Сведение за автора
Писателят нарича себе си „Иаков, раб на Бога и на Господа Иисуса Христа“ (Иак.1:1). От евангелския разказ са известни трима души с името Иаков:
1) Иаков, син на Зеведей, един от дванадесетте апостоли и брат на свети Йоан Богослов;
2) Иаков, син на Алфей - брат на свети апостол и евангелист Матей, също един от дванадесетте;
3) и Иаков, наречен брат Господен, който е един от 70-те апостоли на Христос и е брат на Иосия, Симон и Иуда (Мат. 13:55). Той става първият епископ на Йерусалим и е наречен от евреите „праведния“. За отличаване от другите двама от дванадесетте, той е наричан и „малкия“.
Първият от тях, свети Иаков Зеведеев, завършва мъченически живота си в ранна възраст (около 44 г. сл. Хр. в гр. Йерусалим, според книга Деяния на светите апостоли (Деян. 12:2).
Вторият, свети Иаков Алфеев, както е известно от Свещеното Предание (на Църквата – бел. прев.), проповядва сред езичниците. А това Съборно послание явно е предназначено за евреите, живеещи за постоянно извън родината, тези в разсеяние (Иак. 1:1). Ето защо, църковното Предание приписва това Послание на „третия» апостол Иаков, т.е. брата Господен, първия епископ на Йерусалим. Като такъв той с основание има право да счита, че всички християни сред евреите, където и да се намират, са под негова йерархична юрисдикция. Освен това, заради своята праведност, той се ползва с голямо уважение и авторитет сред всички евреи, дори сред тези, които не вярват в Христос.
Свети апостол Иаков води строг, подвижнически живот, спазва безбрачие, не пие вино и спиртни напитки, въздържа се от месо, носи само ленени дрехи и спазва ревностно Закона (Моисеев – бел. прев). Той често в уединение се моли в Йерусалимския храм. Иудеите, дори тези, които не вярват в Христос, го наричат „праведния“ и „опора на народа“. С оглед на всичко това, той може да се обърне към всички дванадесет колена, „които живеят пръснато“ с власт, с авторитетно слово.
За живота на свети Иаков е запазена доста богата информация. Той е най-големият син на Йосиф – годеникът на Пресветата Дева Мария, от първата съпруга на Йосиф. Брат е на Симон, Иуда и Йосия, споменати в Евангелието (Мат. 13:55). Ето защо е наречен брат Господен. Той придружава Йосиф и Мария с младенеца Иисус по време на бягството им в Египет. Въпреки това, и той, и братята му дълго време не вярват напълно в Господ Иисус като в Месия (Йоан. 7:3-5). Поради това, може би, не е удостоен с честта да бъде сред дванадесетте Му ученици. Но след това той повярвал с цялото си сърце и Господ Иисус Христос му Се явява лично след Възкресението Си (1Кор.15:7). След Възнесението на Христос, апостол Иаков е назначен за първи епископ на Йерусалимската църква като човек, определен от Самия Господ. Той председателства Първия апостолски събор в Йерусалим като епископ и човек, който се ползва с най-голямо уважение сред самите апостоли (Деян. 15 гл.). Предполага се, че цялата му дейност е била съсредоточена в Палестина и той не е проповядвал в други страни, както останалите апостоли. Завършва живота си като мъченик около 64 г. сл. Хр., след като е блъснат от еврейските водачи от портика на Йерусалимския храм долу. Еврейският историк Йосиф Флавий, изброявайки причините за падането на Йерусалим в резултат на войната с римляните, казва, че Господ е наказал евреите, наред с други неща, и за убийството на праведния Иаков. Традицията приписва на свети Иаков, брат Господен, съставянето на древния чин на Божествената литургия. Този чин се извършва в Йерусалим на 23 октомври, в деня, когато се чества паметта му.
Целта на Посланието, времето и мястото на написването му
Както се вижда от думите на първия стих, Посланието на свети Иаков е предназначено и изпратено до „дванадесетте колена, които живеят пръснато“, т.е. до евреите от диаспората. Очевидно речта на автора е адресирана не само към евреите, приели християнството, но и към евреите, които все още не са повярвали.
През първи век християните от еврейски произход продължително време не се отделят от своите сънародници. Те дори имат общи молитвени събрания, както става ясно от книгата Деяния на светите апостоли.
Aпостол Иаков е всеобщо уважавана личност както от иудеите, така и от християните. По тази причина той може да се обърне към тях с авторитетно поучително слово. Заслужава внимание това, че изразът „дванадесетте колена, които живеят пръснато“ не включва евреите, живеещи в самата Палестина.
Времето и мястото на написване на Посланието не са уточнени в текста. Свети апостол Иаков завършва живота си мъченически около 64 г. след Рождество Христово. Явно, Посланието е написано от него малко преди смъртта му, защото състоянието на християнското общество на евреите е описано по начин, сходен с характеристиката, дадена за тези общности от свети апостол Павел в Посланието му до евреите. Повечето коментатори датират това Послание към 55-60 г. сл. Хр.
Мястото на написването му е Йерусалим или общо Палестина, тъй като няма данни свети Иаков някога да е напускал границите ?.
Повод за написване на Посланието
Причината за написването на Посланието на свети Иаков вероятно са изпитанията, които еврейските християни от диаспората търпят както от невярващите си братя, така и особено от езичниците. Те са толкова големи, че мнозина, като не намират сили да ги издържат, започват да губят кураж и да се колебаят във вярата си. В представата им тези изпитания са несъвместими с ползите, очаквани от Месията за еврейския народ. Някои от тях дори си позволяват да роптаят срещу Самия Бог, без да разбират правилно източника на изкушенията. В същото време върви погрешното разбиране, че спасението им зависи само от произхода им от Авраам. Имат неправилни възгледи и за молитвата, подценяват значението на добрите дела. Мнозина от тях с готовност поучават другите от самонадеяност. В същото време богатите господстват над бедните. В резултат на това страстта към светските блага е голяма, а братската любов охладнява.
Всичко това дава основание на свети Иаков да им даде необходимото морално изцеление под формата на Послание.
Автентичност на Посланието на свети Иаков
От свидетелствата на Ориген и Евсевий Кесарийски е известно, че автентичността на Посланието на свети Иаков e оспорвана от някои автори в древната Църква. Това дава основание на Мартин Лутер, водач на немската Реформация от XVI век, да се усъмни в неговата автентичност. Още повече, че Посланието съдържа морална норма, която е неудобна за протестантите : „вярата без дела е мъртва“ (Иак. 2:26). Въпреки това, никой от известните и прочути отци и учители на Църквата не е изразил съмнение в неговата автентичност. Древните църковни писатели от ранните времена на Църквата не споменават това Послание в апологетичните си и полемични съчинения, тъй като тематиката му е различна. Също така в надписа, в началото на Посланието, не се споменава нищо за апостолската власт на свети Иаков, тъй като той от смирение премълчава за апостолското си достойнство. Но има основания да се смята, че такива древни християнски писатели като свети Климент Римски, авторът на „Пастир“ - св. апостол Ерм, свети Ириней Лионски, Климент Александрийски и Тертулиан са познавали това Послание. То се споменава и в древния сирийски превод на Библията - Пешито, датиран от II век. Всички съмнения относно автентичността на това послание се преустановяват от времето на Евсевий Кесарийски. То е признато от цялата Църква и е включено в канона на свещените новозаветни книги.
Общ характер на Посланието и неговото съдържание
Общият характер на Посланието е чисто морален. Нравствените наставления на апостола се отличават с особена сила, възвишеност и аскетична строгост. Те са изложени фрагментарно, имат тон на особена важност и в същото време – на обич.
Посланието съдържа само пет глави. Те са разделени тематично, както следва:
Първа глава. Надпис и поздрав (1:1). Поучение за изкушенията (1: 2-4), за мъдростта и молитвата (1: 5-8), за безполезността на богатството (1: 9-11). Източникът на изкушенията не е Бог (1: 12-18). За обуздаването на гнева и езика. За изпълнението на Закона (1: 19-26). За същността на истинското благочестие (1: 27).
Втора глава. Увещание да обичаме всички еднакво (2: 1-13). Поучение за връзката между вярата и добрите дела (2: 14-26).
Трета глава. Предупреждение срещу самозваните учители и необуздания език (3: 1-14). Истинска и лъжлива мъдрост (3: 15-18).
Четвърта глава. Порицание срещу похотта (4: 1-3), срещу приятелството със света (4: 4-10), срещу злословието (4: 11-12) и срещу самонадеяността (4: 12-17).
Пета глава. Изобличение на богаташите с жестоко сърце (5:1-6). Напътствия за търпеливо понасяне на страданията (5: 7-13), за тайнството Елеосвещение (Маслосвет) (5:14-15), за изповядването на греховете (5:16-18), за обръщането на заблудените (5: 19-20).
Тълкуване на Посланието на свети апостол Иаков
В началото на Посланието свети Иаков, без да споменава апостолското си достойнство, нарича себе си „раб на Бога и на Господа Иисуса Христа“. Обичайният древен поздрав «радвай се“ има особено възвишено значение на радост за Господ Иисус Христос като Изкупител.
След поздрава, апостолът веднага започва да говори за изкушенията - термин, който обобщава всички изпитания и нещастия, които християните трябва да преминат през земния си живот. Тези изпитания утвърждават във вярата и издигат християните все по-нагоре към морално съвършенство, чрез подвига на търпението. Ако човек усеща своята слабост в борбата с тях, не бива да се отчайва. Той трябва да поиска от Бога мъдрост, за да преодолее изкушението, и „ще му се даде“ (1:5).
Добродетелта на съвършеното християнско търпение е толкова висока, че без дара на духовната мъдрост, дадена от Господ Бог, тя е непостижима за нас, слабите смъртни човешки същества. „Но да проси с вяра и никак да не се съмнява: защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа. Човек двоедушен във всичките си пътища е неуреден“ (1: 6-8).
Най-важното условие, за да бъдат чути молитвите, е непоколебимата вяра. Това е така, защото само чрез такава вяра човек влиза в морално единение с Бога, чрез което Божествената благодат може да бъде предадена на човешката душа. Човекът, изпълнен с истинска християнска мъдрост, с радост понася всички изпитания и нещастия, независимо дали е богат или беден.
„Униженият брат да се хвали със своята висота“ (1:9). „Хвали се“ тук е употребено в смисъл на „нека се издигне“, като познае висотата в понасянето на изпитанията, които Бог му изпраща. Като цяло християнинът вижда скръбта като дело на Божията милост и благоволение към него. „А богатият – със своето унижение, защото той ще премине, както цвят у трева“ (1:10). Богатият може да се похвали или да се утеши само със съзнанието за нищожността, тленността на своето богатство.
„Блажен е оня човек, който търпи изкушение“ (1:12), защото правилно понесеното изкушение води до духовно съвършенство на човека и му дава „венеца на живота“ (1:12). Господ изпраща изпитания на хората не за да ги вкара в грях, а за да укрепи силата им да се противопоставят на греха. И ако човек падне в борбата с изкушението, той сам си е виновен, тъй като „всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (1:14). Господ помага на човека да върши само добро. Той винаги подпомага само нравственото усъвършенстване на човека. „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (1:17).
След това апостолът говори за отношението на християнина към словото на истината (1:18-27). Тъй като всички ние сме родени от Бога чрез него, трябва да положим всички усилия да се развиваме нравствено. Ето защо, човек трябва да бъде „бърз на слушане“ словото на истината, но бавен да говори собствените си думи и бавен да се гневи. Не е оправдано да се гневи, дори в справедлива защита на словото на истината, защото „човешкият гняв не върши Божия правда“ (1:20). Ние трябва да бъдем изпълнители на словото, а не само слушатели, за да не заприличаме на човек, който се оглежда в огледалото, но пренебрегва отражението си в него. Само чрез активното изпълнение в живота на всички изисквания на Божия закон, човек може да стане истински благочестив, в противен случай неговото „благочестие е суетно“ (1:26).
Във втора глава апостолът изобличава всяко „лицеприятие“ в отношенията с ближните. Подобно предпочитание по външност е признак на суетно благочестие. Вярата, без съответния на нея добродетелен живот, е безполезна. Както съчувствените думи, сами по себе си, не стоплят и не хранят нашите голи и гладни братя, така и „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ (2:17). Какво, всъщност, спасява човека: вярата или делата? И няма ли тук противоречие с думите на апостол Павел, че „човек се оправдава с вярата, без делата по закона“ (Рим. 3:28)? Вероятно тези думи за необходимостта от жива, дейна вяра за спасението са написани от свети Иаков, именно защото много евреи са разбрали погрешно думите на апостол Павел. Свети апостол Павел настойчиво проповядва на евреите, че след идването на Христос Моисеевият закон е загубил значението си. За спасението е необходима вяра в Христос Спасителя, а не дела по Моисеевия закон. Много от евреите разбират думите му в смисъл, че е достатъчна само вяра, за да достигнат спасение, без да са необходими добри дела. Свети Иаков изтъква, че безчувствената, интелектуална вяра не е достатъчна за спасението, защото „и бесовете вярват, и треперят“ (2:19). Смисълът на тези думи е, че истинската, спасителна вяра е тясно свързана с добрите дела. Вярата е на първо място, тя е причината, а делата са нейно следствие. Нито вярата, нито делата, отделни една от други, могат да спасят човека, защото са невъзможни една без други. Това са две неразделни, различни страни на една и съща монета.
„Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко“ (2:10). Защо това е така? Причината за това е, че целият закон, с всичките му многобройни и разнообразни заповеди, е израз на волята на Единния Законодател, Бог. Престъпването на една единствена заповед е неподчинение на волята Му и престъпване на Закона като цяло. Блажени Теофилакт тук под „целия закон» разбира християнската любов. Тя, по думите на Самия Господ, включва „целия закон и пророците“ (Мат. 22:40). «Заповедите „не прелюбодействай“ и „не убивай“ са дадени като примери. Обърнете внимание, че и те са взети от Закона, отнасящ се до съвършенството на любовта, тъй като този, който обича ближния си, няма да прелюбодейства или да убива… Затова не се казва, че не трябва да има недостатъци в добродетелите, а се говори за любовта, че тя не бива да бъде с недостатъци, не бива да е пристрастна, а трябва да бъде от все сърце. Същото можем да кажем и за другите добродетели. Който се придържа непълно към целомъдрието или справедливостта и пропуска нещо в изпълнението им, той вреди на цялата добродетелност. И така, под „целия закон“ се разбира закона за любовта».
„Милостта бива похвалявана на съда“ (2:13). Съдът на Божията правда заплашва с осъждане всеки грешник, а всички вярващи християни са грешници пред Божията правда. Но милосърдието, милосърдната любов според Божия закон, дава увереността, че заплахата от Съда може да бъде преодоляна. Тази милосърдна любов може да ни освободи от заслуженото наказание за греховете“ (епископ Михаил Иванович Лузин – бел. прев.).
Затова делата са от голямо значение - дела на християнска любов, дела на милосърдие към ближните. Свети Иаков посочва още, че старозаветните праведници като Авраам и жената Раав, която помогнала на евреите във времето на превземането на Йерусалим, са спасени не само чрез вярата си, но и чрез делата си, с които доказват своята вяра. „Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва“ (2:26).
Суетното благочестие, което никога не отива по-далеч от празните думи, често се изразява в желанието да учим другите как да живеят. В трета глава на Посланието свети Иаков изобличава тази страст към поучаването на ближните. Той показва огромното значение, което има словото в човешкия живот, и колко голяма морална отговорност лежи върху учителя. Човек трябва много внимателно да подходи към моралното поучаване на останалите хора. „ Братя мои! Недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим“ (3:1). Свети Иаков оприличава органа на речта, езика, по значението му в човешкия живот, на юзда, корабно кърмило и огън. В ръцете на човека малките юзди карат силния и буен кон да се подчинява, а лекото кърмило дава посока на огромните кораби, въпреки насрещния вятър. „Тъй и езикът е мъничък член, но големи работи говори. Ето, малък огън, а колкава гора запаля; и езикът е огън, украшение на неправдата; езикът се намира в такова положение между нашите членове, че скверни цялото тяло и запаля колелото на живота, като сам бива запалян от геената “ (3: 5-6). Разпалван от самия ад, т.е. от дявола, бащата на лъжата, езикът не може да бъде обуздан от собствените усилия на човека. Само с Божията благодат човек може да укроти езика си. Призовавайки християните да се стремят към това, апостолът изтъква несъответствието на използването на един и същ език за благославяне на Бога и за проклятие към хората. С оглед на универсалното значение на човешкото слово само онези, които са укротили греховната разпуснатост в словото си и така са придобили истинска мъдрост, имат право да учат другите. Същността на християнската мъдрост се състои в това, че тя не е просто голо знание, а самият живот. Който притежава истинска християнска мъдрост, е чист в мотивите и намеренията си, кротък, скромен в желанията си, послушен на по-възрастните, т.е. послушен на властта, изпълнен с милосърдие и добри дела. В противовес на тази небесна мъдрост съществува земна, духовна, бесовска мъдрост, чийто източник е бащата на лъжата - дяволът; характерни прояви на тази мъдрост са завистта и тщеславието, а резултатът от нейното влияние е безредие и всякакво зло.
В глава четвърта на Посланието апостолът показва резултатите от проповядването на тази демонична мъдрост в обществения живот. Проповедниците на тази т.нар. „мъдрост“ угаждат на най-низшите желания на хората; насаждат в слушателите си любов към земните блага и им внушават гордата мисъл, че човек сам, със собствени усилия, без Божията помощ, може да постигне щастие и благоденствие. Горчивата реалност безмилостно разбива тази самоцелна и лекомислена теория за организация на земно благополучие. Резултатът от налагането на такава земна „мъдрост“ и нейното господство над човечеството е единствено вражда и раздор във взаимните отношения между хората. Прекомерната привързаност към земните блага и арогантното високомерие са измяна към Бога и служене на дявола. Затова „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (4:6). Апостолът учи на смирено съкрушение за нашите грехове, защото само смирението може да издигне морално човека. Той дава и допълнителни напътствия – да не говорим зло един за друг, и да не се осъждаме един друг, защото съдът принадлежи само на Бога. Наставлява да не бъдем суетни, понеже суетната слава води до гордост.
В пета глава, призовавайки християните да се покоряват на Бога и да не се поддават на внушенията на дявола, апостолът изобличава коравосърдечните богаташи, като ги заплашва с Божието наказание, което ще превърне в нищо всяко земно богатство (5, 1-6). В същото време той призовава ограбените от такива богаташи, а и всички християни като цяло, издръжливо да понасят всички страдания, и трудности в живота. Краят на подобно търпение настъпва с Пришествието (Второто пришествие – бел. прев.) на Господ.
Призивът за издръжливост е подсилен с пример от земеделския живот: както земеделецът търпеливо очаква плодовете от своята реколта - подобно на това и християнинът трябва да очаква плодове от своя живот. Това трае до времето, когато Христос ще се яви в Своята слава и ще възнагради всекиго според делата му.
„Пришествието Господне е наближило“ (5:8). Апостолите често говорят за близостта на предстоящото Второ пришествие на Христос. То е „наближило“, понеже е в неразривна връзка с Първото Му пришествие. От момента на идването на Христос на земята настъпва последната епоха на света, както това предсказват старозаветните пророци (Ис. 2:1; 4:2). Второто пришествие на Христос е близо, също така, понеже са неизвестни денят и часът на повторното Му идване. Това предполага постоянна готовност за среща с Него. За да подсили призива си към търпение, апостолът посочва примери от старозаветната история: пророците, които понасят преследванията на държавните власти, и великият старозаветен мъченик Йов, възнаграден от Бога за страданията си. Нататък, Посланието ни увещава да не злоупотребяваме с клетвите си, като използва думите на Самия Господ (вж. Мат. 5:33-37). Във всички житейски обстоятелства – както в скръбните, така и в радостните, трябва да се обръщаме към Бога с молитва и молба или със славословие и благодарение. В случай на болест, апостолът заповядва да се лекуваме при презвитерите на Църквата. Те в молитва да помажат болния, с елей за помазване: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ (5:14-15). Това е ясно указание за апостолския произход на тайнството Елеосвещение (Маслосвет – бел. прев.), което се извършва при събрание от няколко презвитери (свещеници – бел. прев.). Ето защо тук (тоест в Руската православна църква – бел. прев.) то все още се нарича „соборование“. Протестантите грешат, като виждат в това помазване само физическо нанасяне на елей за изцеление. От смисъла, вложен в тези думи на апостола, личи, че не става дума за обикновено лекуване, а за тайнство (на Църквата – бел. прев.). Той заповядва да бъдат повикани презвитерите църковни, а не миряните. Свещениците прочитат молитва над болния. Призовават се да присъстват няколко свещеника, а не един, от което е ясно, че не става дума за обикновено помазване. За обикновено помазване е достатъчен и един човек. Не става дума за обикновено лекуване, понеже елеят се посочва като лек за всички болести. От това е явно, че става дума за Тайнство, в което елеят е само видимата субстанция (има и невидима, благодатна страна – бел. прев.). Не елеят, а „молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния“. Като завършек се прощават и греховете на болния. Всичко това не оставя никакво съмнение, че апостолът говори тук именно за тайнство. Посланието съдържа съвет към християните да изповядват греховете си един на друг, за да се излекуват от духовните болести.
„Изповядвайте си един другиму грреховете и молете се един за други, за да се изцерите; голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (5:16). Връзката с предходните думи за тайнството Елеосвещение чрез съюза „защото“ (в гръцкия текст – бел. прев.) подсказва, че тук апостолът има предвид изповед пред духовник. Тоест, става дума за тайнството Покаяние, което обикновено се свързва с тайнството Елеосвещение. В този стих под „праведник“ се разбира онзи човек, чиято молитва е най-съвършена. Не става дума само за онези, които притежават лична праведност, но и за презвитерите, които са благословени със специална власт да се молят за хората и да извършват тайнствата. Апостолът привежда като пример молитвата на свети пророк Илия. Той затворил небето (за да не вали дъжд – бел. прев) и после отново го отворил с молитва. От примера е очевидно, колко много може да направи молитвата на праведния. Този пример е валиден и за обикновените хора, понеже „Илия беше подобострастен нам човек“, тоест със същото естество като всички хора.
В заключение, светият апостол говори за величието на мисионерската служба, която има за цел да обърне към правата вяра онези, които са се отклонили от пътя на истината: „който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове“ (5:20). След като по-рано говори за необходимостта от добри дела – делата на милосърдие към тялото, тук светият апостол говори за несравнимо по-важни добри дела – делата на духовното милосърдие, които имат особено висока стойност в Божиите очи.
––––––––––––––––––––––
Източник:
+ Архиепископ Аверкий. Руководство к изучению Священного Писания Нового Завета. Част вторая. Апостол. Типография преп. Йова Почаевского. Свято-Троицкий Монастырь Джорданвил, 1987 г., стр. 141-150.
https://zoboko.com