2Q== Всемирното Православие - ЕДИНСТВО НА ЦЪРКВАТА. ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ПРЕДСТОЯТЕЛИТЕ НА ЦЪРКВИТЕВярвам в една света, съборна и апостолска Църква. Единна, една Истинска Църква, създадена от Иисус Христос и утвърдена от апостолите. И сега тя си остава единна в своята вярност на Христос, във верността на даденото ни чрез Христос от Отца учение и апостолско Предание.

Независимо от разделянето на Църквата на патриаршии, митрополии, епископии (епархии), т.е. независимо от съществуването на поместни Църкви, Христовата Църква си е оставала и остава Единна, и нейното единство се изразява в това, че всички поместни Църкви съдържат Една вяра – догматите, Едно учение за нравствеността, Едни правила за църковно устройство и управление; единството на Църквата се е поддържало и се е изразявало и в обмяната на послания между главите на Църквите по различни въпроси и поводи, и писма.

Единството на Църквата не изключвало обаче възможността за съществуване на някои разлики в живота на поместните Църкви. Тези разлики се отнасяли до обичаите, църковните порядки и произтичали от различните културни и национални характери, а също и от историческите съдби. Но от тези разлики, доколкото те не засягали областта на вярата и благочестието, и приетите от цялата Църква закони, единството на Вселенската Църква не се нарушавало.

Съществувала ли е една обща за всички поместни Църкви глава на Църквата? Съгласно учението на Христа и апостолите, такава е била, е и може да бъде само Самият Христос – Той е за всички Една и единствена Глава на цялата Църква. Нравственото първенство на едни епископи над други, произтичащи от разликите във външното им положение и власт, иначе казано: произтичащи от временни и случайни условия, не нарушавали принципа на равенство на всички епископи помежду им по благодат.

Историята свидетелства за административно издигане на епископи от редица градове и области още през втори и трети век. Така например св. Ириней Лионски бил признат за глава на цяла Галия; Мавританските и Нумидийските епископи били подчинени на св. Киприян Картагенски; Александрийските епископи, както за това свидетелстват светите Атанасий Велики и Киприян Картагенски, управлявали Църквите на Египет; епископът на Ефес – малоазийските Църкви, а Римската Църква, според свидетелството на св. Игнатий Богоносец, била „председателстваща в столицата на Римската област“. Впоследствие с постановление на Вселенските събори Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим били признати за първенствуващи по своето културно и гражданско положение, но това не нарушавало равенството между главите на поместните Църкви, те само по правото на честта били подредени в следния ред: Римски и Цариградски – двамата с почетното звание „Вселенски патриарх, след това – Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският.

Въпросите и делата, отнасящи се до цялата Църква, се разглеждали и решавали от цялата Църква, от нейното съборно съзнание – Вселенските събори. Поместните Църкви – дали ще е Римска, Константинополска или друга – представлявали само част от Единното Тяло на Христовата Църква.

В 34Апостольско правило ясно, отчетливо и определено е начертан пътят, по който трябва да върви Църквата в своя вътрешен и административен живот, начертан е начинът на църковното управление: „Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети - Отец и Син и Дух Свети“.

И тъй, Църквата не допуска нито самовластие на първенствуващия епископ, още по-малко абсолютизъм в Църквата. По примера на апостолите, тя е установила висша инстанция за решаване на най-важните и общи за цялата Църква въпроси в лицето на Събора на епископите; в живота на поместните Църкви – в лицето на Поместния събор на епископите; за цялата Съборна църква – в лицето на Вселенския събор.

 

На снимката горе: Епископ Митрофан (Зноско-Боровски),  1909-2002. 

Източник: Православие. Римо-католичество. Протестантизм. Сектантство: сравнително богословие, глава V. Изд. Подворья Св.-Троицкой Сергиевой Лавры, М., 1998.