sPYW10vsLpbLqqg__9I9r7GJk9ZLmLv1nahgc6de755P_caz_Rue-yzv3QQqD5N6HqUiqjPXUYglLp1ApxgfM34UPId9VYNc5qszs-1TgmHMwXKCWIr8mCTwDutC-uxuoBUHDrFV25M0-Oaye4kSFbx7 Всемирното Православие - НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ БОРИС: МИР (ПО ПОВОД ПРАЗНИКА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО)86gt9ibw82OKsSeJsdvxyd7t4ZJwpxhx0656LW0MQoiNDPpHyXl2-GNGzbDhfbgpV0jHdMHs-sFN3rP4mQGwHYRk_HD2FvaMEq9yYt_BZXksZFa_dtI6yV4exwrZKLQajgvNcMwDJPo2S4h-5Q9GKQCq6zC1AbGo3z71 Всемирното Православие - НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ БОРИС: МИР (ПО ПОВОД ПРАЗНИКА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО)През една тайнствена нощ преди векове ликуващи ангели възвестили на света раждането на Царя на мира и началото на Неговото царство – царството на вечния мир  (1). През тая нощ ангелски уста събудили земята с чародейна песен: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! (Лук. 2:14).

 

          През тая единствена нощ измъчената земя постигнала своите желания: небето се доближило до нея – небесен мир я облъхнал, небесна светлина прогонила мрака около нея, лъчите на новото слънце я сгрели, за да цъфтят върху нея цветята на вечната любов и зреят плодовете на вечната правда! Сам бог – Бог на мира и любовта, слязъл на земята!

        Мирът е най-висшето благо, към което се стреми всичко живо на земята. Той бил крайната надежда и очакване на света преди Христа, той е единственото желание на човечеството след Христа. Последната цел на всички чисти желания и стремежи е мирът, успокоението. Вечният зов на човешката душа е: „Господи Боже наш, дай ни мир!” (Ис. 26:12). Сам Бог посочва на вехтозаветния човек мира като най-съвършен дар, който ще получат от Него, всички ония, които изобразяват в себе си Божия образ (Числ. 6:22-26). Бог благославя Своя народ с мир (Пс. 28:11). Правда и мир, неразривно свързани (Пс. 84:11), трябва да изпълват живота на човека (Пс. 84:11). Първият поздрав при среща трябва да бъде: мир! Последното пожелание при раздяла: пак мир! (1 Цар. 1:17). Мирът е най-голямата сила, която крепи нас и нашия живот (Дан. 10:19).

        Най-съвършеното откровение, което бе дадено на вехтозаветния човек за очаквания Спасител, беше откровението, което представя Христос като Цар на мира и неговото дело като Царство на безконечен мир (Ис. 9:6-7). Най-вдъхновеният химн на най-чистите духове, който възпя най-великото събитие на света, беше химнът за мира! Тази едничка дума крие и разкрива целия смисъл на Рождество Христово. С раждането на Христа роди се мирът на земята. Личността на Христа е най-съвършеното въплъщение на мира. От нея лъха безпределен мир. Не само личността, но и животът, учението и страданията, смъртта и всичко у Христос има за крайна цел мира (Ис. 52:5), оня мир, който в своята същина е непостижим за човешкия ум (Филип. 4:7). Най-великото обещание и най-хубавата надежда, която Христос даде на хората, са изразени в Неговите думи: „Елате при Мене – и Аз ще ви успокоя! Разберете, че Аз съм мир (кротък) и ще намерите мира (покоя) на своите души!” (срв. Мат. 11:28-29). Христос учи, ободрява унили, подкрепя немощни, укорява жестоки, повдига паднали, лекува недъгави, възкресява мъртви и пр., обаче всички тези необикновени Негови дела не са цел, а само средство за постигане на една висша цел: събуждане вярата в човека – оная чудодейна сила, която ни свързва с Бога и чрез която нашата душа постига своята най-велика мечта: своя мир, своето успокоение в Бога! „Твоята вяра те спаси – върви си в мир!” (Лук. 7:50, 8:48). Върви си! Ти получи най-хубавия дар: мира на твоята душа! В последните дни от Своя живот на земята Христос открива на Своите ученици какво им е дал и какво им завещава – разкрива им смисъла на Своя живот и на Своето дело: „мир ви оставям, Моя мир ви давам!” (Иоан 14:27). Тоя мир той поръчва и на Своите ученици да разнесат по света: В който град или село отидете, щом влезнете в някой дом, поздравете го, като кажете: „Мир на този дом! И ако домът бъде достоен, вашият мир ще дойде над него; ако ли пък той не бъде достоен, вашият мир ще се върне при вас!”(срв. Мат. 10:11-13). След възкресението Си Той се явява ненадейно между Своите ученици и им казва: „Мир вам!”. Още неуспели да се съвземат от необикновената радост, че са видели Господа, Христос повтаря: „Мир вам!”. Подир осем дни Той пак им се явява и пак им казва: „Мир вам!”. Тези Негови думи са Неговото последно откровение, с което Той свързва Своята последна заповед: „Както Ме прати Отец, тъй ви пращам и Аз” и Своя последен дар: „Приемете Дух Светий!” (Иоан 20:19-22, 26). Оня Дух Светий, Който е правда, мир и радост (Рим. 14:17).

        Озарени от Дух Светий, проникнати от Божия мир, учениците на Христа проникват в най-великата истина: че Христос е нашият мир (Еф. 2:14) – нашият мир с Бога, нашият мир в душата ни, нашият мир помежду ни! На земята Христос твореше и благовестеше само мир (Еф. 2:15,17). Той озари света с нова светлина с единствената цел: за да тръгне той по пътя на мира (Лук. 1:79). Христовия мир искаха и апостолите да влеят в сърцата на хората (Кол. 3:15). Тоя мир те желаят най-много на своите последователи (Рим. 1:7; 1 Кор. 1:3; Гал. 1:3; 1 Сол. 1:1; 1 Петр. 1:2; 2 Иоан 1:3), него те изискват най-много от тях (2 Кор. 13:11). Този мир, който Христос им даде на земята и им прати от небето, беше целта на тяхната проповед и на техния живот.

        Какъв е този мир, - какво е това висше благо, за което копнеят и въздишат всички живи твари (Рим. 8:22), какво е това Божие откровение, което човекът трябва да получи и разкрие в себе си и което цялото творение очаква от човека (Рим. 8:19)? Какъв е този велик дар на небето, който Сам Бог трябваше да донесе на земята?

        Мирът не е само външно явление; преди всичко той е дълбока вътрешна същина на живота. И най-дълбоко прониква в тая същина онази мисъл на апостол Павел, която свързва живота и мира и ги представя като свойство на духа (Рим. 8:6). Живот има там, където отделни сродни елементи и сили са неразривно свързани в цялостен организъм, в който се извършва непрекъсната обмяна между отделните елементи и постоянно общение между отделните сили. Колкото един организъм е по-сложен, толкова той е по-съвършен; и колкото единението между отделните елементи и сили, които го образуват, е по-пълно, толкова по-съвършен е и неговият живот. Разнообразието на отделните елементи и сили в едно живо същество може да стигне до безпределност и единението между тях – до абсолютност. […] Това единение, това единство между отделните елементи, отделните сили и отделни същества е основата на всеки живот, на всяко съществуване. То е основата на живота от най-низшата твар до най-съвършеното същество, принципът на съществуване от първичната обществена единица – семейството, до най-сложния социален организъм – човечеството. То е основата на живота в живата, но бездушна материя, на живота във въплътената душа и одушевената плът, на живота в безплътните духове, на живота в абсолютния Дух. То е принципът за съществуване на семейството, на обществото, на отделните народи, на цялото човечество. Това единство е онова явление, което ние наричаме – в неговата външна проява – мир и което в своята същина ни се открива като принцип на живота – като сила жизнена, творческа, която събира, обединява, организира, оживотворява. Мирът е съвършен строй, пълно единение, висша хармония. Той е творческият дъх на Бога, който прониква и оживява всичко. Колкото по-дълбок и по-пълен е мирът, който прониква живите твари, толкоз по-съвършен е техният живот и толкоз по-голямо е тяхното съвършенство въобще. Най-пълен, най-съвършен е мирът в Бога, Който е абсолютно съвършенство, абсолютен мир, абсолютен живот.

Там, където няма мир, няма и живот в неговата същина. С изчезването на мира изчезва и животът. Нарушението на мира – на вътрешното единство и хармония – означава разрушение на основните принципи на живота. А разединението, разпадането, разлагането, разрушението е процесът, който ние наричаме смърт. Тоя процес на умиране е общ не само за материалните организми, но и за духа. Единствената разлика се състои в това, че в смъртта разрушението на организмите е окончателно, а за духа има възраждане, възкресение. Ония тъмни сили, които нарушават мира на нашата душа и разрушават нейния живот, са страстите. Страстите са неспокойни, размирни, буйни, заядливи, жестоки, разрушителни. Те искат само да буйстват, да враждуват, да разпокъсват, да разрушават. Неспокойството, враждебността и разрушението са техните характерни качества. Страстите приличат на усойници, които съскат и разливат само отрова. И може би всеки от нас носи свити в сърцето си по няколко от тези усойници. Само че у едни те са разярени, у други укротени, у трети приспани, а у някои може би съвсем умъртвени. Там, където тези усойници са будни, настървени и ожесточени, те хапят и покриват душата със смъртни рани. Страстите водят ожесточена борба помежду си и с всички добри сили в нас. В тази борба те опустошават душата ни, превръщат я в безплодна пустиня, където нищо не се ражда. В никоя душа, в която бушуват страсти, няма да цъфне никаква добродетел. Защото добродетелта – най-нежният цвят на душата ни – цъфти само под тихия лъх и нежните милувки на мира. В никоя душа, раздрусана и изполомена от страсти, няма да узрее никакъв плод на доброто. Защото доброто – най-хубавият плод на нашата душа – зрее само под живителния топлик на тихите лъчи, които праща слънцето на мира. Тъй както бурята обруля всички плодове от плодното дърво, изпочупва неговите вейки, поваля може би и неговия ствол, така също и бурята на страстта уронва всички хубави плодове от нашата душа, изпобива всички добри сили в нея и я превръща в развалини. Там, където вилнеят страсти, където няма спокойствие и мир – там няма истина и добро, няма чистота и правда! Как може един помътен ум да постигне истината, едно порочно сърце да обича доброто, една скверна душа да отрази чистотата, една престъпна воля да брани правдата? Който робува на страсти, не може да служи на истината и доброто. Каква добродетел може да отгледа в себе си и какви благородни дела да извърши в живота алчният, гневливият, яростният? Алчният е ненаситен, сладострастният – скверен, горделивият – пуст, славолюбивият – суетен, гневливият – безпощаден, яростният – безчовечен!

        Страстите не се ограничават с опустошението само на нашата душа. Те живеят в нея, хранят се от нея, разяждат я и изпояждат, стремят се обаче всякога да разширят своето опустошително дело и вън от нея. Зиналата алчност иска всичко да погълне, ревналото сладострастие – всичко да оскверни, вирналата се надменност – всичко да унижи, литналото пустославие – всичко да погази, бликналата вражда – всичко да разяде, кипналият гняв – всичко да погуби, пламналата ярост – всичко да изгори! Страстите наливат отрова, разнасят огън, размахват меч, проливат потоци кръв, издигат хекатомби. Те разкъсват и насъскват една против друга не само силите на нашата душа, но разделят и хвърлят един против друг в ожесточена борба на взаимно изтребление отделните индивиди, отделните слоеве, отделните съсловия, отделните общества, отделните народи. Така разрушават те както индивидуалния, тъй също и колективния живот. Тъй чезне животът там, където е изгаснал мирът и са пламнали страстите.

        Може би някой ще помисли, че страстите все пак имат известен смисъл – че съвсем без страсти животът сам по себе си би застинал, би замрял – че страстите са потребни, за да дадат по-голяма подвижност, по-голяма интензивност и по-голяма глъбина на живота – че има благородни страсти като напр. страстта към истината, към науката, към изкуството и пр., които не само че не бива да сподавяме, а напротив – трябва да култивираме. Всяка страст, без никакво изключение, е отрицателна сила, която разстройва равновесието на нашия дух, нарушава хармонията на нашата душа и разкъсва целостта на нашето същество. Няма благородна страст. Благородството е качество само на чисти, идеални сили, които крепят, а не разрушават живота. Не страстта, а любовта трябва да бъде единствената сила, която да ни тегли към истината, доброто, науката, изкуството и въобще към всичко идеално и възвишено, и възторгът от тях – единственото преживяване, което пораждат те в нашата душа. Страстите разкъсват и унижават, любовта и възторгът свързват и възвишават. Само в любовта и възторга нашата душа постига своята цялост, своята хармония, своя мир – оня мир, който е не празност и безжизненост, а най-голяма пълнота и най-съвършен живот. Само в мира, в спокойствието мисълта е ясна, чувството – дълбоко, желанията – чисти, волята – твърда.

        Мирът е също признак и израз на съвършенство. Чрез него ние чувстваме съвършенството на нещата. Колкото е по-пълно успокоението, колкото е по-дълбок мирът, който имаме у себе си и създават у нас предметите и живите същества, толкова по-голямо е тяхното съвършенство. Това е общ закон за всичко: за изделията на човешката ръка, за изобретенията на човешкия ум, за творенията на човешкия дух, за делата и подвизите на човешката воля, за творенията на Бога. Мир и от мира живот имат в известен смисъл не само живите твари, но и всички мъртви предмети, които са носители на известно съвършенство и възбуждат у нас известни преживявания. Всичко, което възбужда у нас преживявания, оживява и живее в нас. Симетрията в отделните части на един предмет, неговата целесъобразност, хармонията на отделните предмети в известно пространство и пр. възбуждат у нас задоволство, успокоение, мир. А несиметричността, дисхармонията, безпорядъкът и пр. ни дразнят, безпокоят, измъчват. Ние мерим съвършенството на истината по яснотата, която тя отразява, съвършенството на подвига – по доброто, което той създава, съвършенството на художественото произведение – по красотата, която то въплъщава. Как чувстваме обаче истината, доброто, красотата? Какво нещо е умственото прояснение от истината, нравственото възхищение от доброто, естетическото упоение от красотата? Не са ли те в своя отлив, в своята същина удовлетворение, задоволство, радост, успокоение, мир? Успокоението, мирът е последната цел на всички чувства и висшият синтез на всички преживявания в нашето същество. Как чувстваме и преживяваме ние напр. музиката[2], най-нематериалното, най-съвършеното изкуство? Защо тя ни изпълва с най-голямо очарование и с най-сладостни преживявания? Защо нейното въздействие върху нас е непреодолимо и защо е тя най-съвършеното изкуство? Затуй, защото тя прониква най-дълбоко в божествената същност на нашия дух и събужда в него тихите акорди на най-пълна хармония и мир. Защото тя укротява враждебните сили в нашето същество, сподавя тъмните пориви на нашето сърце и разрешава в хармония дисонансите на нашата душа. Защото тя споява отново разкъсаните струни на нашето сърце и слива в нова хармония блуждаещите звуци на нашата душа. Упоението ни от музиката е упоение от хармонията на собствената ни душа. В музиката нашата душа преживява своето най-велико освобождение, своята най-чиста хармония, своя най-пълен мир. В нея тя е най-близо до Бога. Под нейното въздействие умират всички тъмни сили в нас. За музиката се казва, че укротява зверове. Истината е, че тя укротява звяра в човека. И там – в нейната сила да укротява, да успокоява, да умирява – се открива нейното съвършенство и се крие нейното велико значение.

        И у човека също трябва да дирим съвършенството в мира и целостта на неговото същество. Наистина, човек може да бъде велик гений, може да притежава необикновени способности и дарби, обаче те не изразяват целия човек и не въплъщават неговото съвършенство. У съвършения човек ние чувстваме нещо непостижимо и неизказано, нещо, което стои и над най-съвършените способности и дарби и което може да се срещне и там, където няма такива способности и дарби. С какво ни пленява детето, у което още не са се проявили никакви дарби и способности? Къде се крие чаровността на това очарователно същество? Ние обикновено казваме: в неговата невинност, в липсата на грях. Но липсата на вина, липсата на грях е отрицателно нещо. Кое е положителното у детето, кое е съвършеното, което възбужда у нас толкова нежни чувства и толкова дълбоки преживявания? Не е ли оная единствена цялост и хармония на детската природа, която ние губим постепенно със започването на съзнателния живот и които по-нататък в живота ни стават непостижим идеал за нас? Детето се чувства и живее като съвършена цялост. То не знае никаква разлика между плът и дух, никаква разлика между отделни сили и склонности у себе си. Нищо не раздвоява и не разпокъсва неговото същество. Всичко в него е в пълен мир и в пълна хармония. Детето е най-съвършеното въплъщение на вътрешния мир и вътрешната цялост.

Затова Христос ни сочи децата като идеал: техният мир и тяхната цялост са условие, без което никой не може да влезе в царството Божие – в царството на мира и цялостния живот.

Защото това царство ще образуват само цялостните, хармоничните, умирените. В него няма място за разядените и разпокъсаните. Със засилването на съзнателния живот се засилва обикновено и раздвоението, разединението, разпокъсването на нашето същество. Дух и плът, отделни способности и дарби, разни склонности и сили и въобще всичко у нас иска да се отдели, да се обособи, да води самостоятелен живот. Възрастният, зрелият, съзнателният човек е рядко цялостен човек. Той е обикновено една или няколко способности и дарби, една или няколко склонности и сили, едно или няколко чувства и преживявания - отделни късове, отделни отломки, в които все още се чувства някакъв живот, все още се чувства нещо човешко, но го няма целия живот. Цял, съвършен човек е оня, който при най-дълбоко съзнание, най-пълен развой на всички дарби и най-интензивен живот на всички чисти сили у себе си, запази своята вътрешна цялост, своята вътрешна хармония, своя вътрешен мир. Тая цялост и тоя мир са чаровността на съвършения човек – оная чаровност, която ни привлича и пленява. Те са чаровността на цъфтящата младост, на зрялата възраст, на гаснещата старост.

        Защо например младежта ни пленява и кога е тя най-пленителна? В младостта започват вълненията и бурите, започва процесът на вътрешното раздвоение и разединение. Тогава духът и плътта се събуждат за свой живот. Духът – горд в своя полет, иска да презре и отхвърли плътта; плътта – буйна в своя кипеж, иска да свърже и сподави духа. Обаче там, където духът в своя полет не отхвърля, а издига плътта, където плътта в своя кипеж не сподавя, а съживява духа – там, където дух и плът се проникват взаимно и живеят като една цялост – в мир и хармония, там съвършенството е най-пълно и очарованието от него е най-голямо. Няма по-очарователна младеж от онази, която носи в себе си тоя мир и тая хармония. Младеж обаче, у която е проникнал порокът и е разкъсал нейния вътрешен мир и хармония, тая младеж е изгубила своята прелест. Такава младеж е за нас не радост и надежда, а най-тежка грижа и голяма мъка. Тя прилича на разкъсан цвят, който няма да завърже плод – вътрешната разпокъсаност ще се изрази и външно в цялото същество на човека. Тя ще трепери в несигурните стъпки, ще размахва в нестройните движения, ще говори през мътния поглед на очите, ще крещи през изкривените черти на лицето. От нас тя ще премине в живота и ще зарази и другите. По тоя начин ние, разпокъсани и размирни в себе си, разпокъсваме целостта и единството, разрушаваме мира и хармонията, както в живота, тъй също и в отделните души. Това е на тъмни сили най-тъмното дело, което може да извърши човекът. А човекът, у когото мирът прониква цялото същество, е като слънце, което всичко озарява и сгрява, всичко успокоява и съживява. Лъчите на неговия мир ще озарят и чуждата душа, ще пръснат тъмните сили в нея и ще изплетат отново нейната хармония. Както слънце той извършва своя ход живота – тържествено и спокойно, носещ навсякъде успокоение, мир и живот. Него нищо не смущава и безпокои, нищо не тревожи и плаши – ни в живота, ни в смъртта. Най-високата степен на съвършенството, на което може да се издигне човек, е степента, когато той въплъти в себе си и в живота най-съвършен мир и най-чиста хармония. На тая степен човекът, рожба на земята, се издига до небето и става чедо на Бога. Миротворците ще се нарекат синове Божии – най-съвършеното наименование за най-съвършените същества на земята. Миротворците ще бъдат блажени (Мат. 5:9) – най-великата награда за най-великите души.

        Мирът, успокоението е най-силното желание на човешката природа. Него дири и оня, който е разпокъсан от страсти и живее в пороци, и оня, който е цялостен и живее в хармония с всички чисти сили в себе си и в живота. Само че единият все повече и повече го губи, а другият все повече и повече го постига. Мирът е най-великият копнеж на нашата душа. Него тя дири във всичко: в живота, в науката, в изкуството, в природата, в човека, в Бога. При все че доброто, истината, правдата и красотата са обективни ценности, все пак те имат за нас значение дотолкова, доколкото са обект на субективни чувства и елементи на субективни преживявания. Ние само тогава желаем истината, доброто, правдата и красотата, когато ги чувстваме, и само тогава ги дирим и създаваме, когато ги преживяваме. Оня, който не чувства и не преживява тези велики ценности, той нито ще ги желае, нито ще ги дири, нито ще ги създава. Истината, правдата, доброто и красотата са елементите, от които се храни и живее нашата душа. Щеше ли тя да ги пожелае и подири, ако те не я насищаха, не я успокояваха? Бихме ли ние дали на организма храна, която не го насища, не го храни? Блажени са ония, които гладуват жадуват за правдата, защото те ще се наситят (Мат. 5:6). Блажени са те, защото са запазили най-съвършената способност на своята душа: нейната жажда и нейния стремеж към истината и правдата. Блажени са те, защото ще получат най-великия дар: успокоение и мир във вечната истина и във вечната правда. Блажени са те, защото в тях действа законът на вечния живот, оня закон, който поражда непрестанната жажда и носи трайно успокоение, което е жажда в успокоението и успокоение в жаждата. Блажени са те, защото са скопчили своя живот с живота на вечността, с живота на Бога.

        Несъвършеният човек дири Бога там, където Го няма: в неспокойството, във вълнението, в бурята. Когато тъмни облаци са надвиснали над земята, когато светкавици са разсичали небето и гръм е раздрусвал небосклона, когато яростни вълни се надигали в морето, тогава вехтозаветният човек и езичникът са мислили, че виждат най-добре Бога. Наистина и в бурята, и в развълнуваното море има известна красота и величие, обаче Бог не е в тях. Когато изгаснат огнените мечове на небето и заглъхне трясъкът в небосклона, когато се пръснат тъмните облаци над земята, когато небето се разведри и в кристалната чистота се усмихне на земята и земята успокоена въздъхне, тогава можем действително да видим Бога. Когато улегнат бурните вълни и заглъхне техният рев, когато по морето полазят стройни талази и се чува само техният тих шепот, тогава можем наистина да чуем Бога. Защото Бог е само в тишината, спокойствието и мира. Бурите и вълненията в живота и природата ни привличат понякога, защото те са символ на собствените ни преживявания и защото чрез тях дирим освобождение от бурите и вълненията на собствената си душа. На един от най-великите богоревнители във Вехтия завет, но същевременно един от най-неспокойните духове – пророк Илия – Бог се открил в следното видение: „И каза: излез сутрин и застани пред Господа в планината. И ето, мина Господ: и пред Господ се появи голям и силен вятър, който разори планините и изпочупи камъните, но Господ не беше във вятъра. Подир вятъра яви се трус, но и в труса не беше Господ. И подир труса яви се огън, но и в огъня на беше Господ. И подир огъня (чу се тихият) глас на нежната прохлада – и там беше Господ!” (3 Цар. 19:11-12). Само тогава, когато замлъкне шумът и утихнат бурите и вълнението, ще можем да чуем дълбоко в душите си гласа на Бога. Само в спокойствието и мира можем да почувстваме величието на всичко велико, също и Божието величие. Истинското величие е всякога спокойно и истинското спокойствие – всякога величаво. Природата ни пленява най-много със своята тиха красота и величаво спокойствие. В нейните обятия ние намираме може би най-голямото успокоение; на нейните гърди ние всмукваме може би най-дълбокия мир. С тоя мир в душата си ние отнасяме част от нейната красота и величие, част от Бога.

        Бог на небето е мир на земята. Боговъплъщението е въплъщение на мира. Христос въплъти съвършения мир на земята. Целта на това въплъщение е онова всемирно умиротворение, което предвидя и предсказа един от най-великите ясновидци[3] преди Христа (Изх. 11 гл.). Страстите нарушават мира, разпокъсват целостта и разрушават живота. Те се пораждат от греха. А грехът е падение, падението – отпадане от Бога.

Единствената сила, чрез която можем да върнем мира на своята душа, е оная сила, която ни връща към Бога и ни свързва с Него: вярата (Рим. 5:1). Бог е абсолютен мир. И затова Той е само там, където има мир и мир има само там, където е Той. А Бог е навсякъде, където има жива вяра – вяра като непосредствено чувстване и дълбоко изживяване на Бога.

През една нощ преди векове, в часа на необикновена тишина и мир, роди се Бог, за да се възроди човекът – сам Бог слезе от небето на земята, за да се възнесе човекът от земята към небето. През тая нощ небето се доближи до земята и ангели пееха: „Слава на Бога във висините и на земята мир!” Тогаз, когато земята се доближи до небето, когато ангелоподобни същества заживеят в нейните обятия, когато от земята се понесе към небето тържественият химн: „На земята мир – слава на Бога във висините!” – тогава човекът ще бъде възроден и земята – изкупена!

 


[1] Църковен вестник, № 3, 13 януари 1923 г., 6-8 и № 4-5, 27 януари 1923 г., 3-5.

[2] Авторът има предвид определен вид музика. Бел. ред.

[3] Авторът използва думата в първото ѝ значение – „пророк”. Бел.