Наследници на кападокийските отци

Родината на стареца Паисий е селището Фараса (или Варасио), намиращо се приблизително 200 км на юг от главния град на Кападокия.– Кесария (сега в пределите на Република Турция).

Във Фарасаимало 50 църкви и множество свети места. Някои от тях са съществували още от византийската епоха. Наследници на великите кападокийски отци, местните жители обичали Църквата, отнасяли се с благоговение към светините и подвижническия дух. 

Всяка година в дните на Великия пост повечето от фарасиотите вкусвали храна и вода един път дневно – в девет часа по византийско време, или в три часа по новому. „Родителите събираха децата си в крепостта, оставяха им играчки и в три часа следобед, когато църковната камбана биеше за литургията на Преждеосвещените дарове, те отиваха в храма да се причастят“ - спомняше си старецът Паисий Светогорец за дните на Великия пост.

Ярък следовник на кападокийската традиция бил енорийският свещеник на с. Фараса, свети Арсений Кападокийски (1841-1924). Предците на стареца Паисий се отличавали с голямо благочестие. На баба му, хаджи Христина, принадлежал и неголям храм в чест на Архангел Михаил, намиращ се недалеч от селото. От време на време тя се уединявала в тази църква, отдавайки се на безмълвие, молитви и пост. Веднъж през зимата жената се оказала откъсната от селото заради падналия сняг, и тя всеки ден намирала на църковния перваз топъл хляб. Христина се молела и с благоговение вкусвала от този Божествен дар.

                                       Смело сърце

Бащата на стареца – Подромос Теодосиу - произхождал от благородна фамилия, която от поколение на поколение управлявала във Фараса. Заради притесненията от турците, той бил принуден да промени фамилното си име и започнал да се нарича Езнепидис, което означава „чужденец”. Продромос бил прекрасен майстор на ковано желязо, но се занимавал във Фараса и със земеделски труд. Едва 16-годишен младеж, той влязъл в битка с лъв, ранил го и излязъл победител от тази схватка. Вече като зрял мъж Продромос много пъти спасявал своето село от турски разбойнически чети.

„Мъжество, смелост – това е едно, а злоба и престъпност – това са съвсем различни неща“ – разсъждавал по-късно старецът. – Да вземеш в плен врага, за да му прережеш гърлото – това не е смелост. Истинското мъжество е да хванеш врага, да му счупиш пушката и да го пуснеш на свобода. Моят баща така постъпваше. Когато заловеше четници, извършващи набези над Фараса, той ги разоръжаваше - взимаше им винтовките, чупеше ги и казваше: „Жени сте вие, а не мъже”... „Сърцето трябва да стане смело” – наставлявал своите чада и св. Паисий Светогорец.

Майката на стареца, Евлогия, произхождала от рода Франгопулос и се падала родственица на преподобния Арсений Кападокийски. Омъжили я за Продромос Езнепедис съвсем млада - 15-годишна.

На тези благочестиви хора им се родили десет деца. Първородните – Екатерина и Сотирия – починали в младенческа възраст. Когато преподобният Арсений кръщавал третото им дете, също момиче, той заповядал да я нарекат Зоя, което означава „живот”. От този момент нито едно от техните деца не починало.

                                Рождение и кръщение на светеца

Бъдещият старец се родил на 25 юли 1924 г., в деня на Успение на св. Анна. При кръщаването на младенеца родителите били намислили да му дадат името на дядо му – Христос, но по Божий промисъл всичко се случило по иначе.

Ефрем, игуменът на манастира Ватопед, разказва: „Свети Арсений, без да пита никого, спуснал младенеца в купела, и провъзгласил: „Кръщава се Арсений”. Там естествено били всички роднини, чичовци и лели, които започнаха да викат и да се възмущават, сърдейки се на отец Арсений: „Ама кой е той? Не е питал никого!” – а той наистина никого не питал – „Даде му своето име! Колко е тщеславен! А и на светец се прави!” Свети Арсений, разбира се, чува всичко това, но продължава Тайнството на светото кръщение със страх Божий. Веднага щом Тайнството приключило, поканил всички и им казал: „Не викайте, не ме съдете, защото така съгрешавате”. Когато взех детето в ръце и трябваше да произнеса: „Кръщава се раб Божий”, в същия момент видях светъл кръст на челото му, и Благодатта в този миг ми обяви: „Той ще стане твой приемник.”

В същата тази 1924 г. гърците в Мала Азия били буквално изтръгнати от корен от родния им край. Това събитие през ХХ век става известно като „Малоазийската катастрофа”. След поражението на Гърция в гръцко-турската война, се извършила размяна на населението на етнически принцип: така живеещите в Турция гърци били прогонени в Гърция, а намиращите се в Гърция турци преселили в Турция. От територията на Мала Азия били прокудени около 1,5 млн. гърци. По официални данни през този период загинали повече от 350 хиляди души. В действителност, загубите са значително по-големи.

„На 14 август 1924 г. сме се отправили на път – разказвал много години след това старецът. Нещо повече – турците, които били пристигнали по-рано от обявения срок, започнали да гонят хората... Все пак това е било обмен на население, а не изселване, но турците, както винаги, се държали като разлютени оси…”

До Гърция достигнали приблизително половината от тези гърци, които били прокудени от родния им край. Кой починал от глад, кой от лоши ръце, от лишения, от болести… Старецът Паисий в момента на преселението е бебе на около 40 дни. На кораба, в навалицата и суматохата, някой настъпил младенеца и над живота му надвиснала смъртна опасност . Но Бог запазил Своя избраник.

Пристигайки в Гърция, бежанците за кратко останали в пристанището Пирея, след това се прехвърлили в крепостта на остров Керкира, където преподобният Арсений починал и бил погребан, съгласно с пророческите си думи: „Ще преживея в Гърция 40 дни на острова”. От Керкира бежанците се отправили към Коница.

Гръцкото правителство предоставило парцели със земеделска земя за преселниците от Мала Азия и бащата на Паисий, старият Продромос, оставайки началник на бежанците фарасиоти и в Коница, се заел да разпредели парцелите, така че земя да получат първо неговите съселяни фарасиоти. За своето семейство оставил най-лошите и безплодни участъци. Той разчиствал и разработвал тези никога неразоравани и необработвани парцели, като изкоренявал и горил обраслите с бодливи храсталаци подивели земи. От дима и огъня очите на стария човек се повредили.

                           Университетите на стареца Паисий

Малкият Арсений се учел от своите родители на благоговение към Бога и жертвено служене на хората. Вместо приказки и детски истории, те му разказвали за живота и чудесата на преподобния Арсений.

Вторият човек след Арсений, който оказвал най-благотворно влияние през целия му живот, е неговата майка. Той изпитвал към нея особена любов и ѝ помагал според детските си сили. От нея се научил на смиреномъдрие. Майка му го съветвала да не се стреми да побеждава връстниците си в игрите (заради бързите крака на момчето, го наричали „бегачът”), за да не се гордее след това, както и да не се старае да застава на първа линия сред съучениците си, защото, както казвала тя: „дали ще застанеш пръв или последен - това няма никакво значение”.

Майката учела детето и на въздържание: не било разрешено да се яде нищо, докато не дойде времето за хранене. Нарушаването на това правило тя считала за грях, подобен на блудството. Още от дете Арсений предпочитал безвкусната храна, която дори не солил, за да не пие след това много вода. Дрехите си перял сам. Учела го също и никога да не произнася името на изкусителя – дявола.

Два пъти дневно цялото семейство се молело пред семейния иконостас. Майката обаче, занимавайки се с домакинската си работа, многократно си казвала Иисусовата молитва.

                                 Отговорът на Дарвин

Научавайки се да чете, Арсений се захванал със Свещеното писание и на практика всеки ден изучавал Евангелието и четял житията на светците. Големият му брат криел книгите, страхувайки се, че това негово силно увлечение ще се отрази зле на учението на момчето. Въпреки това, в навечерието на велики празници Арсений упорито не си лягал, запалвал лампата и цяла нощ се молел прав. Тогава брат му със сила го слагал в леглото, завивайки го с одеяла.

Веднъж един от приятелите на по-големия му брат – Костас, разказал на юношата за теорията на Дарвин. „Ще ида да се помоля – казало си момчето – и ако Христос е Бог, Той ще ми се яви, за да престана да се колебая във вярата си. Той ще ми даде знак - ще се появи сянка, ще чуя глас или нещо подобно”.

Уединил се, започнал да прави поклони и да се моли – и така няколко часа подред. Почти в изнемога той спрял и неочаквано си спомнил произнесената от Костас фраза: „Признавам, че Христос е бил необикновен човек – праведен и добродетелен. Неговите съплеменници завидели на добродетелността му и Го осъдили на смърт.” Щом Христос е бил такъв, дори и да е бил обикновен човек, пак си струва да Го обичам, да Го следвам и да принеса себе си в жертва заради Него. Не ми е необходим нито рай, нито каквото и да било подобно. Готов съм на всякакви жертви само заради Неговата святост и Неговите добродетели.”

След това на момчето – в преизобилна Светлина – му се явил Сам Христос. „Видях Го от кръста нагоре – спомняше си старецът – Той отправи към мен поглед, преизпълнен с любов, и каза: „Аз съм възкресението и животът: който вярва в Мене, дори и да умре, ще оживее” (Иоан. 11:25).

Същите тези думи били написани в разтвореното Евангелие, което Той държал в лявата Си ръка.”

След това събитие Арсений започнал още по-ревностно да се подвизава. И ако някой му предлагал да го сватовства и да му търси невеста, той отказвал решително, казвайки непоколебимо: „Аз ще стана монах.”

                                       Светулка и дърводелец

Според свидетелства на съученици на стареца, в началното училище той е бил прилежен ученик. Сияещите очи на момчето били толкова живи и изразителни, че започнали да го наричат „Гумбися” (светулка). В Коница обаче гимназия нямало и Арсений така и не могъл да учи повече. За да издържа и помага на семейството си, започнал работа като дърводелец и искрено обикнал занаята на Господ Иисус Христос.

На въпроса: „Не съжалява ли, че не е получил образование?” – по-късно старецът отговарял отрицателно. Съжалявал само, че не могъл да научи древногръцки език: „Ако бях завършил поне няколко класа в гимназията, щях да разбирам по-добре Свещеното писание и светите отци.”

Старецът бил природно надарен – бил и поет, и художник, пишел стихове, тропари, умеел да рисува. Захванел ли се да прави нещо, правел го безупречно: майсторил прозорци и врати, подшивал тавани, правил подове, резбовал иконостаси, изработвал ковчези, за които никога не взимал пари, и това бил неговият израз на съчувствие към човешката скръб и болка.

                                   Селско ежедневие

През трудните години на гръцко-италианската война, окупацията и гражданската война много обеднели хора отивали при майката на Арсений да предлагат за размяна своите бижута срещу няколко шепи брашно, колкото да могат да преживеят. Майката на стареца им давала хляб и брашно, но никога не вземала нищо в замяна.

Арсений често виждал как майка му плаче и се тревожи за братята му, които се сражавали във войната. В това смутно време той е утехата и подкрепата на семейството и това е причината за известно време да остави настрана мисълта за монашество. Години след тези събития старецът ще каже: „Подвижничеството не означава самият ти да се чувстваш удобно, а да оставиш близките си да пропадат и да се оправят както могат”.

Той поел върху себе си цялата земеделска работа, която била твърде много за сам човек. За да го подпомогнат, родителите му наели работник, но за съжаление човекът се оказал безсъвестен. Той се качвал на коня и гордо яздел, а Арсений едва успявал да го догонва пешком. И така работникът изглеждал като стопанин, а Арсений като ратай. Същевременно младежът никога не го подканял да работи, самият той се трудел неуморно, но работникът – само когато имал настроение. Освен всичко, прибирайки конете от пасбището, Арсений им свалял седлата, които носел на гърба си, защото предпочитал той да се измъчи и измори, но не и да изтощава допълнително животните.

През 1945 г. Арсений бил призован на служба в армията. Много често той заставал на предната линия вместо семейните войници-наборници, казвайки ми: „Вие имате жени и деца, които ви чакат, а аз съм свободен“. Голяма част от службата си прекарал като радист и благополучно се уволнил през 1949 година.

         „Занапред моя Майка ще бъде Мария – Божията майка”

След гражданската война той отново се отзовава на бащината молба за помощ: големият му брат се е оженил и баща му изпитвал големи затруднения. И така, едва на 27 март 1954 г., след установените изпити, послушникът Арсений е подстриган в монашество в обителта Есфигмен на Света Гора. А през 1956 г., вече във Филотейския манастир, подвижникът е подстриган в мантия с името Паисий - в чест на ревностния митрополит на Кесария - Паисий II, който бил родом от Фараса.

На 6 октомври 1963 г. починала майката на Паисий, която той извънредно много обичал, но я оставил заради любовта си към Христос и Пресвета Богородица. Старецът бил неколкократно удостоен да види Пресвета Богородица, да разговаря с Нея, и дори да приеме храна от Нейните пречисти ръце.

Ставайки монах, той вече не се върнал в дома на родителите си – дори когато живял в манастира Стомион, намиращ се недалече от родния му град. Близките си Паисий поверил на Божиите грижи и не се тревожел за тях, дори не се молел, а само записвал имената им, за да ги помене на проскомидията свещеникът, който отслужвал Литургия в килията му.

На монасите, когато го питали за връзките с роднините си, той отговарял: „Не трябва да има привързване към никого. Връзката с родителите – това е човешка утеха, а ние, монасите, сме длъжни да търсим утеха от Бога. Монах, който много обича своите родители, остава духовно недоразвит и Господ няма да му даде тази благодат – да чувства всички хора като свое семейство и да ги обича всички еднакво“.

Венецът от подвизи на стареца Паисий е увенчан от любовта – любовта, за която самият той казва: „Изпитвам към всички хора точно такава любов, каквато имах към своето семейство. Сега вече хората от целия свят чувствам като свои братя и сестри.”

+ + +

Авторът йеромонах Исаак – едно от духовните чеда на св. Паисий Светогорец, съставя неговото житие през 2017 г. (две години след канонизацията му), разкривайки тайната на раждането и формирането на личността на светеца в благочестивото му и свято многодетно семейство през суровите години на лишения и войни.

 Семейството  му

Неговите родители  

 Малоазийската катастрофа

Малкият Арсений 

Със сестра си Кристина

Паисий Светогорец