В този ден отец Евгени извършваше опело на дванадесетгодишната Люба. Тя изглеждаше на не повече от осем години. Личицето на малкото и крехко момиче почти не се виждаше сред морето от маргаритки – любимите ѝ цветя. Редом с нея в ковчега лежеше старо и протъркано плюшено мече…

 

На отец Евгени неведнъж му се беше случвало да опява деца. Това беше винаги много тежко за него. С труд намираше думи да утеши родителите.

Но сега му беше болно както никога досега. Беше му непоносимо. Отец Евгени опяваше любимата си енориашка.

Като се бореше с буцата в гърлото си, той с труд пееше: „Със светиите упокой“. Държеше се само защото знаеше: душата на Люба сега е наистина Там. Със светиите, с ангелите, с Бога.

***

Това семейство се беше появило в енорията преди четири години. Иля, Марина и трите им деца: малките близнаци Паша и Петя и осемгодишната Люба.

Всички веднага забелязаха момичето. Дори не за това, че тя видимо куцаше, а лицето ѝ беше загрозено от заешка уста. Тя се държеше не както другите деца. Люба изобщо не се интересуваше от шумната детска компания на двора. Не се опитваше да контактува с децата и дори някак странеше от тях. Затова пък беше винаги заета с братчетата си и внимателно следеше никой от децата да не ги обиди. А ако това се случеше, тя уплашено ги скриваше зад себе си и тихо казваше:

Моля ви, недейте.

Освен това тя често отиваше при родителите си, хващаше за ръката ту единия, ту другия, гушкаше се в тях и ги гледаше в очите: „Обичате ли ме?“ А те с ласкава усмивка я галеха по главата.

Отец Евгени по-късно ще разбере, че неотдавна Иля и Марина са взели Люба от дом за изоставени деца.

Тогава Петьо и Павката бяха на девет месеца.

***

Нина, родната майка на Люба, беше лишена от родителски права.

Някога тя беше портиерка алкохоличка. А след това я изгониха от работа и беше станала просто алкохоличка.

В мръсния ѝ, просмукан на цигарен дим и и евтина водка едностаен апартамент постоянно имаше някакви мъже и се носеше остра миризма. Нина дори не помнеше от кого от тях е забременяла.

Искаше да направи аборт, но някой от пиянската компания ѝ беше казал, че за детето „много ще платят“ и с парите добре да си поживеят.

През цялата бременност Нина водеше обичайния си начин на живот. И дори не се замисляше, че вече не е сама.

– Майка ми какво ли не е правила. А аз, ето, съм здрава като кон – гордо казваше тя.

Момиченцето се роди преджевременно. Мъничка и синя. Едното ѝ краче беше по-късо от другото. Главата, клатушкаща се върху шийка като нишка, изглеждаше огромна в сравнение с кльощавото болезнено телце. А малкото ѝ смръщено личице беше обезобразено от заешка уста.

Ууу, каква си грозна! – с погнуса казваше Нина и се отвръщаше от дъщеря си.

Противно ѝ беше да взима малката на ръце и я хранеше само защото си мечтаеше по-бързо да я изпишат, за да получи за нея „добри пари“ и да се напие.

***

Нина имаше една стара самотна съседка, баба Вера.

Като знаеше, че Нина ще ражда, възрастната жена купи с мизерната си пенсия запазено детско креватче втора употреба, с възглавница и одеяло, прилична количка, а от чаршафите си уши пелени.

Бъдещата майка малко се интересуваше от всичко това. Бабата измоли от енориашите в храма, в който се черкуваше, вече ненужни детски дрешки и памперси. В същия храм тя после стана и кръстница на малката.

Кръсти я Любов каза баба Вера на Нина. – Ще имаме заедно имен ден.

Каква ти Любов, с такава мутра – ухили се тя.

Но се съгласи. Просто защото ѝ беше все едно.

Разбирайки, че „хубавите пари“ за детето ще са всъщност жълти стотинки, майката сякаш съвсем намрази дъщеря си.

За какво изобщо те родих, уродливке – крешеще тя след лош махмурлук. – Срам ме е да те покажа пред хората.

И удряше бебето по лицето, когато плачеше и искаше да яде.

Люба не разбираше, защо? Къде беше нейната майчица, която ѝ беше толкова нужна? Която трябваше да дойде и да я спаси? И плачеше още по-силно. Докато не ѝ натикат мръсната бутилка с евтина храна.

Люба можеше да лежи с часове в мокрите пелени, без никой да не ѝ обърне внимание – нито Нина, нито вечните ѝ гости. И в края на краищата заспиваше уморена от рева.

С времето тя се научи въобще да не плаче. Само гледаше в тавана и чакаше. Или се люшкаше, мятайки главичка от едната страна на другата.

Не беше нужна на никого тук. Само баба Вера, когато имаше сили, излизаше да се разходи с нея на двора. Или я взимаше при себе си вкъщи и ѝ пееше приспивни песни. А когато Любка стана на годинка, ѝ подари хубаво плюшено мече. То щеше да стане задълго неиният верен приятел, на когото можеше всичко да разкаже, да зарови в него лице, както децата се облягат върху майчината гръд, и да заспи.

Но скоро баба Вера умря. И Люба и мечето останаха сами. Без да се брои Нина, разбира се.

***

Люба растеше, Нина старееше. Кавалерите, даже вечно пияните, ставаха по-малко. Тя все по-често биеше дъщеря си. Страшно, жестоко – за всичко. Изливайки върху нея гнева си за проваления си живот.

Биеше я за разхвърляните в апартамента бутилки. За това, че искаше да яде. Хранеше я и въобще правеше нещо за нея само защото ѝ даваха детски надбавки. Нина не се страхуваше, че може да я загуби, не. Просто като на самотна майка на нея ѝ се плащаше за Люба, малко, но все пак се плащаше.. Биеше я за това, че Люба се връщаше вкъщи с мръсна, скъсана рокля. А когато тя се опитваше да обясни, че я е блъснало едно момче на двора, гневно казваше:

Добре е направил! Не можеш дори да отстояваш себе си!

Любка наистина не можеше да отстоява себе си. Децата не я обичаха и ѝ се смееха:

Гледайте, куцата! – викаха след нея.

Грозотия!

Дъщеря на алкохоличка!

Като поотрасна, вече не им обръщаше внимание. Сядаше някъде настрана, под един храст или върху пейката с мечето си и нещо му говореше.

А когато беше по-малка, искаше да се сприятелява, пристъпваше и приветливо се усмихваше с обезобразените си устни.

Децата я пробождаха с пръстчетата си, подлагаха ѝ крак. Люба падаше, по навик закриваше главата си с ръце, както правеше, когато майка ѝ я биеше, и казваше на пресекулки през сълзи:

Моля ви, недейте!

След това тя по същия начин щеше да се страхува за братчетата си и да ги крие зад гърба си.

***

Изненадващото беше, че в този ад Люба растеше много добро и мило момиче. Сякаш за да оправдае името си.

Тя се стараеше да угоди на Нина. Домакинстваше както може. Покриваше я с одеяло, когато заспиваше пияна на пода. Това бяха най-щастливите минути в живота ѝ. Разресваше сплъстените, мръсни майчини коси и ѝ говореше: „Ти си красива“ – това, което на нея самата никой никога не ѝ казваше. Може би баба Вера, но Люба не помнеше.

Тъй като беше лишена от майчини ласки, тя, когато Нина се валяше „бездиханна“, лягаше до нея, взимаше ръката ѝ и си представяше, че тя я прегръща. Представяше си, че майка ѝ сама прави това и ласкаво шепне: „Дъщеричке, слънчице, обичам те!“. Така винаги говореше съседката от петия етаж леля Ира на своята малка Наташа. Понякога тя така и заспиваше до Нина, гушнала мечето. След това настъпваше утрото и Люба се събуждаше от грубото разтърсване и дрезгавото: „Дай ми вода!“.

Наистина, понякога Нина беше по-мека с Люба. След първите две-три чаши. Тогава тя я викаше, хвашаще я за раменете, гледаше я с помътнял поглед и ѝ казваше: „Защо си ми такава грозна!“. И можеше да заплаче с пиянски сълзи.

Веднъж Люба видя, че едно от децата подари на майка си букетче полски цветя. Майката грейна от радост, прегърна го и започна да целува русата му главичка.

Ако подаря на мама цветя, тя може би също ще се зарадва – помисли момичето – нали никой не ѝ е подарявал.

Любка набра букет маргаритки. Тя много обичаше тези цветя – светли, приветливи и слънчеви.

Приличаха на баба Вера – кръглолика, ласкава и винаги в бяла рокля. Такава тя на моменти смътно изплуваше в детската ѝ памет.

У дома, след лошия махмурлук, Нина я удари с маргаритките през лицето. На Люба ѝ потече кръв от носа.

По-добре иди да върнеш бутилките, няма пари, а тази метла я изхвърли! – кресна след нея майка ѝ и я избута през вратата.

Виждайки окървавеното лице на момичето, някой от съседите извика полиция. Този път прибраха Люба. Беше на шест години.

Когато я качиха в колата, тя стоеше тихо и дори не плачеше. Тайно притискаше плюшеното си мече под якето.

Само тогава, разбирайки, какво е станало, Нина заплака. Може би заради дребните детски надбавки, които ѝ даваха. А може и наистина да се беше събудило нещо човешко в нея. Нали нея самата никой и никога не я беше обичал, освен Любка.

***

Люба се оказа в стар и олющен дом за изоставени деца. Но в сравнение с квартирата той ѝ се видя сякаш дворец.

Извърлиха старата ѝ грозна дреха. Измиха я, сресаха я. Дадоха ѝ чисти дрехи. Люба с удивление поглаждаше крайчеца на новата си рокля и не вярваше, че е за нея.

Искаха да ѝ вземат мечето – можело някаква зараза да внесе. Но Люба заплака с глас и една от жените помоли:

– Недейте, оставете, аз ще го изпера.

И погали момичето по главата. Тя в първия момент се опита да се защити с ръце, боеше се, че ще я ударят, но жената ласкаво каза:

– Не бой се, никой няма да те обиди. Как се казваш?

Така Люба се запозна с Марина.

Марина работше тук като възпитател. С трогателната си сантименталност тя се различаваше много от останалите сътрудници на дома. На всички тези дечица тя гледаше едва сдържайки сълзите си и искаше всички да прегърне.

Не, другите не бяха лоши. Те също бяха добри хора, но с времето бяха свикнали с детската скръб. Просто си вършеха работата.

А Марина не можеше да свикне.

***

Звучи странно, но на Люба ѝ хареса в детския дом. Почти не я биеха, там имаше също такива нещастни деца, на които не им беше провървяло в живота. Понакога те, разбира се, се биеха помежду си, случваше си и тя да го отнесе. И както по-рано, закриваше с ръце главата си и молеше:

Моля ви, недейте!

В сравнение с квартирата на Нина, тук я хранеха добре. Имаше кой да се занимава и да играе с нея. Имаше чист креват и играчки. Но повече от всичко тя обичаше своето мече. И често седеше сама с него в ъгъла.

Липсваше ли ѝ майка ѝ? Може би да, а може би не. Тя питаше отначало за нея, после престана.

Люба много се привърза към Марина. Често си спомняше, как тя първия път я беше погалила по главата. Марина винаги я галеше при среща, разговаряше с нея, но този, първият път, беше най-прекрасен.

На Марина ѝ беше жал за Любка. С времето тя забеляза, че все по-често мисли за това наплашено куцо момиче със заешка уста.

***

Веднъж след вечеря Марина разказа на мъжа си Иля за Любка.

Дали да не я вземем? – неочаквано и за самата себе си попита тя.

– Марина, мила, разбирам, жалко. Но няма как да вземеш всички деца.

След това Марина забременя. С близнаци. Беше ѝ все по-трудно да работи, взимаше много болнични и с Люба се виждаха все по-рядко.

Последната вечер преди отпуска по майчинство тя отиде да се сбогува с момичето.

Ето че аз, Любке, тръгвам. Да станеш голяма, да бъдеш добро девойче – тя замълча, не знаейки какво още да каже. – Аз… Аз те обичам…

Моля те, не си отивайпрошепна след нея Люба. – Мамо

Когато стъпките на Марина заглъхнаха, тя се обърна към стената и сгуши мокрото си лице в мечето.

След това тя често лежеше така и плачеше.

***

На Марина ѝ се родиха момчета – точно в навечерието на Петровден. Нарекоха ги в чест на апостолите – Петър и Павел. Щастието на родителите нямаше край. И Марина все по-рядко мислеше за Любка.

Но веднъж, разгождайки се с количката, те се оказаха близо до дома за изоставени деца.

– Мамо! – раздаде се изведнъж познат глас.

Марина се обърна. Иззад оградата я гледаше Люба. По бузите ѝ течаха сълзи.

Илия сложи ръка върху рамото на Марина. Те бяха решили.

Така Люба се сдоби със семейство.

Разбира се, в началото не беше лесно, особено на Иля. Все пак, чужд човек вкъщи. Децата бяха още съвсем малки. Постоянна суетня. Тъкмо се бяха преместили в новия апартамент.

Но Люба беше рядко срещано, удивително дете. Беше наистина Любов.

Тя не вярваше в щастието си и изглеждаше, че е готова на всичко, за да докаже на новите си родители, че е достойна за него.

Бързо се научи да се грижи за братчетата и по цял ден се занимаваше с тях. Момчетата не виждаха нито заешката ѝ уста, нито късия ѝ крак. Те виждаха своята прекрасна по-голяма сестра, която много ги обича.

Люба помагаше на Марина да подрежда апартамента и я помоли да я научи да готви. Веднъж с гордост постави пред баща си (така ѝ харесваше тази нова дума – „баща“) първия си приготвен за него обяд – пилешка супа. Наистина пресолена. Но Иля героично я изяде и много я похвали.

Обичаха да се разхождат и някак попаднаха на поляна с маргаритки.

Толкова обичам маргаритки!каза Марина. – Набери ми букетче, Любче.

Момичето набра китка цветя и Марина я прегърна и я целуна по главичката. Така, както някога беше мечтала да направи Нина.

***

Всички заедно започнаха да ходят в близкия храм, при отец Евгени. Там Люба за първи път се изповяда и причасти. Не се знаеше какво говори на отеца за себе си. Но след това той каза на Иля и Марина:

Имате прекрасно момиченце. Пазете я.

През вечерите Марина ѝ четеше книга, често за Бога и за светиите. Люба много обичаше да слуша за Христос.

Веднъж тя попита:

Може ли и за мама Нина да се моля?

     Може, разбира се.

Като я слагаше да спи, Марина я прегръщаше. Люба заспиваше с умивка и в съня си чуваше как ласкаво ѝ говори:

     Дъщеричке моя! Обичам те!

***

Така изминаха три години.

Люба ходеше на училище. Отначало някой ѝ се беше присмял, но след това всички свикнаха и престанаха да ѝ обръщат внимание.

Тя не се стремеше да общува с другите деца. Макар че беше винаги приветлива и нито веднъж не обиди някого.

Харесваше ѝ повече да бъде у дома, където всички я обичаха. Където никой никога не ѝ се скара, не я удари и я наричаха красавица. Тя се наслаждаваше на тази любов, която толкова малко беше видяла през живота си. И самата тя ги обичаше – чисто, предано и благодарно.

Тя обичаше също храма и отец Евгени. Помагаше в двора, грижеше се за цветята и говореше за нещо с отеца. И дълго стоеше пред иконите, нещо шептеше…

След това Люба се разболя. Може би някогашният ѝ живот си беше казал думата и малкият ѝ организъм се пречупи. Тя изгоря от левкимия буквално за половин година. Родителите ѝ продадоха колата, апартамента, отидоха да живеят при техните родители, но лекарите не можаха нищо да направят. .

Люба умря в болницата. Малко преди това отец Евгени я причасти. Тя държеше за ръка Иля и Марина, които по чудо бяха пуснали при нея, и леко се усмихваше. С тази усмивка заспа завинаги.

Тихо си тръгна от нея чистата ѝ душа, едва на края отдъхнала и разбрала какво е това топлина…

До нея лежеше плюшеното ѝ мече

Когато няколко дни след погребението Марина намери в себе си сили да подреди Любините вещи, видя под възглавницата бележка:

Молете се, моля ви, за мама Нина. И благодаря за любовта!“.

 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре