мистицизъм — в ск.н.), който не може да способствува за изграждането на истинска молитвена настроеност14...

Но онова, което е станало на VI асамблея на ССЦ във Ванкувър (Канада) през юли-август 1983 г., надминава всяко очакване. Това е своего рода изпреварване на самата икуменическа програма за постепенност!

Още преди свикването на VI асамблея вече е била приета, на заседанията на комисията Вяра и устройство през януари 1982 г. в Лима (Перу) съставената от френския реформист от Тезе (Франция) Макс Туриан икуменическа литургия, която бе отслужена на 31 юли 1983 г. по време на VI асамблея на ССЦ във Ванкувър. Главният извършител на тая литургия бе Кентърберийският архиепископ Рънси, в съслужение с шест други протестантски духовни лица, от които две жени-свещенички: Каролина Патиазина-Торч, реформаторка от Индонезия, и Елизабет Лидел — лютеранка от Дания. Останалите съслужители са били: методист от Бенин, представител на Моравската църква от Ямайка, пастор от Обединената църква в Канада и баптист от Унгария.

Освен това, четенето на Свещеното Писание и казването на ектении било предоставено на по-широк кръг участници, а именно: православни, дохалкидонци и римокатолици, които са взели някакво участие, без обаче да се причастят. Така германският римокатолически епископ Паул Вернер прочел Евангелието, а руският архиепископ Кирил (ректор на Ленинградската духовна академия) произнесъл на руски думите на едно прошение от ектения, изработена в Лима, а именно: (да се помолим), щото да можем скоро да постигнем видимо общение в тялото Христово чрез преломяване на хляба и благославяне на чашата около една и съща маса!15

Макар че православните не се причастили на тая литургия,с факта на съслужението си те грубо са потъпкали не само 10 и 45 Апостолски правила, но и цялото православно Предание, както и Богооткровеното Новозаветно Писание, та дори и изричното нареждане на св. ап. Павел — жени да не учителствуват в църква (1 Тим.2:12; 1 Кор.14:34)16, а камо ли пък да служат литургия!

Още преди свикването на VI асамблея вече е била приета, на заседанията на комисията Вяра и устройство през януари 1982 г. в Лима (Перу) съставената от френския реформист от Тезе (Франция) Макс Туриан икуменическа литургия, която бе отслужена на 31 юли 1983 г. по време на VI асамблея на ССЦ във Ванкувър. Главният извършител на тая литургия бе Кентърберийският архиепископ Рънси, в съслужение с шест други протестантски духовни лица, от които две жени-свещенички: Каролина Патиазина-Торч, реформаторка от Индонезия, и Елизабет Лидел — лютеранка от Дания. Останалите съслужители са били: методист от Бенин, представител на Моравската църква от Ямайка, пастор от Обединената църква в Канада и баптист от Унгария.

Освен това, четенето на Свещеното Писание и казването на ектении било предоставено на по-широк кръг участници, а именно: православни, дохалкидонци и римокатолици, които са взели някакво участие, без обаче да се причастят. Така германският римокатолически епископ Паул Вернер прочел Евангелието, а руският архиепископ Кирил (ректор на Ленинградската духовна академия) произнесъл на руски думите на едно прошение от ектения, изработена в Лима, а именно: (да се помолим), щото да можем скоро да постигнем видимо общение в тялото Христово чрез преломяване на хляба и благославяне на чашата около една и съща маса!15

Макар че православните не се причастили на тая литургия,с факта на съслужението си те грубо са потъпкали не само 10 и 45 Апостолски правила, но и цялото православно Предание, както и Богооткровеното Новозаветно Писание, та дори и изричното нареждане на св. ап. Павел — жени да не учителствуват в църква (1 Тим.2:12; 1 Кор.14:34)16, а камо ли пък да служат литургия!

Характерно е за VI асамблея подчертаното възвеличаване на жената, в духа на модерната секуларистична еманципация на жените. Това е довело до ръкополагането на жени за свещенички и дори за епископки! (вж. с. 67). Обаче при такова форсирано издигане авторитета на жените, по протестантски продължава да бъде в сянка Най-Великата и Най-Святата Жена през вековете, Пресвета Дева Мария, Богоизбраната Майка на нашия Господ Иисуса Христа! Но какво ще се учудваме? — Смирената Девица от Назарет няма нищо общо със съвременната еманципация на жените, водеща ги към горделива разюзданост и арогантно нарушаване на апостолската заповед: Вие, жените, покорявайте се на мъжете си! (Еф.5:22; Кол.3:18). Протестантите от край време не зачитат Пресвета Богородица и се отнасят с пълно пренебрежение към нея, въпреки че Сам Св. Дух чрез нея самата е пророкувал, че тя ще бъде облажавана от всички родове! (Лука 1:48) Облажаването ѝ, което е равностойно на прославлението й, започнало още при Благовещението, когато явилият й се св. Архангел Гавриил я приветствувал с думите: Радвай се, благодатна! Господ е с тебе! Благословена си ти между жените! (Лука 1:28) То се проявило и при срещата на св. Дева Мария с Елисавета, която, изпълнена с Дух Свети, повторила думите на Ангела: Благословена си ти между жените и добавила: и благословен е Плодът на твоята утроба!(Лука 1:41-42). Това прославление продължило и след като Господ Иисус Христос излязъл на обществена проповед и учудвал народа с благодатните Си слова (Лука 4:22), тъй че една жена, възхитена, извикала: Блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал! Спасителя потвърдил, че правилно се облажава Неговата Пречиста Майка, като отговорил: Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го изпълняват (Лука 11:27—28). А сега какво наблюдаваме? — В новия английски превод на Библията17 утвърдителното Да18 на Господа, че Неговата Преблагословена Майка заслужава всяко прославление, е заменено с едно кощунствено Не!, дръзко отхвърлящо несравнимите достойнства на Пресвета Богородица!

И тъй, протестантите, които, отхвърляйки Свещеното Предание, се хвалят, че следват уж вярно и единствено словото Божие, всъщност най-грубо го нарушават. По въпроса за ръкополагането жени за свещенички, те казват да, когато Свещеното Писание изрично казва не! (1 кор.14:34) А по въпроса за прославянето на най-святата и благословена Жена — Пресвета Богородица те казват не, когато Сам Христос казва Да! (Лука 11:28)

Къде остава прословутата протестантска вярност на Свещеното Писание?!

* * *

Като имаме предвид:

първо — 10-то Апостолско правило, което забранява да се влиза в молитвено общение с отлъчените от църковно общение;

второ — 45-то Апостолско правило, което определя низвержение за всеки клирик, позволяващ на еретици да вършат в храма каквото и да било като служители на църквата; и

трето — молитвените протестантски кощунствени волности, манифестирани на VI асамблея на ССЦ чрез участие в литургията на жени-свещенички, —

НИЕ СЧИТАМЕ ЗА НЕПРОСТИМ ГРЯХ ДА БЪДЕМ ИКУМЕНИСТИ!

БЕЛЕЖКИ

1 Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им, под редакцията на свещ. д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов и Пенчо Цанев. Т. I. С., 1912, с. 41.
2 Цит. по Прот. Г. Разумовский. Амстердам и Православие. — ЖМП, №5, 1949, с. 61.
3 Прот. Г. Разумовский. Пос. стат., с. 62.
4 Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им. Т. I. С., 1912, с. 131-132.
5 Цит. по Лебедев, А. П. История разделения церквей IХ, Х и ХI веках (изд. 2-ое). СПб., 1905,
с. 47.
6 Според св. отци, не може Св. Дух, Който изпълва истинската Христова Църква с благодат и истина, да е същевременно и с ония, които са против учението на тази Църква. А такива са днес всевъзможните по вероизповедни убеждения икуменически деятели. Никой от ония, които са против Църквата, няма Св. Дух — казва бл. Августин.
7 ЖМП, №11, 1967, с. 68.
8 Цоневски, Ил., Т. Събев. Четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала. — Духовна култура, кн. 5-6, 1969, с. 28, 31, 40, 41, 43.
9 Църковен вестник, бр. 11, 1976, с. 3.
10 Духовна култура, кн. 11 1965, с. 6.
11 ЖМП, №10, 1967, с. 65.
12 ЖМП, №4, 1968, с. 35-36 и №1, 1973, с. 65-66.
13 Църковен вестник, бр. 11, 1976, с. 3.
14 Послание Свящ. Синода о V ассамблее и е результатах. — В: ЖМП, №4, 1976, с. 12, кол. 1-2.
15 Canvas, №7, 1 август 1983, с.1; ср. циклостилния текст на икуменическата литургия, с. 8; ср. ЖМП, №9, 1983, с. 54, кол. 2.
16 Ортодоксос Типос. Атина, 30.IХ.1983, бр. 574, с.
17 The New English Bible. Oxford, 1962, p. 148.
18 Такъв е граматическият смисъл на употребения тук гръцки съюз със значение на утвърдителен отговор. Bailly, A. Dictionnaire grec-francais. Paris, 1910, p. 125, col. 2.

На снимката: Архимандрит Серафим заедно с архимандрит Сергий, лятото на 1978 г.

Откъсът е от книгата им Православие и икуменизъм", II издание, София, 1998 г.

 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре