Автор: Леонид Шараев
Превод: Василка Нанева
Източник: pravoslavie.ru
Скитът на преподобни Герман Аляскински (Аляски) е основан в планините на Калифорния от йеромонах Серафим (Роуз) и неговия приятел игумен Герман (Подмошенски). Скрит от хорските очи сред дивата природа, скитът става истински оазис на православието в Далечния Запад. За своето неотдавнашно пътуване до тази света обител разказва руснакът Леонид Шараев, живеещ понастоящем в Торонто.
Не обичам изненадите, затова преди тръгване се постарах да позвъня в манастира. Обаждането ми в скита на св. Герман Аляскински в Платина беше свързано с леко учудване от моя страна. Отец Паисий каза, че трябва да нося спален чувал и фенер. Не ми се щеше да мъкна спален чувал от Торонто, реших, че ще го купя след като се приземя в Сан Франциско, а фенер забравих да взема.
В Сан Франциско се поклоних на мощите на светителя Йоан Шанхайски. След това, уточнявайки как да се добера до скита на св. Герман и след като купих спален чувал, се отправих на път...
Някога бях чел кореспонденцията на о. Серафим (Роуз) с духовното му чедо о. Алексий (Йънг). В едно от писмата о. Серафим описваше подробно състоянието на пътя, водещ до скита, и възможността човек да се добере дотам с кола. Припомних си това описание сега, понеже не можех да предположа, че изкачването на планината към скита може да се окаже толкова трудно и опасно. Пътят като тясна лента се извиваше и криволичеше, стремително „хвръквайки” нагоре, а отдясно имаше пропаст и само погледът към нея ме караше да настръхвам. Наложи се да намаля до минимум скоростта и да бъда пределно внимателен.
КИЛИЯТА НА ОТЕЦ СЕРАФИМ
Когато с Божията помощ се добрах до манастира, слънцето беше вече в зенита си. То ярко се отразяваше в новите куполи на църквата и златните му отблясъци придаваха някаква необикновена радост на това наистина сурово място.
В скита ме посрещна един манастирски помощник. Той ме поведе при о. Паисий, който си спомни телефонния ни разговор и радостно ме приветства като стар познат. Тъй като точно в този момент приготвяше вечеря за братята, поръча на о. Николай да ми покаже манастира. Отец Николай говореше добре руски, беше живял три години в манастири в Русия, затова с голямо удоволствие започна да ми разказва за скита. Помолих го да ми покаже гроба на о. Серафим (Роуз). Тръгнахме. Гробът се оказа твърде необичаен - над него се издигаше нещо като къщичка, стъпила върху дървена основа.
След като направих няколко снимки, се извиних на о. Николай и помолих да ме остави сам, искаше ми се да постоя по-дълго тук ...
ГРОБЪТ НА ОТЕЦ СЕРАФИМ
Гората наоколо шумеше, но това не ми пречеше да се наслаждавам на удивителната, необичайна тишина – освен звуците, които издаваше природата, не се чуваше нищо друго, всичко това ме успокояваше и ме изпълваше с душевен мир. Искаше ми се кажа много неща на о. Серафим; и аз започнах... Така, изглежда, минаха няколко часа.
Вече беше започнало да се смрачава, когато ме повикаха за вечеря. Трапезарията се осветяваше от последните лъчи на залязващото слънце през огромните прозорци, ограждащи помещението. Срещу мен седеше невисок монах, който не знам защо не започваше да се храни, въпреки че и кашата, и салатата бяха необикновено вкусни. Най-накрая, като ме стрелна под вежди, той взе голям къшей хляб, изсипа върху него останалите трохи от чинийката, отгоре наслага салата, поля всичко това с кетчуп, захлупи го с друг комат и с думите: „Е, така вече е по-добре”, с удоволствие започна да нагъва самоделния „кашабургер".
След вечерята отидох да се запозная с игумена отец Дамаскин, той ми зададе няколко въпроса, пооплака се за това, че всъщност цялото братство трябваше да замине за няколко дни на празник в друг манастир, в това число и самият настоятел.
ХРАМЪТ КЪМ СКИТА
Камбаната възвести началото на вечернята и всички братя влязоха в храма. В скита нямаше електричество, затова по време на службата горяха само свещи и кандила. Вечернята водеше игуменът отец Дамаскин, английският звучеше меко и мелодично. След службата се обърнах към един монах, който почти не разговаряше, но лицето му през цялото време сияеше с такава доброжелателна усмивка, че беше просто невъзможно да минеш покрай него и да не се усмихнеш. Но на моя обикновен въпрос той не отговори: „Не зная”, – тихо отрони инокът. Чак след това ми обясниха, че този монах е пристигнал преди три месеца от Аржентина да учи английски, аз сам чух как той молеше монасите в скита да говорят с него поне по половин час на ден на английски, молеше за това кротко и все със същата сияеща усмивка. Братята са много мълчаливи, затова, ако искаш да поговорят с теб, трябва действително да помолиш.
След като службата свърши, аз и още двама посетители тръгнахме, всеки със спалния си чувал и фенер, съпровождани от отец Николай до мястото за нощуване. Къщата за гости на манастира се намираше малко по-надолу, на около 50 метра от скита, но не беше лесно да се стигне до нея нощем: тясната пътечка се извиваше между дърветата и от време на време се губеше. Накрая се приближихме до дълга постройка, в която бяха имаше два реда кревати, общо около 15-20, на входа стояха печка и няколко газови лампи, а отвън пред прага – бака с вода. Влязох в спалния чувал и веднага заспах. Събуди ме будилникът, след което тръгнахме на утренята. През нощта почти всички братя бяха заминали от манастира, така че в храма нямаше много хора.
След края на службата и закуската отец Паисий ме поведе из скита. Първото, което видях, беше църквата, построена от отец Серафим, това беше малко и уютно помещение. На стените редом с иконите висяха много портрети на светите руски Царствени страстотерпци: цар Николай, царица Александра и техните деца. Отец Серафим много почитал Царя мъченик. След това стигнахме до печатницата, в която се виждаха печатарски машини: издаването на списания и книги беше едва ли не единственият източник за доходи на скита. Посетихме много богатата библиотека, тя вече не можеше да побира такова количество книги.
По-нататък се изкачихме до гробището, през целия път ни съпровождаха котки: те са много на брой в скита, при това съвсем неопитомени. Първо се надигна един котарак, повървя около пет метра с нас и седна, след това щафетата пое друг котарак, който също измина някакво разстояние и изчезна, появи се трети и т.н.
Отец Паисий обясни, че котките ги спасяват от змиите, които са много по тези места. Било време, когато влечугите станали толкова нагли, че пропълзявали в килиите, а когато котките се появили в скита, змиите изчезнали.
Постояхме на гроба на о. Серафим и тръгнахме към дърводелната, където един монах заглаждаше с шмиргел нов купол.
- Не смятате ли да прокарате електричество в скита? – попитах аз.
- А защо? – учуди се о. Паисий.
- По-удобно е, машини може да се купят, пък и много други неща.
- Телевизор, например, - добави о. Паисий, поглеждайки ме шеговито.
Не знам защо, но ми стана смешно от тези мои думи, те наистина звучаха нелепо, аскетизмът, който цареше на това свято място, като че ли се надсмиваше над всички блага на цивилизацията, тук не чувствах нужда от електрическа светлина, топла вода и други „удобства”. Не ме дразнеше светлината на газовата лампа, която гореше цяла нощ, но ако това беше електрическа крушка, вероятно нямаше да мога да заспя.
Приближихме се до неголяма градина, в която се отглеждаха много зеленчуци: лук, чесън, марули, цвекло. Една част от пресните зеленчуци монасите употребяваха главно за салата, а другите развозваха из Платина – неголямо селище в подножието на планината, на чийто връх беше разположен скитът.
На прощаване о. Паисий ми подари много книги и молеше мен, грешния и всички православни да се молят за монасите, живеещи в скита. Поглеждайки в огледалото за обратно виждане, сред кълбата прах видях фигурката на монаха, който осеняваше с кръстен знак мен, колата и целия ми път...