11-14_sv_g_palama_oca-org СВ. ГРИГОРИЙ ПАЛАМА: ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ГРАНИЦИТЕ МЕЖДУ ПРАВОСЛАВИЕ И ЕРЕСВ първата неделя на Великия пост нашата Църква празнува победата на Православието над ересите. Историческото събитие, което е основа и източник на това честване, била победата на Църквата над иконоборчеството. Иконоборците настоявали, че почитането на икони противоречи на християнството. Те не приемали поклонението пред Христовата икона, точно както и почитането на икони и свети мощи.

 

Това тяхно убеждение нямало повърхностен и случаен характер, а произлизало от отричането на Христовото изображение. А това в действителност води до отричане на Неговото въплъщение и явяването Му в този свят като истински човек. Унищожаването на иконоборчеството показва еретическия характер на явлението, свидетелства, че то е наистина ерес.

Ереста е не някакво погрешно богословско мнение и дори не изкривяване в някакъв смисъл на Свещеното Писание или традицията на Църквата. Ереста, както показва самата етимология на тази дума, е избирането на някаква част от богословската истина и нейното абсолютизиране. Тоест, ереста е раздробяване на истината, избиране на някаква нейна част, нейното абсолютизиране и по такъв начин разрушаване и оспорване на цялата истина. Когато, например, Арий учел, че Христос е бил съвършен човек, той не говорел лъжа, той казвал истината. Обаче не казвал цялата истина, а излагал само част от нея. Той не говорел, че Христос е бил и съвършен Бог. По такъв начин той изопачавал и извращавал цялата християнска истина. Арий не признавал съединяването в лицето на Христос на двете природи – божествената и човешката, което на свой ред е основа за единението на човека с Бога, тоест спасението и обожението на човека. Той изопачил и разрушил основата на християнството и създал ерес.

И така, същността на ереста в християнството се заключава в оспорване на съединението на Бога с човека, което е основното в личността на Богочовека Христос. Тоест, ереста отхвърля възможността за спасение на човека – за неговото обожение.

Целта на сътворяването на човека е неговото обожение. Човекът бил създаден „по образ и подобие Божие“ (κατ’εικόνα και καθ’ ομοίωσιν" Θεού). Това Божие творение, което било призвано от своя Творец и Създател да се уподоби на Него, да стане бог, но, разбира се, не по същността си, а по благодат, както за това се казва на богословски език. Но осъществяването на това станало невъзможно след отстъплението на човека от Бога и подчиняването му на греха. Възвръщането пък на човека към „подобието“ (καθ’ ομοίωσιν) Божие, или обожението означава неговото спасение.

Цялата свещена история на Ветхия Завет, който се увенчава с въплъщението на Бога в Христа, показва делото на божественото домостроителство за спасение на света. И Църквата се явява духовното пространство, в което тайнствено се извършва спасението на хората.

Ересите, като атака срещу това спасение и неговото оспорване, са се появявали в историята на Църквата на две нива: а) на нивото на самото спасение, което Бог носи на човека, което се е случило с докетизма, арианството, несторианството, монофизитството и други ереси; и б) на нивото на образа и начина на усвояване на това спасение от малкия човек, както това се е случило с варлаамизма, с който Църквата влиза в полемика чрез своя защитник и инициатор на полемиката св. Григорий Палама.

Древните оспорвали спасението на първото ниво, тоест на нивото на принасянето му от Бога на човека. Ако Христос не е бил истински човек, тоест ако Той не притежавал реално човешко тяло, а призрачно, както твърдели древните еретици, наричани докети, с които особено се борел апостол и евангелист Йоан Богослов, или ако Той е бил само човек, както по-късно твърдели арианите, или пък само Бог, както учат монофизитите, или пък Бог и човек, но като две разделени природи, които не са съединени в едно лице, както говорели несторианите, или ако дори Той е бил само съвършен Бог, но не и съвършен човек, както твърдели аполинаристите, тогава не би било възможно да се осъществи във всичката си пълнота делото на спасението на човека.

Човекът, както учат Свещеното Писание и отците на Църквата, ще се спаси, когато приеме от Бога онова, което възсъздава човека и го съединява с източника на неговия живот. Всички древни ереси частично или напълно отхвърляли вярата и учението на Църквата. По такъв начин те отхвърляли опита, който нейните членове първоначално притежавали и им нанесли оскърбление, тоест те отхвърляли, че общението с Христос, или причастяването с Тялото и Кръвта на Христос е действително реално общение с Бога, участие в божествения живот.

Иконоборчеството било един вид обобщение или връх на древните ереси. По такъв начин в периода на иконоборчеството, който продължил повече от век (726–843), в центъра на вниманието на църковния живот се оказала отново ерес, заблуда, която само с малки изменения се различавала от предишните ереси. Именно затова по време на честването на празника Тържество на Православието се припомня осъждането на всички ереси и се възвестява непоколебимата вяра на Църквата в непрекъсваните ѝ традиции: „Което са видели пророците, на каквото са учили апостолите, както е приела Църквата, както са догматствали учителите, както е научена Вселената, така вярваме, така говорим, така проповядваме“ (Синодик на Седмия вселенски събор).

Иконоборчеството било своего рода религиозна идеология, която оспорва и в крайна сметка отхвърля факта на Божието въплъщение, което е условие за обновяването на света и обожението на човека. Ако Христос не може да бъде изобразен, това означава, че Той не е истински човек. Иконата-образ на Христа посочва и подчертава истината за божественото въплъщение. Показва явяването и присъствието на Бога, Който се е явил в света, за да спаси човека.

Всички древни секти, възникнали през първото хилядолетие на новата ера, били разгледани на седемте Вселенски събори. А победата на Православието, която Църквата празнува в първата неделя на Великия пост, се разглежда като победа над ересите на онези, които поставят под съмнение спасението на човека на нивото на Божия принос.

Втората неделя на Великия пост се разглежда като продължение на Неделя на православието. В тази неделя Църквата празнува нашата победа над една друга форма на ерес – ереста, която отричала спасението на човека на второто ниво, т.е. пътят и начинът на усвояване на спасението от човека. Начело на борбата на Църквата с тази ерес бил св. Григорий Палама, архиепископ Солунски.

Св. Григорий Палама се родил през 1296 г. Родителите му били благочестиви и заможни. На седемгодишна възраст Григорий осиротял, лишавайки се от баща, и грижата за неговото образование поел самият император, който искал да го подготви за служение на високи държавни постове. В същото време той още в семейството си научил за подвижническия аскетичен живот и бил наставен на Иисусовата молитва от атонския монах, впоследствие Филаделфийски митрополит Теолипт. И въпреки че императорът искал той да заеме високи държавни длъжности, Григорий предпочел монашеския живот.

През есента на 1316 г., на двайсетгодишна възраст той заедно с двамата си по-малки братя Макарий и Теодорий се отправил на Света Гора Атон. През първите три години от пребиваването си там живял под духовното ръководство на подвижника монах Никодим в землището на Ватопедския манастир. След смъртта на Никодим той се поселил във Великата лавра, а после се оттеглил в един скит.

През 1325 г. турските набези принудили Палама, както и други светогорци, да напуснат Атон. После той отишъл в пустинния скит във Верия, където останал около пет години, водейки напрегнат аскетически живот. През 1331 г. сръбските набези го заставили да напусне областта на Верия и да се върне на Атон, където продължил уединения си живот в исихастрията на св. Сава. Там му съобщили за възгледите на Варлаам, богослов и философ от Калабрия, Южна Италия.

Варлаам бил православен и приемал всички догмати на Цървата, формулирани на седемте Вселенски събори. Следователно не изразявал еретически възгледи на първото от двете споменати от нас нива, възгледите му обаче се отнасяли до второто ниво – начина, по който човек усвоява даденото от Бога спасение. Варлаам не говорел, че Христос или Светият Дух са творения, както това правели арианите и духоборците, той обаче твърдял, че Божията енергия, тоест Неговата благодат, с чиято помощ човек се спасява, е тварна. Но това пак означава, че човек не встъпва в непосредствено лични отношения с Бога, и не се съединява с Него, а с нещо тварно. И това твърдение в учението за спасението на човека не било с нещо по-различно от онова, което твърдели арианите и духоборците.

Спасението на човека е онтологическо събитие. То обхваща цялото човешко битие и се осъществява чрез неговото непосредствено лично общение и единение с Бога. Това е предаване на божествения живот, който бил изгубен от човека поради отстъпването му от Бога. Човек не се спасява, ако изучава само някои отделни истини или пък достига до някакви теоретични познания за Бога. И Бог не спасява човека, предавайки му информация за Самия Себе Си, а го спасява, ставайки човек, без да престава да бъде Бог. Той спасява със Своя живот и Своята смърт, с кръста и възкресението Си.

Цялата тайна на домостроителството на Божието спасение се обобщава от апостол Павел в едно изречение: И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава"(1Тим. 3:16). Става дума за това, което се преживява, живее се в духовната сфера – Църквата. По същество тази тайна се отъждествява със самото тайнство на Църквата. Именно затова Църквата, която тайнотвори (μυσταγωγεί) общението и единението с Бога, се характеризира от св. Григорий Палама като „общение на обожението" (κοινωνία της θεώσεως).

Общение на обожението означава такова общение, което подготвя и създава богове, богове по благодат. Това е бил и вечният план на Бога по отношение на човека, както е отбелязано, за да достигне състояние по „подобие“, за да стане човекът бог, ставайки причастник на благодатта на Троичния Бог. Но осъществяването на този божествен план изисква съгласие и съработничество от страна на човека. Бог е надарил човека със свобода и нищо не му налага насила. Затова и целта, която е поставил Бог за човека, се достига само с неговото свободно съработничество. И следователно, тъй като човекът поради отстъпничество се е отделил от Бога, на него му е необходимо да води борба, за да намери чрез божествената благодат самия себе си и да върви напред към своята цел съгласно Божията воля. Църквата призовава всички към тази борба, особено през периода на Великия пост.

Св. Григорий Палама е прекрасен наставник как успешно да се води тази борба. Преди всичко този велик богослов на Църквата ни учи колко е важно човек отново и истински да преоткрие себе си, за да го насочи към Бога и да получи великия дар на спасението, който Бог предлага. Той ни учи колко е важно човекът да се обърне вътре в себе си, за да върне разсеяния си ум в сърцето и да чуе призива, с който се обръща към него Христос: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“. (Откр. 3:20). Тези истини и този начин на живот отстоявал св. Григорий Палама в полемиката с Варлаам. Тези истини и този начин на живот били оспорени и атакувани от страна на Варлаам и неговите единомисленици.

Може да се каже, че в учението на Варлаам имаме работа не с обикновена ерес, а с пълно отхвърляне и унищожаване на дара на божествената икономия. Използвайки думите на преподобни Симеон Нови Богослов по отношение на аналогично явление в неговата епоха, става дума за учение, което „унищожава цялото домостроителство на Бога и Спасителя наш Иисуса Христа и съвсем очевидно отхвърля необходимостта от веществена икона…“.

Св. Григорий Палама защитавал автентичната традиция на Църквата, която винаги е била обща на Изток и на Запад. Той водел с всички сили борба да отстрани тези отклонения, които довели до формирането на разкола. Водел неуморен спор с учението на Варлаам за това, че енергията, или Божията благодат, е сътворена и подчертавал, че Бог посредством нетварната благодат влиза в лично общение с човека, съединява се с него и го обожествява. По такъв начин той показал неизопаченото християнство, утвърдил Православието и запази отворен пътя към обожението на човека.

Отделянето на християнския живот от Църквата, което беше забелязано в последните нови времена, го обезобрази и изкриви, а това оказа благоприятно влияния за разпространение на секуларизма. А доколкото секуларизмът се утвърди най-напред на Запад и оказа съществено влияние върху него, целейки да се разпространи и на Изток, то при това положение е напълно разбираемо „превъзходството“ на Запада над Изтока. Ето защо секуларизираните общества на Изток, и то напълно естествено, се намират в по-малко благоприятни условия, отколкото секуларизираните общества на Запад. Те са принудени да се движат след тях, да се намират в някаква задънена улица. Като презряхме първоначалните си корени, ние се отказахме единствено от духовното си богатство, забравяйки трансценденталната ориентация, и поискахме да се модернизираме, стъпвайки върху тръните на секуларизма.

В един критичен момент от историята св. Григорий Палама поднесе с живота и учението си огромно богатство за подкрепа и утвърждаване на нашата нация и Църква не само в неговата епоха, но и през цялото мрачно време на турската окупация, което скоро след това настъпи. Но дори и днес неговата личност и учението му са безценни, представляват безценно съкровище, за наша подкрепа и за построяване на съзидателния ни път към бъдещето. За нашето пътуване в историята, за нашия диалог с християнския и нехристиянския свят на глобализиращото се и разлагащо се общество.

Накрая бих искал да коментирам два пункта, които са особено важни и актуални днес. Единият е свързан с живота на св. Григорий Палама, а другият – с неговото учение.

Когато Палама бил ръкоположен в Константинопол за Солунски архиепископ и стигнал до Солун, за да заеме катедрата си, той се сблъскал с бунта на зилотите, които му попречили да влезе в града. Палама се отправил мирно на Света Гора Атон, където прекарвал живота си в астетически подвиг, както и преди, оставайки там близо година. Тогава сръбският цар Стефан Душан, който се възползвал от гражданските размирици и бунта на зилотите, за да разшири своята власт над голяма част от Македония, посетил Света Гора Атон и се опитал да спечели приятелството на прокудения от архиепископската си катедра йерарх, давайки му ласкави обещания по отношение на политическата власт, големи права и много пари. На всички тези предложения опитният светител дал следния благороден отговор:

„Не се нуждая от никакви пълномощия и права от страна на светските власти и изобилие от пари. Ако вземете една гъба, която е поела чаша вода, и я хвърлите в Егейско море, тя никога няма да погълне огромното море – от нея вие ще получите просто чаша вода, тъй като това съответства на физическия ѝ капацитет, тя ще остави целият останал обем течност в морето. Така и аз отдавна съм научен на това, което за мен стана почти естествено – да живея в оскъдност и да се задоволявам само с необходимото. Така че ако ми донесете дори цялото злато на земята и под земята, дори ако вземете и ме потопите в потока на митичната река Пактол (в Лидия, Мала Азия), аз нищо няма да взема от нея освен дневното количество необходима храна. Затова не се нуждая от нищо, и изобщо не се интересувам от какъвто и да е бил разговор с теб относно многото и големи подаръци и твоите финансови облаги"...

Както вече посочихме, с учението на св. Григорий е свързано и друго знаменателно събитие. Григорий, като „проповедник на благодатта“ говорел, че божествената енергия, т.е. Неговата благодат, с чиято помощ се извършва спасението на човека, не е сътворена. Тоест Бог не спасява човека с помощта на нещо тварно, което е свързващо звено между Него и човека, но Той Самият встъпва в непосредствено лично общение и съединение с него. Съответно, и човекът трябва да се приближи към Бога непосредствено и лично. Ето защо молитвата, оказала се в центъра на спора с Варлаам, е не просто спомен за Бога, или движение на човешкия ум към Бога, както твърдял Варлаам, а е лично общение и съединение с Него, чийто връх е божественото Причастие.

Молитвата означава обръщение към личност, човек. И човек, който истински се моли, усеща присъствието на личността, към която той отправя молитвата си. По-специално, разбира се, това се отнася за Исусовата молитва «Господи, Иисусе Христе, помилуй ме», която защитавал Палама. Тя трябва да бъде постоянно в устата на всеки вярващ, а за човека от нашата епоха нейното извършване е най-главната препоръка и увещание – препоръка и насърчаване за възстановяване на общението с Бога и ближния.