В светлото утро на 5 май 1840 г. къщата на бедния калоферски бояджия Йовчо се оглася от бебешки плач. Ражда се четвъртото от петте му деца, което кръщава Лазар. Но радостта на родителите не трае дълго. Епидемия от тиф през 1845 г. ги отнася в гроба и сираците се разпръсват. Лазар е осиновен от най-голямата си сестра и учи под ръководството на даскал Ботьо Петков.

Никой калоферец не е нито допускал, нито пък предполагал, че сирачето Лазар само на 36 години ще стане владика – Ловчански митрополит, а още ненавършил 37 години ще достигне до най-високото стъпало в духовното поприще – глава на Българската православна църква.

Отличил се с любознателност и прилежание, младият калоферец на 21 години се озовава в Цариград, където продължава образованието си във френското училище в Бебек край Цариград. Цариградските българи, подкрепени от видни калоферци, убедили се в дарованията на Лазар, му издействат стипендия, за да следва в Париж. От 1864 г. в продължение на шест години Лазар Йовчев учи в Сорбоната и завършва два факултета – философско-литературния, със звание бакалавър, и правния.

След кратко пребиваване в Швейцария 30-годишният френски възпитаник се завръща през ноември 1870 г. в Цариград, където две години се занимава с публицистика. От юли 1871 до юни 1872 г. е редактор на списание „Читалище“. Главно място в списанието се отделя на водената тогава общонародна борба за утвърждаване на родената през 1870 г. Екзархия.

Свидетел и сам радетел за получаването на църковна независимост и на изграждането на Българската екзархия, Лазар Йовчев, въпреки че не е духовно лице, е поканен да стане секретар на съвета. След 14-дневно самоизпитване и размисъл кандидатът се съгласява. Той се отрича от очакващата го блестяща светска кариера, за да стъпи на духовното поприще. На 25 септември 1872 г. Лазар приема монашество с името Йосиф, а до края на 1872 г. вече е архимандрит и екзархийски протосингел. Никой български богослов не е имал такава бляскава духовна кариера.

С авторитета на тези звания Йосиф предприема обиколка из българските земи от Тулча до Враня и от Пирот до Одрин. След отлично служение в Екзархията на 2 февруари 1876 г. архимандрит Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит. Междувременно избухва Априлското въстание и в епархията си 36-годишният духовник прави извънмерни усилия да смекчи гнева на поробителите и страданията на поробените. На 26 април 1877 г. Йосиф е изненадан да научи от една телеграма, че е избран за екзарх на мястото на заточения в Анкара Антим I.

Екзарх Йосиф застава начело на Българската църква в един изключително труден момент – обявена е Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.); в Цариград положението е напрегнато – съдбините на българския народ се решават по бойните полета на Мизия, Балкана и Тракия. Идва и дългоочакваното Освобождение, но след него и разпокъсването на България от Берлинския конгрес. Екзархът решително застава на своя пост и остава на седалището на Българската екзархия в турската столица, не по друга причина, а с цел да се грижи за поробеното българско християнско население в Цариград, Одринска Тракия и Македония.

Екзарх Йосиф се проявява като изключителен дипломат: хладнокръвно, трезво и всеотдайно служи на българската национална кауза. Полага изключителни грижи за учебното дело в новоосвободените български райони, където до 1913 г. успява да открие 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии.

Открива българска Духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи да учат в чужбина. През 1902 г. е избран за почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН).

Преодолявайки различни пречки и трудности, успява да издейства придобиването на нови седем епархии, начело с митрополити. Те са в Охрид, Скопие, Велес, Неврокоп, Битоля, Струмица и Дебър. През 1899-1900 учебна година Екзархията издържа 942 училища с 1492 учители и 47 581 ученици.

Завещанието

Няколко месеца преди да склопи очи, на 6 май 1915 г. Екзарх Йосиф съставя своето завещание, където четем: „…Тия суми разпределям, както следва:

Оставям на Св. Синод на Българската църква лева 300 000 (триста хиляди), от лихвите на които да нареди десет стипендии по 600 (шестотин) лева годишно за ученици, от които пет за Софийската и Пловдивската семинария. В Пловдивската семинария да се приеме един ученик от родното ми място Калофер, а остатъкът от годишните лихви на капитала да се употребява по издаване и печатане книги с духовно съдържание.

Оставям на Академията на науките в София 150 000 (сто и петдесет хиляди) лева, от лихвите на които да дава премии за книги, които главно за в защита на православната вяра и българската народност.

Подир смъртта ми да се оставят в банката 30 000 (тридесет хиляди) лева, лихвите на които да се дават на сестра ми Гана Йовчева в Калофер, докато тя е жива, а подир нейната смърт годишните лихви банката да дава на Калоферската община, която да ги употребява за помощ на най-бедните и способни ученици в училището.

Оставям на училището „Йосиф I“ в град Ловеч 20 000 (двадесет хиляди) лева, които ще се употребяват така, както разпоредих за Калоферското училище.

Оставям на прогимназията в София „Йосиф I“ 10 000 (десет хиляди) лева, на които годишните лихви да се употребят за издаване книги на бедните деца.

Оставям на църквата „Св. Стефан“ на Фенер в Цариград 5 000 (пет хиляди) лева.

Оставям на Разградската мъжка гимназия „Йосиф I“ 5 000 (пет хиляди) лева, ежегодните лихви по които да се раздават за книги на бедните деца.

Оставям на Калоферското дружество в София за бедни 2500 (две хиляди и петстотин) лева“.

Още по-релефно изпъква личната безкористност на завещателя, ако отбележим, че сумирани, само паричните дарения (а освен тях и предмети – например книги, мебели и др.) са 525 000 лева.

Някои може би ще възразят, че за едно духовно лице, което няма преки наследници, е по-лесно да прояви подобна щедрост, отколкото за един мирянин, обременен от голямо и тежко семейство. На това ние ще отговорим, че същото чувство на състрадание към бедните, отрудени и страдащи, което откриваме в благодеянията на хора като братя Евлоги и Христо Георгиеви, като братя Тъпчилещови и Никола Кудоглу, без съмнение ще е повлияло и на блестящия парижки възпитаник Лазар Йовчев, когато той през 1872 г. (неочаквано за мнозина) загърбва светската кариера и се отдава на църковна деятелност. Това е същото чувство, което някога е вдъхновило Иисус Христос да обяви в знаменитата Си Планинска проповед, че ако имаш две ризи, едната от тях си длъжен да дадеш на своя ближен.

Цитираното завещание на Екзарх Йосиф всъщност е венец на благотворителната деятелност в края на един скромен, но съдържателен живот, посветен изцяло на милосърдието и грижите за ближния.

 Паметникът на Екзарх Йосиф в родния му град Калофер

Из книгата на Лалю Радулов  „Калофер през XX век – познат и непознат“, Университетско издателство „Стопанство“ , София, 2009 г.