o isaakij

До закриването на Киево-Печерската лавра през 1961 г. отец Исаакий водел екскурзии до пещерите. Отецът бил добре образован и живял в манастира много години, но след това остарял и никакво друго послушание не можел да изпълнява освен да бъде екскурзовод. А на него и това му се струвало трудно.

„Аз съм схийеродякон. Имам нужда от безмълвие“ – често се жалвал той на братята. „Искам да отида в пустинята“. „Как ще отидеш?“ „Тайно“ – отвръщал той. Дълго притеснявал благочинния с тази молба. „Ох, душата ми изнемогва! Искам в Кавказ да умра. Благословете!

За да го остави на мира, благочинният веднъж казал: „Хайде, Бог да благослови“. Отец Исаакий приел това за Божие благословение и веднага се прибрал в килията си. До вечерта се приготвил, а на сутринта щом едва просветнало, той тихо отворил вратата и заминал. Съобщили на игумена.

Владиката се разстроил и много се ядосал на схийеродякона: „Заличете името му между братята! Ако се върне, в никакъв случай да не се приема! Дори на прага на манастира да не стъпва! Край, без него“! Узнавайки на Кавказ за това решение, отец Исаакий много се разстроил, цял живот плакал и молил: „Господи, накажи ме тук, а там ме помилвай!...“

Кавказските подвижници почитали отец Исаакий като духовен старец.

В средата на 60-те години на всички пустинници, подвизаващи се в планините на Кавказ, предстояло да преживеят ново тежко изпитание. Относително спокойните времена отминали. Слухът за заселилите се в планините монаси започнал да се разпространява сред местното население и скоро за това научили органите на вътрешните работи.

По това време отец Исаакий бил получил инсулт и лежал парализиран. За болния старец се грижел отец Виталий Сидоренко. Случило се така, че по време на обсадата отец Виталий временно се намирал в село Амтекел и заминавайки, помолил един странник да се грижи за отец Исаакий.

Именно по това време с помощта на въртолети били открити килиите и градините на пустинножителите. Скоро след това нахлула оперативна група на КГБ, арестували всички монаси, които живеели в братството с отец Исаакий, и ги закарали с хеликоптери в Сухум.

Кагебистите, като видели, че старецът е едва жив и абсолютно безпомощен, го захвърлили сам и парализиран в планината.

Но не минали няколко дни, и в пустинята нахлули нови неканени гости – разбойници измежду местните жители, които нямали търпение да ограбят имуществото от обезлюдената, оставена без надзор пустиня.

Като дошли на поляната, разбойниците претършували всички братски килии, щателно претърсвайки ги с надежда да намерят някакви материални ценности. Но като се уверили в мизерния живот на монасите, започнали да съжаляват за напразно предприетото пътуване.

Крадците влезли в църквата и намерили немощния отец Исаакий, седящ сам върху лежанката си. Като пристъпили към него, бандитите започнали да го разпитват къде се съхраняват църковните пари. Предполагали, че щом има църква, в нея непременно трябва да има и хазна.

Като свалили една дълга кърпа от стената, те я омотали около шията на стареца, завързали краищата ѝ на възел и започнали да го душат, искайки от него злато и пари, а когато се задушавал – отпускали примката.

Отец Исаакий мълчал. Бандитите повторили няколко пъти мъченията си, а след някое време, виждайки, че старецът е вече близо до смъртта и продължава да мълчи, един от тях взел оставената до печката брадва замахнал и ударил с дръжката отец Исаакий по главата, като му разбил черепа. Старецът рухнал върху пода.

Бандитите извлекли от църквата мъртвото тяло на стареца и завличайки го към края на скалата, го хвърлили долу, като предварително му извадили очите – заради суеверието, че очите на убития човек запечатват лицето на убиеца.

Седмица по-късно монасите, които избягали от обсадата, с голям труд вдигнали тялото на отец Исаакий от дъното на скалния процеп. Черепът му бил разбит до носа.

Въпреки че било посред есен, времето било необикновено горещо, като през лятото, но по тялото на отец Исаакий нямало ни най-малка следа от разложение, не издавало и мирис на тление. Нито една муха не кръжала над него.

Явно било, че Господ се е вслушал в молитвата му: Накажи ме, Господи, тук, а там — ме помилуй!

Погребали го на поляната близо до църквата.

Дълго време никой нищо не знаел за извършеното злодеяние. Но се случило така, че един монах отшелник се заблудил в тъмното и, търсейки пътя, стигнал до дома на един ловец и помолил стопанката да пренощува.

Домакинът в това време бил пиян-залян и виждайки монаха, решил да захване разговор с него. Той седнал на масата и продължавайки да се налива, започнал откровено, в най-малки подробности да разказва на госта за смъртта на отец Исаакий, в чието убийство самият той участвал…

По време на убийството на стареца отец Виталий Сидоренко се намирал в село Амткел при болния Льони, който цели 40 години не ставал от леглото. В онзи ден той бил много възбуден и крещял силно: „Защо ме биете, нямам пари!“.

Освен брат Виталий никой не разбрал какво означава това. Той веднага започнал да пали свещи и казал, че трябва усърдно да се молят…