— Отче, защо понякога не извършваме необходимата борба, за да се поправим, въпреки че собствената ни съвест ни изобличава?
— Това може да се случи при някакъв душевен смут и объркване. Ако човек е обзет от паника, от намиращите се в него изкушения, той иска да извърши подвиг, въпреки че няма в себе си такова разположение и душевни сили. В такъв случай той трябва вътрешно да се въведе в ред с помощта на изповедта.
Чрез изповедта човек се утешава, укрепва своите сили и с Божията благодат отново намира в себе си решимост за борба. Ако човек не се преподреди вътрешно по този начин, възможно е да го връхлети и още някое ново изкушение. В резултат, намирайки се в такова печално и подтиснато настроение, той може съвсем да се срине: задушават го помисли, достига до отчаяние и после става съвсем трудно да се подвизава.
— А ако това, за което говорите, се случва често?
— Ако това се случва често, означава, че човек трябва да се привежда в душевен порядък също толкова често. Трябва да открие сърцето си пред изповедника, така че отново да се изпълни с решимост и сили за борба. А за да може да се преведе в душевен порядък, човек трябва да подсили своята духовна машина, трябва с любочестие и напрежение да се подвизава, така че да настъпи по петите бягащия дявол.
— Отче, а каква е причината да не чувствам необходимост от изповед?
— Може би не си достатъчно внимателна към себе си. Та нали изповедта, това е Тайнство. Отиди на изповед и просто говори на изповедника за греховете си. Ти какво, мислиш си, че нямаш грехове (или пък са малко)? Нима в теб няма инатливост? А егоизъм? Или не нараняваш сестра си? Или не осъждаш никого? Мислиш си, когато отида на изповед, може би трябва да се кая за някакви по-особени грехове? А не, изповядвам: „Съгреших с гняв, осъждане …” и отецът прочита над мен разрешителната молитва.
Малките прегрешения обаче също тежат. Когато, без да имам някакви сериозни грехове, отивах на изповед при батюшка Тихон[1], той ми казваше: „Песъчинки, сине, песъчинки!” Малките песъчинки се натрупват и превръщат в цяла пясъчна купчина, която понякога може да е по-тежка и от един голям камък. Човек, който е извършил голям грях, постоянно мисли за него – разкайва се и се смирява. А ти имаш множество малки прегрешения. Като сравниш обаче условията, при които ти си расла, с тези на човека, извършил голям грях, ще разбереш, че ти си по-лоша от него.
Освен това, старай се изповедта ти да бъде по същество. На изповед не е достатъчно само да изброяваш греховете: „завиждам, гневя се…” и други подобни, нужно е конкретно да разкриеш своите падения, за да можеш да получиш помощ. А ако изповядваш тежки прегрешения, каквото е например лукавството, тогава трябва да признаеш и какво си мислила, извършвайки този грях, както и какво точно си извършила. Ако не се изповядваш така конкретно, то все едно е, че се подиграваш над Христос.
Ако човек не изповядва пред свещеника истината, не разкрива пред него греховете си, така че духовникът да може да му помогне, той всъщност много си вреди, точно както болен човек силно вреди на здравето си, скривайки от лекаря своята болест. Когато човек се разкрива пред свещеника точно такъв, какъвто е в действителност, тогава изповедникът ще може по-добре да го разбере и да му помогне много по-резултатно.
Освен това този, който е постъпил несправедливо с някой човек или е наранил някого със своето поведение, трябва първо да отиде при него и смирено да му поиска прошка, да се помири с него и чак тогава да отиде и да изповяда своето падение пред духовника, за да получи от него разрешение. Само така идва Божията благодат. Ако човек изповяда такъв грях пред изповедника, без да е потърсил извинение от този, когото е наранил, то душата му няма как да намери покой, защото съгрешилият човек всъщност не се е смирил. Изключение може да има, ако човекът своевременно е починал или не може да бъде намерен, защото е сменил местоживеенето си и дори с писмо не може да му се поиска прошка. Но ако разкаялият се има желание да направи това, то Бог, виждайки тази негова готовност, ще му прости.
— А ако поискаме прошка от човек, когото сме обидили, а той откаже да ни прости?
— В такъв случай ще се молим Бог да смекчи сърцето му. Обаче Бог може и да не смекчи сърцето на този човек и по друга причина, защото, ако той ни прости, ние можем лесно отново да изпаднем в същия грях.
— Допустимо ли е, извършвайки някакъв тежък грях, да не го изповядаме веднага?
— А защо да отлагаме това за после? За да прокисне ли? Та нали колкото по-дълго оставяме и не изхвърляме нещо развалено и гнило, толкова повече то се разлага. За какво да чакаме два-три месеца, а после да ходим да изповядваме тежкото си прегрешение? Трябва да отидем, колкото може по-бързо. Ако имаме открита рана, нима трябва да изчакаме месец и едва тогава да започнем да я лекуваме? Не. В такъв случай дори не трябва да чакаме кога духовникът ще има повече време или по-голяма възможност да ни отдели внимание. Трябва веднага да тичаме към изповедника, кратко да изповядаме греха, а по-късно, когато има повече време, може да отидем отново при него, за да поговорим или получим духовно наставление.
За да представим пред свещеника положението, в което се намираме, не е необходимо много време. Ако съвестта работи правилно, човек може да опише своето състояние с две думи. Същевременно, ако в душата на човека цари объркване и хаос, той може да изговори много думи и при все това да не даде ясна представа за своето състояние. Някои хора ми носят цели тетрадки с разкази за себе си и своите проблеми. По двадесет-тридесет страници, изписани със ситен почерк, а в края следват и още няколко страници послепис… Въпреки че, всичко това, за което пишат, може да се побере на една страница.
- [1] За стареца Тихон вж. в книгата Старецът Паисий. Светогорски отци и светогорски живот. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“ на Света Гора, Атон, 2001.