Помнете вашите наставници,
които са ви проповядвали словото Божие,
и, като имате пред очи
свършека на техния живот,
подражавайте на вярата им (Евр. 13: 7-9)
Никога не са се появявали най-много лъжеучители както в нашия нещастен XX в., толкова богат на технически безделия и толкова беден на дух и мисъл. Сега всяко осмислено мнение, даже най-безумното, даже най-отричаното от всички цивилизовани хора, се превръща в идеология и има свой “учител“. Някои “учители“ идват и предлагат “духовна сила“, и извършат лъжовни чудеса, като например окултистите и “харизматиците“ (т.е петдесятниците); но повечето съвременни учители не са способни да предложат нещо по-добро от недобре сготвено ястие от идеи, взети от библиотеката, или от някакъв случаен самозван “мъдрец“, знаещ повечко за древните, само защото живее в днешните “просветени“ времена. В резултат на това, съществуват хиляди различни философски направления, а в “християнството“ – хиляди секти. Как да намерим във нашето време истината, ако въобще е възможно да я намерим в нашата объркана действителност?
Има един единствен източник, в който можем да открием истинското учение, идващо от Самия Бог, източник, не обяднял от миналото, а вечно нов, общ за всички, който вярно ни учи за Бога, напътстващ всички пиещи от него за вечно спасение? Това е Православната Христова Църква, източникът - благодатта на Светия Дух, а исинските учители, Проповедниците на Божественото учение, черпещи от тази благодат – Светите Отци на Православната Църква.
Но уви! Колко малко православни християни знаят това и пият от този кладенец. Колко малко съвременни архипастири дават на своето паство духовната храна на Светите Отци, а към пагубните идеи на съвременните мъдреци, обещават нещо съвсем “ново“ и подтикват така християните да забравят истинното учение на Светите Отци, чието учение – това е абсолютно вярно – е съвсем несъвместми със заблудите, господстващи в съвремения свят.
Православното учение на Св. Отци не принадлежи на нито едно време, на “древността” или на “съвременността”. То е било предадено чрез ненарушена приемственост от Апостолските времена до днес, и никога не се е налагало, да бъде преоткривано наново “забравеното“ православно учение. Даже когато много православни християни са го пренебрегвали (както това се случва в наши дни), истинските му пазители са продължили да го предават на онези, които са желаели да го получат.
В миналото е имало епохи на великите Отци, като например, възхитителната епоха на IV столетие, и е имало дълги периоди, в които християните не са разбирали Св. Отци. Но от времето на основаването на Христовата Църква на земята не е имало нито един миг, в който светоотческото предание да не е ръководило Църквата; не е имало епохи, които да не са имал своят Свети Отец. Преподобният Никита Стифат, ученик и съставител на житието на Преподобният Симеон Нови Богослов, пише: “По божията милост от поколение на поколение не е преставало “подготвянето” на Светия Дух на свои пророци и помощници Божий за Своята Църква“.
Най-полезно за нас, днешните християни, е да се ръководим и вдъхновяваме от Светите Отци - нашите съвременници, които са живели в подобни условия и не по-малко са съхранили неопорочено и неизменно вечното учение, без значение на време и раса, предали са го през всички епохи до края на света, за единният народ – на православните християни.
Преди да се обърнем към нашите съвременници, Светите Отци, е необходимо ясно да кажем, че за нас, православните, четенето на Св. Отци не е празно академическо изследване. Въобще, много от това, което днес се счита за “патристическо възраждане“, не е просто забавление на чуждестранните учени и на техните “православни“ подражатели, никой от които не е открил за себе си истината на светоотческото предание, на каквото и да е бил готов да посвети живота си. Такава “патрология“ е само една рационалистична наука, чийто предмет е Учението на Отците, но където отсъства разбирането, че учението на Св. Отци съдържа в себе си истини, от които зависи нашият духовен живот и смърт. Тези т. нар. патролози губат времето си да събират доказателства за това, че "псевдо-Макарий" e бил еретик – месалианин, който не е разбирал и не е прилагал на практика православното учение на преподобния Макарий Велики; че "псевдо-Дионисий" умишлено е създавал книги с мистичен подтекст и духовната дълбочина на които, явно е недостъпна за тези, които го обвиняват в подобни действия; че монашеското житие на преп. Варлаам и Йоасаф, предадени ни от Св. Йоан Дамаскин, е само един “преразказ на историята за Буда“, и хиляди такива приказки, създадени от “специалисти“ за употреба пред лековерната публика, която си няма и представа, в каква безрелигиозна атмосфера се превят тези “открития“. Когато трябва да отговарят на сериозни въпроси относно светоотческите текстове, (а такива, разбира се, съществуват), тези “експерти“ не са в състояние да отговорят, понеже са напълно чужди на светоотческата традиция и само се изхранват за нейна сметка.
Когато "православните" учени ползват изводите на такива лъжеизследователи на Отците или само провеждат своите изследвания в същия рационалистичен дух, то краят може да бъде трагичен; понеже много хора приемат тези учени за “глашатаи на православието“ и считат техните рационалстични определения част от “истинския светоотчески“ светоглед, като по този начин мамят обикновените хора. Някои, например, претендирайки за свободата на “Западния плен“ и считат, поради своето невежество и незнание на истинското православно предание от последните векове (което може да бъде открито в манастирите, а не в академиите), че тази свобода е обхванала православното богословие от последните три века и така сами попадат в мрежата на протестантския рационализъм.
Чрез примери от литургическото богословие това прекрасно показа протопрезвитер Михаил Помазански, този наистина съвременен православен богослов("Экуменика на фоне православной литургики", 1962 г.). Трябва да разобличим, за съжаление, и лъжеизследването за руската святост и Светите Отци на Г. П. Федотов, който си е въобразил, че Преп. Сергий (Радонежки - Р. К.) “е бил първият Руски Светец, който може да бъде наречен мистик” (игнорирайки, по този начин, също толкова “мистични“ руски Отци, живели преди Преп. Сергий в първата четвърт на Руското Православие); Г. П. Федотов е търсил безсмислена търсения на “оригиналност в литературните трудове” на Преп. Нил Сорски (което говори, че дори не е разбрал смисъла на Преданието в Православието), унижил великия православен Св. Тихон Задонски, като го нарекъл “по -скоро син на западния барок, отколкото наследник на източната духовност“ и с голямо насилие се опитва да представи Преп. Серафим Саровски (толкова потопен в отческото предание, че не можеш да го отличиш от египетските подвижници от древността) “изключително руски феномен“, който е бил “първи известен нам представител на старчеството в Русия“, “светогледът у когото е непостигнат в източната традиция“ и който е бил “предвестник на нов тип духовност, която е трябвало да се появи след обикновеното аскетично монашество“ (см. Въведение към труда на тези Отци)
Колкото и да е печално, но последствията от подобна лъженаука често може да се срещне в реалния живот, в съзнанието на доверчивите хора, приемащи сляпо тези неправилни изводи и започващи работа над “литургичното възраждане“ на протестантска основа. Преп. Серафим, например, бива представян като индийски йога или “харизматик“ (като се изпуска, разбира се, неговото “неудобно” изказване за еретиците, за които той е говорил съвсем същото, което и всички Отци); към Светите Отци, след множество съвременни учени, хората започват да се отнасят без почтителност и страх, като с равни, и тогава, светоотческото предание започва да се възприема не като истински живот и спасение, но като упражнения по езотеризъм или своего рода интелектуална игра.
Не е такова православното учение, не е такова истинското православно светоотческо предание, което е дошло до нас истинско, неизменно учение за истинското Християнство, чрез непркъсната връзка, остановена от духовните отци към духовните деца, и устно и запечатано в Слово, от учителя към ученика.
В нашият XX в. един от православните архиереи се отличава със своя светоотчески дух – Архиепископ Теофан Полтавски (1943, 19 Февраля), и навярно, главният създател на безкомпромисната и традиционна светоотческа идеология на XX в. Когато е бил зам.-председател на Синода на Руската Църква зад граница (20 – те години), той е бил известен като най-добре разбиращ мисленето на Отците сред руските богослови на това време. През 30 –те години той се оттеглил в затвора, по подобие на Теофан Затворник, и от това време е бил съвсем забравен. За щастие, паметта за него с величайше благоволение се е съхранила чрез учениците му, а един от най-верните му последователи – станал по-късно Архиепископ Аверки Сиракузки и Троицки – е издал неговата биография заедно с проповедите му. От тях разбираме почитанието на Теофан Полтавски пред Светите Отци, неговото светоотческо изучаване и свръхестествено смирение, заставящи го да не говори от свое име, но само мислите и словата на Св. Отци. Така например, в своя проповед на Петдесетница той казва “учението за Светата Троица е връх на богословието. Затова няма да дръзна да го представям със свои думи, а с думите на светите и богоносни богослови и велики Отци на Църквата: Атанасий Велики, Григорий Богослов и Василий Велики. Мои са само устните, техни са думите и мисли. Те предлагат Божествената трапеза, а аз съм само служител на тяхното Божествено пиршество“. В друга своя проповед Архиепископ Теофан обяснява защо той се чувства толкова нищожен спрямо Отците – това е характерно за великите пазители на православното предание, даже за такива велики богослови като Архиепископ Теофан, което днешните светски “учени“ възприемат като “отсъствие на оригиналност“. В проповедта си за Неделята на Светите Отци от Шестия Вселенски събор, произнесена през 1928 г. във Варна, България, той представя като истинско и вярно “словото за значението на светите отци и учителите на Църквата за нас, християните. В какво се заключава тяхното величие и в какво се заключава тяхното значение за нас? Ето въпросът, на който трябва да дадем отговор. Църквата, братя, е дом на Живия Бог и стълб и утвърждаване на истината (1 Тим. 3:15)“. Истината за християнството се пази в нейното Св. Писание и Св. Предание; но тя се нуждае от правилно съхраняване и правилно тълкуване. Значението на светите отци се състои в това, че те са най-правоспособни пазители и тълкуватели на тази истина поради светостта на своя живот, заради дълбокото разбиране на Словото Божие и обилието на обитаващата в тях благодат на Св. Дух". Всичко останало в проповедта са само цитати от Св. Отцов (Св. Атанасий Велики, Св. Василий Великий, Преп. Симеон Нови Богослов, преп. Никита Стифат), потвърждаващи тази мисъл ....
***
Последният от отците, обширен цитат от когото привежда Светия Теофан в своята проповед, е близък по време на съществуване и представител на истинското православие в Русия – Епископ Игнатий Брянчанинов. Този светец е важен за нашето изложение от две гледни точки – не само, защото се явява Свети Отец от нашата съвременност, но също защото в търсене на истината той изминава път, подобен на този, по който вървят съвременните търсещи хора, и с това те доказват на нас как “съвременния просветен човек” може да се освободи от всеобватното робство на съвременните идеи и представи и да се върне в света на чистото Православно Християнство и истиността на светоотческите мислители.
И ние можем да почерпим огромно вдъхновение от повествованието на самия Епископ Игнатий за това, че като военен инженер е разорал пътя на “съвременното знание“ и е навлязал в светоотческото предание - не чрез четенето на книги, а с помощта на ученика на Паисий Величковски, и го е предал на нас, днешните християни.
Още докато се учих – цитира св. Теофан думите на епископ Игнатий – не ми бе нито до веселия, нито до развлечения! Светът не представляваше нищо примамливо. Моят свят изцяло бе обсебен от науката, и едновременно горях от желание да разбера в какво се състои истинската вяра, къде се крие истинското учение за нея, да науча за заблудите – и догматичните, и нравствените.
Между временно, съвсем ясно си изяснявах границата на човешкото знание във висшите, най-високи науки. Аз питах “Какво давате вие на човека? Човекът е вечен и неговата собственост трябва да е вечна. Покажете ми тази вечна собственост, това вечно богатство, което аз бих могъл да взема със себе си в гроба! Досега още виждам само знанията...които свършват на земята и не могат да съществуват при разделянето на душата от тялото”.
Търсещият млад човек си е задавал тези въпроси по повод на математиката, физиката, химията, философията, показвайки едновременно своето дълбоко познание към тях; след това той е питал географията, геодезията, езикознанието, литературознанието, но всичко, което е научил са само земни науки. В отговор на тези мъчителни въпроси той е чул това, както всички търсачи на истината в нашия много “просветен“ XX в. - “Науките мълчат“.
Тогава за удовлетворителен отговор, за отговор съществено полезен, жизнен, той се обърнал към Вярата. Но къде се криеш ти, вяра истинна и свята! Аз не мога да те открия във фанатизма (Римският католицизъм – папизъм), който не е бил надарен с Евангелската кротост: той е дишал разгорещено и превъзнесено! Аз не мога да те открия в учението на Своеволието (Протестантизма), отделило се от Църквата, предлагащо своя нова система, суетно и кичливо провъзгласяващо се за откриването на нова, истинска вяра християнска след осемнадесет столетия след въплъщението на Бог – Слово! О, в какво тъжно недоумение изпадна моята душа! Как тя се измъчи ужасно! Какви вълни на съмнението не я обзеха, раждащи се от недоверчивостта към себе си, от недоверие към всичко, което шумеше, опияняваше се около мен от незнание, от неразбиране на истината.
Аз започнах често, със сълзи на очи да моля Бога, да не ме превръща в жертва на заблудите, за да ми посочи правия път, по който аз мога да насоча към Него чрез невидимо шествие ума и сърцето си. И стана чудо! Внезапно в съзнанието ми отекна мисълта – сърцето спрямо нея (вярата – Р. К.) се чувства като в прегръдка на приятел. Тази мисъл ме подтикна да изуча вярата от първоизточниците – от писанията на Светите Отци. “Тяхната святост“ – ми нашепваше тя – “доказва тяхната вярност: тях избери за свои водачи“. Намерих начин да получа съчиненията на светите угодници Божии, с жажда започнах да ги чета, в дълбочина да ги изследвам. Прочитайки едни, се захващах с другите, чета, препрочитам, изучавам. Какво преди всичко ме впечатли в писанията на Отците на Православната Църква? Това е тяхното съгласие чудно, величествено. Осемнадесет века те свидетелстват единогласно за “единното“ Божествено учение!
Когато в есенната ясна нощ гледам чистото небе, осеяно с безчислени звезди, толкова различни по размер, излъчващи единна светлина, си мисля: такива са писанията на Отците! Когато в летния ден гледам обширното море, покрито с множество различни кораби, с техните разпънати платна, подобно на лебедови крила, кораби, движени от вятъра, към една цел, към един пристан, си мисля: такива са писанията на Отците! Когато слушам строен многочислен хор, в който различни гласове в съзвучие пеят единна Божествена песен, тогава си мисля: такива са писанията на Отците!
Какво, между впрочем, учение намирам у тях? Откривам учение, повторено от всички Отци, учение, че единствения път към спасението е неуклонното следване на наставленията на Св. Отци (подчертаното мое – Р. К.). “Виждал ли си ти – ми внушават отците – човек, прелъстен от лъжеучение, или загинал от неправилен избор на подвизи, знай – той е последвал себе си, своя разум, своето мнение, а не учението на св. Отци” (Ава Доротей, Пето наставление). Именно от тях се съгражда догматическото и нравственото предание на Църквата. Чрез тях тя, като безценно имущество, изхранва чедата свои.
Тази мисъл е изпратена от Бога, от Когото всяко подаяние е благо, и мисълта е блага – начало на всяко благо. Тази мисъл за мен беше първият пристан в света на истината. Тук душата ми намери почивка от вълнението и ветровете. Мисъл блага и спасителна! Тази мисъл стана крайъгълен камък за съзидание на душата моя. Мисълта – дар безценен на всеблагия Бог, искащ всички хора да се спасят и да постигнат познанието на истината! Тази мисъл се превърна камък основен за духовно съзидание на душата моя. Тази мисъл се превърна в моя звезда пътеводител! Тя започна постоянно да осветява за мен многотрудния и многоскърбния тесен, невидим път на ума и сърцето, обърнати към Бога. – Погледнах религиозния свят през тази мисъл, и видях: причината за всички заблуди се състои в неведението, в забравата, в отсъствието на тази мисъл.
Четенето на Отците на църквата с цялата си яснота ме убеди, че спасението в недрата на Руската Църква е несъмнено, от което са лишени религиите на Западна Европа, като не съхранили в себе си нито догматическото, нито нравственото учение на първенствуващата Църква Христова. То ( четенето – Р. К.) ми откри, какво е направил Христос за човечеството; в какво се състои падението на човека, защо е необходим Изкупител, в какво се състои спасението, дарявано или изземано от Изкупителя. Четенето ме увери: Трябва да развиеш, да усетиш, да видиш в себе си спасението, без което вярата в Христос е мъртва, а християнството - дума и название без реално съдържание! Четенето ме научи да гледам на вечността като на вечност, пред която е нищожен и хилядолетният земен живот, но и само нашият, измерващ се с едно половин столетие. То ме научи, че земният живот трябва да се изкара в приготовления за вечността. То ми показа, че всички земни заниятия, наслаждения, почести, преимущества – са празни занимания, с които се занимават и с които проиграват блаженството на вечността възрастните хора. Това с пълна яснота излагат светите Отци в своите свещени писания”.
Архиепископ Теофан завършва своята изповед за св. Отци с такава покана “Да бъде, братя, тази блага мисъл - да превърнем св. Отци в Свои наставници, в пътеводна и ваша светлина – в дните на вашето земно странстване по вълните на житейското море!”
Оттогава са изминали десетилетия, но тези думи остават верни, както и вдъхновените думи на Епископ Игнатий. През това време светът е отишъл още по-далеч в отстъплението си от Истината за Християнството, и днес е още по-очевидно, че единствената алтернатива по този гибелен път е безкомпромисният път на Истината, прокаран и посочен ни от Св. Отци.
И ние сме длъжни да се приближим до Светите Отци на само, за да “узнаем нещо за тях“, ако не е така, ние не сме нищо повече от объркани имамници от мъртвата Академия на този гибнещ съвременен свят, дори ако това са “Православните “ Академии, където учените богослови ловко определят и обясняват всичко, което се отнася до “светостта“, “духовността“ и "феозиса" (обожаването), но никога не са изпитали нищо, което би им позволило да се обърнат към сърцето, към жадуващите души и да уязвят тяхното желание да тръгнат по пътя на аскетичния подвиг. Те не притежават знание в тази степен, за да разберат доколко се заблуждават онези академически богослови, говорещи за Бога с цигара в уста или чаша с вино в ръка, и нямат достатъчно мъжество да обвинят “каноничните“ йерарси в отстъпничество и предателство към Христа. Ние сме длъжни да се доближим до Светите Отци, за да станем техни ученици и да получим от тях знание за истинския живот, за спасението на душата, дори да знаем, че ще изгубим благосклонността на този свят и ще се превърнем в изгнанници. Ако се доближим до Отците, ние ще видим, че този път води далеч от тинестото блато на съвременната мисъл, основана именно на отрицанието на свещеното светоотческо учение. Тогава ние ще разберем, че Св. Отци – предимно съвременните - когато говорят за подвига на православния християнин, когато дават отговор на най-важните въпроси, въпроси за живота и смърта, които академичните учени се боят дори да зададат – и когато все пак ги поставят, то дават някакви безобидни отговори, които са достатъчни само за онези хора, които изпитват любопитство към тези неща, но не жадуват отговорите с душата си. Ние ще открием у Отците истинско наставление, ще се научим от тях на смирение и на недоверие към нашата суетна светска мъдрост, която е вездесъща като въздух в нашите тленнотворни времена, ще се научим да се доверяваме угодно на Бога, а не на света. Ние ще открием в тяхно лице истински отци, които са така малко в нашите дни, когато "во многих охладела любовь" (Мф. 24: 12) – отците, единствената грижа, на които е да насочат нас, своите деца, към Бога, към Неговото Небесно Царство, където ни очакват разходки и беседи с тези ангелски хора в неизразима радост во веки.
Няма такъв съвременен проблем, който да не би могъл да намери своето решение след внимателното и почтително изучаване на творенията на Св. Отци: без значение дали се отнася до изобилстващите днес секти и ереси, или за разколите и “юрисдикциите“, претенциите за духовен живот, които предлага “харизматичното възраждане“, или финното изкушение на комфорта и удобствата; най-сложните философски въпроси, като например “еволюцията” или “абортите”, eвтаназията и “ограничаването на раждаемостта”, изтънчените ипостасии на сергианството, заменящо Тялото Христово с църковната организация, или грубото обновленчество, започващо с преглед на календара и завършващо с “протестантизма на източния обред“. Верният отговор на тези въпроси ни дават единствено Отците на Църквата и техните последователи, Отците от нашите дни – ето нашите пътеводители.
Епископ Игнатий и по-късните Отци са ни казали, на нас последните християни, кои Св. Отци са най-авторитетни и в каква последователност трябва да ги четем. Нека това ни вдъхнови за това да приемем отческото учение за крайъгълен камък на храма на нашите души, за да наследим вечния живот. Амин!