„Вие, бащите, не дразнете децата си,

а ги възпитавайте в учение

и наставление Господне“ (Еф. 6:4).

x_ygszEgLyY Всемирното Православие - ДЛЪЖНОСТИТЕ НА РОДИТЕЛИТЕ КЪМ ДЕЦАТА Що значи да си родител?

То е нещо високо и благословено. Родителският авторитет за децата е поставен, както видяхме, веднага след Божествения. Защото между Бога и родителите, има някакво сходство. Както Бог е небесен Баща на всички, тъй и родителите са земни бащи и майки на своите деца.

 

Както Бог дава заповеди на хората, учейки ги на добро, тъй и родителите трябва да учат децата си на всичко възвишено, благородно и хубаво, съгласно нарежданията на Господа, отправени чрез Мойсея към всеки родител: „Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти и в душата ти; и внушавай ги на децата си и говори за" тях, кога седиш вкъщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш“ (Втор. 6:6—7). Родителите трябва следователно да бъдат за децата си не само физически бащи и майки, които са ги създали и които се грижат за отхранването им, но и техни духовни родители, които ги раждат за вярата в Бога, за благочестието, за добродетелта. Само такива родители могат да имат добри деца и да очакват от тях изпълнение на Петата Божия заповед: „Почитай баща си и майка си!“

Но за да бъдат за децата си всичко това, родителите трябва да са преди всичко добри християни.

Майката

Истинската майка-християнка трябва да се чувства преди всичко като свързана навеки със своя съпруг, негова спътница в живота и като майка. Тя е слънцето в къщата. Тя е предназначена да мисли не само за земни удоволствия, а преди всичко за възпитанието на децата си и за подкрепването на мъжа си в неговите трудности. От съпругата зависи да се превърне домът в тих рай. Тя е ангелът на мира вкъщи. Тя трябва да е годна при изпитания да страда мълчаливо и да пръска обич наоколо си.

Колко затрогващо мило рисува Т. Г. Влайков образа на истинската майка в своите спомени. „В моето ранно детство, казва той, душа и свят ми бе да сложа глава на маминия скут и да се загледам в нея. По широкото ѝ изпито и възбледо лице е разляна мека доброта. Нейните шарени, хлътнали навътре и някак сълзливи очи ме милват с топъл поглед. Малките бръчици около очите и устата ѝ са готови винаги да ме озарят с блага усмивка. А от цялото ѝ лице се излъчва чудно умиление...

Малко по-късно, когато почнах да излизам на пътя и да си играя с децата, прибера ли се отвън, право при нея ще ида. И ако тя е приклекнала вкъщи край огнището, дето нещо готви, аз ще сложа ръка на рамото ѝ, ще се наведа и жадно ще я загледам, като че кой знае от кога не съм я виждал. Изпърво погледът ѝ е малко укорен и тя с един вид недоволство ще ме посмъмре, задето много съм се заиграл и заборавил съм, че имам дом и майка. Ала това твърде не ме огорчава и не ми докарва болка. Защото, макар и укорен, погледът ѝ не е остър и сърдит, а и мъмренето ѝ звучи някак сърдечно. Аз знам, че нейното недоволство е само привидно, че то ей сега ще се разнесе. Да я предразположа, умилквам ѝ се галено. И ето, престорената ѝ хладина се стопява, лицето се разведря, бръчиците около очите и устата се преливат в хубава усмивка и топлият ѝ поглед почва да ме милва. — Други път ще се прибираш от играта по-раничко, нали? — казва меко, като ме поглажда по главата. После става, отрязва ми филийка хляб и поръсва я с шарена сол. „Днеска със солчица, че е петък, па заран със сиренце“, — дума и ми подава порязаничето.

Като си играя на пътя с другарчетата, случи се някога лошо дете да ме обиди или да ме удари. Връщам се у дома разплакан. Мама с живо участие почва да ме успокоява. И като изтрие сълзите ми, ще помилва удареното място, или ще го наплюнчи и разтърка, та да ме преболи по-скоро. Взема ли да се оплаквам от лошото дете, тя не ще се нахвърля върху него с укор и закана, а ще сведе думите си към мъдрост и поука: — Който се не закача с другите, и него не закачат, — ще каже. — Ти все ще да си се позакачил с онова дете, нали, та за това. . . Не си?. . . добре, ами не трябваше тогава пък да му отвръщаш на лошата дума. Претърпен — спасен... Най-чистото е да се не събираш с лоши другари. Че с какъвто се събереш, такъв ще и да станеш...“

О, тия чудни български майки. При своята необразованост колко мъдри са те! Със своята лична добродетелност, със своята вяра и висока нравственост те възпитават децата си в духа на истинското християнство!

Възлюблени сестри, искате ли да имате добри семейства и възпитани деца, постарайте се сами да бъдете добри християнки и богобоязливи майки! Живейте в скромност, във въздържание, в добродетелност! А за да можете да постигнете това, обръщайте се често с гореща молитва към Бога!

Бащата

И мъжът като родител има високи задачи в християнското семейство. Той наистина, поради естеството на своите задължения, е повече навън от дома, той е във фабриката, в канцеларията, в работилницата, в магазина, в бюрото; той печели хляба. Но поради това той не бива да се отдалечава духом от семейството. Той е глава на семейството. Той е бащата! Той не може да занемарява и бащинските си задължения. Наистина, трудно се изкарва прехраната. Но трудностите не освобождават съпруга от неговите задължения като баща! Напротив, те още повече му налагат да се ограничава той от криво разбираните права за лични радости и за удоволствия вън от семейството. Те го задължават да търси всичката си радост и всичките си удоволствия в кръга на благословения от Бога негов собствен семеен кръг. Без жертви не се постига нищо възвишено, най-малко – доброто възпитание на децата. А това е най-важната задача на родителя. За нейното постигане бащата трябва да е готов да жертва много лични удоволствия. А жертвата му ще го възнагради стократно.

Добронравният баща изпитва истинска наслада, след като е работил до преумора, да се прибере при децата си, да погали техните малки главички, да си отпочине в атмосферата на тяхната чиста обич и невинна безгрижност, да им прочете някоя хубава назидателна книжка за Бога, за светците, за Иисуса Христа, за Неговото чудно раждане на земята, за появата на ангелите, за Христовата любов към всички, за Неговите възвишени поуки, за Неговите страдания, кръстна смърт, възкресение, възнесение и пр. О, бащи, четете на децата си издадената от Св. Синод книга „Нашата вяра“ и вие сами ще се чувствате възвисени чрез тия чудни библейски четива над калта на живота, окъпани в божествената светлина, която те излъчват, отморени и възродени! А и децата ви с каква благодарност ще ви слушат!

В сравнение с това кажи ти, братко, какво удоволствие е, след като си се блъскал цял ден да спечелиш храната и облеклото на децата си, да отидеш в кафенето да играеш карти или табла, или да се отбиеш в кръчмата и там чашка по чашка да изпиеш хляба на децата си, техните скромни нови дрешки и обувки, да потъпчеш човешкото си и бащинско достойнство, да опозориш честта си на порядъчен човек, да излезеш след това от кръчмата за смях на уличниците, да се върнеш озлобен вкъщи и да захванеш със страшни ругатни да биеш жена и деца!

Много зависи от бащата да се издигне в религиозно нравствено отношение семейството! Ако бащата е вярващ, трезв, добродетелен мъж, той ще възпитава децата си в страх Божи. Като си дойде от работа, той ще ги събере и ще ги разпита кое как се е проявило през деня, като се постарае всяко да поучи. После, като дойде време за вечеря, ще накара всички да станат и да се помолят Богу, а вечер преди лягане или ще направят обща молитва преди сън, или по бащино нареждане всяко дете поотделно ще се помоли, и тъй ще си легнат всички, закриляни от Христовия кръст и от Ангела-Хранител.

А разболее ли се някое дете, бащата и майката ще се помолят от сърце пред домашните икони, както трогателно е описал това нашият именит писател Т. Г. Влайков в книгата си „Моите родители“. Ето и неговият разказ:

„Имало е един особен момент в моя детски живот, който аз не съм бил в състояние да видя и проумея. Но нека разкажа тук тоя характерен случай, според както съм слушал за него от мама.

Намерила ме била веднъж някаква болест, която ме хвърля в силен огън. Привечер болестта се влошава, огънът се усилва. Аз съм се унесъл в безсъзнание.

Мама и татко се уплашват. Напарени са те: няколко деца вече на моята възраст са изгубили: не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?... Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост трябва да изпросят...

Мама ме взима полекичка в прегръдките си, като поддържа с грижлива внимателност отпадналата ми и рукнала в огън глава, коленичи пред иконостаса, дето запаленото кандило озарява образа на света Богородица, и вдига умоляващ, пропит с топла вяра поглед към Божата майка, прегърнала и тя своя Младенец. Тато изважда из долапа старо Светче, и се изправя пред иконостаса край мама благочинно, със запалена вощеница в ръка, и почва да срича полугласно и бавно някаква молитва за болник. По неговото лице се чете страх, тревога, голяма загриженост. Ала очите му, проникновено взряни в словата на Светчето, са изпълнени с дълбока вяра.

Срича тато, изправен с благоговение пред иконостаса, светата молитва: мама, коленичила, шепнешком повтаря изречените от него думи или пък с насочен към луната поглед тихичко мълви своя някаква молитвичка и от очите ѝ от време на време се отронва по някоя едра сълза... и дълго, дълго се възнася към Божията Майка тази от все сърце правена, тая пропита с гореща вяра молитва...

Ала ето, по едно време аз сбръчквам челце, кихвам и — бавно отварям очи.

— Сполай ти, света Богородичке! — и мама с благодарност се прекръства.

.— Слава Богу, завръща се! — казва татко с облекчено сърце, като се навежда над мене и ме поглажда по челото, — Поспаднал му е огънят.

— Ето, тук отстрани и капчици пот... Завръща ми се миличкото! Сполай ти, света Богородичке! - и мама пак се кръсти.

Тато се изправя отново пред иконостаса. И почва сега да срича пък друга молитва. В очите му свети и радост, и чувство на голяма благодарност и още по-силна вяра...

Аз съм заспал спокойно. И на другия ден съм бил вече почти оздравял...

При тоя разказ на мама, чрез който тя искаше да подчертае силата на топлата молитва, мен правеше особено впечатление, както самата същност на случката — чудото с моето оздравяване — така и дълбоката вяра, от която, при онзи случай, са били проникнати и тато, и мама.

Отпосле, когато взех повече да разбирам, аз и сам вече забелязвах у тях тази им силна вяра и голямата им набожност, които дълбоко са се врязали в паметта ми, като едни от най-характерните черти на техния жив образ.

Спомням си. Всяка вечер, преди да си легна, и заран, след като се съмне, тато благочинно ще се изправи пред иконостаса и дълго ще се кръсти. Кръсти се той не набърже и с небрежност, както съм виждал да правят това други мъже, а полека, с внимателна правилност и с едно страхопочитание. И кръсти ли се, устните му винаги се мърдат — шепне си той все и някаква молитва...

Всеки празник, щом удари първото клепало, той вече стегнат и облечен по-чисто, ще вземе от долапчето пред иконостаса две восъчени свещи и бърза да иде в черкова.“

Тъй са живяли някога бащите и майките и тъй са възпитавали прекрасни рожби!

Разногласието и примерът на родителите

В семейството не всякога и не всичко тече гладко. И най-добрите деца могат да се провинят понякога. Ако майката се пооплаче от някое дете, че не я слушало, бащата трябва да подкрепи майката, да смъмри или накаже детето, но в никакъв случай да не влиза в конфликт с майката, защищавайки палавника, защото нищо друго не се отразява така разрушително върху възпитанието на децата, както разногласието и раздорът между родителите. Хитрите деца използват това разногласие, за да дават воля на своите прищевки и егоистични желания. По тоя начин се възпитават тирани и необуздани своеволници вкъщи, а не скромни и послушни деца.

Един проповедник разказва, как една неразумна майка успокоявала с писмо момчето си, дадено в пансион, дето то се провинило, поради което строгият баща се заканвал тежко да го накаже през ваканцията, когато то трябвало да се върне вкъщи.

„Мое мило, златно момченце, писала майка му, — не се бой от нищо! Вече седмици наред аз се старая да угоднича на баща ти, готвя му неговите любими гозби, само и само да го настроя по-благосклонно към тебе... Също и твоята кръстница го обработва според силите си...Сега ти пращам пари (баща ти, разбира се, не знае за това). Ти се успокой, мое малко съкровище!“

Нищо по-погрешно от такова раздвоено възпитание, при което майката руши авторитета на бащата, или бащата — авторитета на майката.

Родителите, дори и да имат разногласия, трябва да се показват пред децата единни. Насаме те могат и да поспорят, но пред децата — не! От въздуха в семейството децата учат всичко. Първите впечатления са най-дълбоките, най-трайните. Ако родителите се карат, как ще научат децата на мир! Ако те си разменят груби думи, как ще научат децата си на кротост! Те трябва да се стараят сами да изпълняват онова, което искат да видят и у децата си. Тогава тяхната поука ще бъде убедителна за крехките и възприемчиви детски съзнания!

Един велик учител на духовния живот в православната църква — св. Йоан Колов — имал големи успехи всред своите духовни чада като наставник. Тайната на неговите успехи се открива едва на смъртния му одър, когато той бил заставен за назидание на другите да каже: „Никого не съм поучавал на неща, които сам преди това не съм изпълнил“.

Св. Тихон Задонски забелязва: „Децата имат за правило живота на своите родители. Каквото видят в тях, това и вършат... Горко на всеки човек, а най-вече на родителите, чрез които дохожда съблазън! Затуй, ако искаш твоите деца да бъдат изправни и богобоязливи, бъди сам ти, родителят, изправен и богобоязлив! Иначе нищо няма да успееш. Злото дело е по-силно от доброто слово“. Родителите християни трябва с примера си да възпитават своите деца в добродетел и в страх Божий. Ако родителите не лъжат, и децата ще се научат да казват истината. Ако родителите са милостиви към бедни и нещастни, и у децата им ще се развие тая хубава черта. Ако родителите се кръстят преди и след всяко ядене, и децата ще свикнат с това. Ако родителите се молят вечер преди лягане и сутрин след ставане от сън, и децата ще правят същото. Ако те вярват в Бога, ако са кротки и честни хора, ще направят и детето си като себе си.

„Не може да остане безплодна за децата вярата на родителите, казва, архиеп. Амвросий Харковски, когато те при нужда и бедност, със сълзи на очи казват: „Какво да се прави? Нека бъде Божия воля! При опасност: Бог е милостив! При трудни обстоятелства: Бог ще помогне! При успехи и радост: Слава Богу!... Тук всякога и във всичко се изповядва Божията благост, Божият промисъл, Божието правосъдие. Ако майката, средоточието на цялата любов и нежност на детето, стои с благоговеен израз на лицето и се моли пред иконата на Спасителя, детето ще поглежда ту към нея, ту към иконата и не ще се нуждае от дълги обяснения, що значи това. Ето първият безмълвен урок по богопознание!“

Най-добрият възпитателен фактор за децата е не високата образованост на родителите, не тяхната начетеност, дори и по педагогически въпроси, а тяхната лична вяра и добродетелност.

Блазе на ония деца, които са имали щастието от примера на своите родители да се учат на добро! Те цял живот няма да забравят тоя пример. Светлите образи на техните родители като тихи лампади ще им светят в мрака на живота и ще ги ръководят през тъмните раздолия на греха по спасителните пътеки на добродетелта.

Един такъв син е написал след смъртта на майка си следните редове, които не могат да не трогнат сърцата на добрите синове и дъщери, които са виждали в лицето на родителите си въплътената добродетелност: „Благодаря ти, мила майко! Аз вечно ще остана твой длъжник! Когато гледах твоя взор, твоите движения, твоето ходене пред Бога, твоите страдания, твоето мълчание, твоите дарове, твоите грижи, твоята благославяща ръка, твоята тиха, постоянна молитва, тогава от най-ранните ми години всеки път у мене се възраждаше като че ли животът на духа — чувството на благочестие; и това чувство не смогнаха отпосле да унищожат никакви човешки понятия, никакви съмнения, никакви примамки, никакви вредни примери, никакви страдания, никакви притеснения, даже никакви грехове. В мене още е жив този живот на духа, макар и да са минали повече от 40 години, откакто ти напусна временния живот“.

Духовното възпитание на децата

Възлюблени, от всичко казано до тук ясно следва заключението, че първата и най-голяма грижа на родителите трябва да бъде не толкова физическото отглеждане на децата, колкото духовното им възпитание. Голяма грешка правят ония родители, които смятат за свое първо и последно задължение да внасят вкъщи само средства за живеене, като предоставят възпитанието на децата си на недобросъвестни бавачки или на случайните другари от улицата, от махалата, от училището. Както душата е по-ценна от тялото, тъй и грижата на родителите за благородното и християнско оформяване характера на децата им е много по-важна от грижата за прехранването им.

Децата, макар и кръстени, носят в себе си и заченките на греха, който ги влече към зло. Кой друг, ако не родителят, трябва да бди да не би това зло да избухне и се затвърди като навик в душите на децата? Кой друг, ако не родителят, трябва да се погрижи да всади в още непокварените съзнания на децата любов към добродетелта!

Св. Тихон Задонски дава следните прекрасни съвети за духовното възпитание на децата: „Най-важното дело за родителите е да възпитават децата си в страх Божи и в добронравие. Без това всяко учение и образование е нищо. Малката фиданка ще расте натам, накъдето бъде наклонена и новият съд ще издава такава миризма, с каквато бъде напълнен. Тъй и малките деца ще живеят така, както бъдат възпитани. Внимавайте, родители, в следните точки и по тях постъпвайте:

1. Още щом децата ви започнат по малко да разбират, започвайте да вливате в сърцата им млякото на християнското учение, та да се напълнят полека-лека с него като нови и празнични съдове и да пораснат в благочестие.

2. Всички християни са кръстени, вашите деца — също. Помнете, прочее, че те са кръстени в името на Отца и Сина и Святаго Духа, Единия троеличен Бог, и каква е силата на кръщението! Какви обети тогава са произнесени! Как са се отказали от сатаната и от всичките му зли дела! Кой е сатаната! И какви са злите му дела! Как са обещали да служат с вяра и праведност на Христа, Божия Син! Кой е Христос, и защо е дошъл в света и какво иска от нас! Напомняйте всичко това на децата си! Говорете им за смъртта, за Христовия съд, за вечната мъка и за вечното блаженство ! Представяйте им пред очите кой е християнският Бог! Кой и как и защо е сътворил небето и земята! И че нашият Бог на всяко място присъства невидимо и всяко дело вижда, и всяка дума чува, и за доброто дело подарява Своето благоволение, а за злото — наказва

3. Божият закон, съдържащ се в 10-те заповеди, е правило на християнския живот. Словото, делото и мисълта, които са съгласни с Божия закон, са добродетели, а всяко дело, слово и мисъл, противни на Божия закон, са порок и грях. Учете, родители, децата си да знаят Божия закон и да изпълняват Неговите заповеди.

4. Св. кръщение нищо не ползва ония християни, които живеят безстрашно и беззаконно и нехаят за Божия закон. Те са вън от числото на истинските християни и пред Бога са като езичници. Напомняйте това на децата си, за да живеят в страх Божи, да се пазят от всеки грях като от смъртоносна отрова и да придобиват навик да вършат всяко добро дело.

5. Полезно е да им се втълпява следното начало на естествения закон, което е съгласно и с Божия и с евангелския закон: Каквото не желаеш на себе си, това не върши и на другия. Кратко изречение, но всичко съдържа в себе си....

6. Грехът, който е оставен без наказание, става причина за нов грях и за гибелната греховна привичка. Затуй вразумявайте и наказвайте децата си за всяко провинение, според силата и качеството на провинението, за да знаят те и да помнят, за какво са наказани и да се боят... Сам Бог наказва Своите избрани чеда, което виждаме и от Писанието, па и от живота до днес. Нима Той не ги обича? Съвсем не е така... (Евр. 12:6). Ненаказаните в младини, и тогава, когато възмъжеят, са като необучени и диви коне. Затуй, християнино, обичай децата си по християнски и ги наказвай! Нека те сега пострадат, докато са млади, телесно, за да не страдаш ти после за тях сърдечно! Нека те плачат от тебе, за да не плачеш ти от тях и за тях! Впрочем, умереността е във всичко похвална и потребна.

7. Опасно е да се пускат (безконтролно) децата вън от къщи; защото там ще видят много съблазни и поводи за грях... За тях е най-полезно да си стоят вкъщи. Стените не могат да дадат съблазън.“

Така съветва св. Тихон да се постъпва с децата въобще. Още по-препоръчително е да проявяват майките строгост към своите дъщери. Св. Йоан Златоуст например говори: „Вие, майките, повече от всичко се грижете за дъщерите си. Този надзор за вас не е труден. Следете, щото те да си седят у дома, а преди всичко ги учете да бъдат благочестиви, скромни, да презират парите и да не се грижат много за накитите. Така ги омъжвайте. Ако така ги обучите, вие ще спасите не само тях, но и мъжа, който ще вземе дъщеря ви; и не само мъжа, но и децата, и не само децата, но и внучетата. Ако коренът е добър, и клонките добре ще се развият, — и за всичко това ще получите награда. Затуй нека всички така да постъпваме, както подобава на грижещите се за благото не на една душа, но за благото на много чрез едната. Дъщерите при встъпване в брак трябва тъй да излизат от бащиния дом, както излизат борците на мястото на състезанието, т. е. трябва да знаят в точност цялата наука, с помощта на която те биха могли, подобно на закваската, да издигнат до собствените свои качества“.

 

Из книгата „Нашата любов“, Петата Божия заповед.

Изд. Църковно-обществено сдружение Екзарх Антим I, гр. Видин, 1994 г.

Икона: https://vk.com/