Къде е душата веднага след разлъчване с тялото? Какъв е смисълът на третия, деветия и четиридесетия ден? За колко време душата преминава въздушните митарства и кога, се извършва частният съд?
Св. Макарий Александрийски ни предава следното ангелско откровение за състоянието на душите на умрелите в първите 40 дни след отделянето им от телата.
Когато се извършва тайнството смърт и душата се отдели от тялото, тя (душата) в продължение на първите два дни пребивава на земята и, съпровождана от ангели, посещава онези места, в които е имала навик да върши добри дела. Душата се скита около дома, в който се е разлъчила със своето тяло, а понякога пребивава около ковчега, в който е на покой тялото ?.
В третия ден, подражавайки на Христовото възкресение, всяка християнска душа се възнася на небесата на поклонение пред Бога. Ето защо св. Църква има добър обичай в третия ден да извършва принос и да отправя молитва за душата на починалия. Третия ден след смъртта на човека се нарича „третини” и тогава споменават покойника, отправяйки към Бога молитви и отслужвайки панихиди за него. Този ден за починалия и за нас, още живите, има пряко духовно отношение към възкресението на Животоначалника, дал началото на нашето (следователно и на починалия) блажено възкресение.
Погребваме покойника в третия ден. Предавайки на земята скъпото за сърцето ни тяло, ние обръщаме ума и сърцето си към Победителя на смъртта, дарувал тържество на живота над смъртта, нашето тържество, а следователно и тържеството на починалия, извършило си във Възкресението Христово. Църквата тържествено уверява нас, своите чада, че Христос е възкръснал от мъртвите и на починалите е дал вечен живот. И на твоя покойник – чуваш ли? – е дарувал живот и възкресението само чрез Христа. В третия ден тялото е предадено на земята, а душата трябва да се възнесе на небето: „И ще се върне пръстта в земята, каквато е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).
Цялото пространство от земята до небето представлява 20 отделения или съдилища, на които душата бива изобличавана в грехове от бесовете. Всяко съдилище (или както се нарича в отеческите писания – митарство, а злите духове – митари) съответства на определена група грехове. Митарите уличават душата не само в извършените от нея грехове, но и в такива, на които тя никога не е подлагана; както свидетелства св. Йоан Лествичник (Лествица, степен 7-ма). Редът в който следват митарствата едно след друго, е заимстван от повествованието на преподобна Теодора за тях.
На пътя към небето, насочен на изток, душата среща първото митарство, чиито зли духове, спирайки душата, съпровождана от добри ангели, представят нейните грехове на словото (многословие, пустословие, празнословие, сквернословие, насмешки, кощунство, пеене на песни и страстни химни, безчинни възклицания, смях, кикот и пр.). Второто митарство е на лъжата (всяка лъжа, нарушение на клетвата, излишно призоваване на Божието име, неизпълнение на обетите, дадени пред Бога, премълчаване на греховете пред духовника на изповед). Третото митарство е на клеветата (оклеветяване на ближния, осъждане, унищожаването му, обезславянето му, ругатни, насмешки при забравяне на собствените прегрешения и недостатъци и невнимание към тях). Четвъртото митарство е на чревоугодничеството (преяждане, пиянство, хранене без молитва, нарушаване на постите, сластолюбие, пресищане, пиршества – всички видове чревоугодие). Петото митарство е леността (леност и нерадение в служението на Бога, оставяне на молитвата, тунеядство; наемници, изпълняващи задълженията си небрежно). Шестото митарство е на кражбата (всякакъв вид присвояване – грубо или благовидно, явно или тайно). Седмото митарство е на сребролюбието и скъперничеството. Осмото – на лихвите /лихвари, рушветчии и присвоители на чуждото/. Деветото митарство е на неправдата (неправдиви съд, мярка, тежест, и всички други неправди). Десетото митарство е на завистта.
Единадесетото – на гордостта (гордост, тщеславие, самомнение, самовъзвеличаване, непочитане и непослушание). Дванадесетото митарство е на яростта и гнева. Тринадесетото – на злопаметността. Четиринадесетото митарство е на убийството. Петнадесетото – на магьосничеството (чародейство, прелъстяване, правене на отрови, заклинания и магии, чародейно призоваване на духове). Шестнадесетото митарство е блудството (всичко, което се отнася към тази сквернота: мисли, желания и самите дела; блуд на лица, несвързани с тайнството брак, наслада от греховете, сладострастни гледки, скверни осезания и докосване). Седемнадесетото митарство е на прелюбодеянието (несъхраняване на съпружеската вярност, блудни нападения на лица, посветили се на Бога). Осемнадесетото митарство е содомското (противоестествени блудни грехове и кръвосмешения). Деветнадесетото митарство е на ересите (лъжливи мъдрувания за вярата, съмнения във вярата, отстъпления от православната вяра, богохулството). Последното, двадесетото митарство е на немилосърдието (немилосърдие и жестокост).
Преминаването през митарствата става на третия ден след смъртта. Преосвещени Макарий пише: „Непрекъснатото, всякогашното и повсеместно използване в Църквата на учението за митарствата, особено между учителите от IV век, непререкаемо свидетелства, че то им е предадено от учителите от предшестващите векове и се основава на апостолското предание” (Прав. Догм. Богосл. Том V, стр. 85-86). Имайки знания за задгробното състояние на душата, т.е. преминаването през митарствата и явяването пред Бога за поклонение (съответстващо на третия ден), Църквата и роднините, желаейки да покажат, че помнят и обичат починалия, молят Господа за леко преминаване на душата през въздушните митарства и за опрощаване на прегрешенията ?. Освобождаването на душата от греховете ? представлява за нея възкръсване за блажен, вечен живот.
И така, по примера на Господа Иисуса Христа, възкръснал от мъртвите в третия ден, се отслужва панихида за починалия, за да възкръсне и той в третия ден за безкраен славен живот с Христос. След като се поклони пред Бога, на душата показват различните обители на светиите и красотата на рая. Разглеждането на райските обители продължава шест дни. Душата се удивява и прославя Създателя на всичко – Бог. Съзерцавайки всичко това, тя се променя и забравя своята скръб, която е имала, пребивавайки в тялото. Но ако е виновна в грехове, при вида на насладите на светиите душата скърби и се укорява, че е изживяла живота си на земята безгрижно и не е послужила на Бога правилно.
След разглеждането на рая, в деветия ден от разлъчването си с тялото душата отново се възнася на преклонение пред Бога. Църквата много правилно прави приношение и молитви в деветия ден за починалия. Знаейки за задгробното състояние на душата, съответстващо на деветия ден на земята, в който се извършва второто поклонение пред Бога, Църквата и роднините молят Вседържителя за причисляване на представилата се душа към деветте ангелски чина.
След второто поклонение Владиката заповядва да бъде показан на душата адът с всичките му мъки. Водената душа вижда навсякъде мъченията на грешниците, чува плач, стон, скърцане със зъби. В продължение на 30 дни душата е разхождана в адските отделения, треперейки самата тя да не бъде осъдена на заключение там. Накрая, в 40-я ден след разлъчването с тялото душата за трети път се възнася за поклонение пред Бога. И тогава праведния Съдия ? определя подобаващото според делата ? в земния живот местопребиваване. Значи частният съд над душата се случва в 40-тия ден след нейното излизане от тялото.
Така правилно Църквата отслужва помен за починалия в 40-тия ден. Четиридесетият ден е денят за определяне участта на душата в задгробния живот. Това е частният съд на Христос, определящ съдбата на душата само до времето на страшния всеобщ съд. Това задгробно състояние на душата, съответстващо на нравствения ? живот на земята, не е окончателно и може да се промени.
И така, оплаквайки смъртта на близък на сърцето ти човек, в четиридесетия ден с вяра отправи своя ум и сърце към Възнеслия се в 40-я ден от Възкресението Началник на нашия живот, за да се яви Той „сега пред Божието лице за нас” (Евр. 9:24), живи и мъртви. Ще Му откаже ли Всещедрият Отец това ходатайство, имайки пред Себе Си Своя възлюбен Син заради нас в кръстни рани? Дръж се със силна вяра за тази любов на Господа, в Своята слава зает с вечната ни съдба, да излекува немощното в отделила се душа, оскъдното – да изпълни, всички прегрешения да прости и очисти и да ? даде жребий на помилване. Твоята вяра и молитва, осенена от св. Църква, ще помогне много на починалия на частния Христов съд при определянето на участта му до Страшния съд.
Знаейки задгробното състояние на душата на починалия, съответстващо на земята на 40-тия ден, когато се решава макар и не окончателно участта му, Църквата и близките бързат да му помогнат. В този ден се отслужва панихида, за да може, доколкото зависи от нас, да умилостивим Бога по отношение на починалия. Независимо от периода, през който се навършват 40 дни от смъртта на нашия близък, панихидата се извършва точно в деня, а не по-рано ли по-късно.
От написаното е ясно, че душата след разлъчването с тялото два дни остава на земята и в третия ден се възнася при Бога на поклонение, в следващите шест дни е в рая и накрая, следващите 30 дни е в ада; и в 40-тия ден тя вече отива на място с неокончателно решение за нейното състояние. Окончателното решение душата получава в деня на Всеобщия съд.
Една година след смъртта (в следващите години това ще бъде вече ден на кончината), именните и рождените дни остават завинаги паметни за добрите християни. Желаейки да докажем, че смъртта не е скъсала духовния съюз и отношение между живи и мъртви, ние отслужваме панихида и се молим на Този, в Когото е нашето спасение и живот; молим Този, Който Сам ни е казал: „Аз съм възкресението и животът.” (Иоан 11:25) Ние се молим и без съмнение се надяваме на Неговото обещание да чуе молещите се: „Искайте и ще ви се даде”, защото „Не искам смъртта на грешника, за когото пострадах, пролях Своята кръв и на когото сега дарявам живот... само вярвай!”
Може ли да се прелива ракия на гроба на починал?
За здравото православно съзнание подобен въпрос е абсурден. Но тъй като поради невежество е масова практика да се правят подобни неща, то се налага да изясним Църковното разбиране на обичая да се прелива гробът. Че такова преливане е стародавна традиция, това няма нужда да се доказва. Но на основа на нея съвременните езически разбирания изкривяват християнския обичай. Логиката на желаещите да преливат гроба с нещо различно от червено вино и вода се основава на примитивното обяснение, че преливането се прави, за да си „пийне” починалият. И заради това се избира нещо, което приживе е предпочитал – ракия или друго питие. Някои пък оставят на гроба кафе или запалена цигара, все водени от същото съзнание. При все, че на всички е ясно: мъртвият труп не може да яде, пие или пуши. Някои внасят и мистично обяснение, че душите на умрелите идвали да ядат, пият и пр. от оставеното на гроба. Но това няма нищо общо с Божественото Откровение относно състоянието на душите на починалите и техните нужди.
За да се предпазим от такива неуместни практики, трябва да вникнем в смисъла на този християнски обичай. Става дума именно за обичай, а не за канон (писмено правило). Неговите корени са в дълбока древност, когато християните са се събирали за отслужване на св. Литургия при гробовете на мъчениците и са носели потребните за богослужението хляб и вино. Кръстообразното изливане на виното (и водата) върху гроба пък символично изобразява пролятата на кръст кръв на Господа Иисуса Христа за опрощаване на греховете на всички, които Го изповядват като истински Бог и свой Спасител.
Преливането и на вода (което не се среща навсякъде) има връзка с Евангелското свидетелство, че при пробождането на разпнатия Христос в ребрата (от римския войник) изтекли именно кръв и вода (Иоан 19:35). И тъй, преливането на вино (и вода) не е задължителен елемент от свещенодействията при погребението или панихидата. Никъде в богослужебните книги не се споменава за него. Нито пък има мистично значение чрез това да се облекчава състоянието на душите в отвъдния свят или да се прощават грехове и т.н. Той има значение на израз на нашата вяра в Иисус Христос и пренесената от Него на Кръста жертва за изкуплението на човешките грехове. Като такъв символ преливането на гроба си остава един благочестив християнски обичай, който трябва да съблюдаваме. А неправилните умувания и поражданите от тях практики трябва ясно да разграничим като нехристиянски и нямащи място в поменаването на починалите християни. Особено порочна е практиката да се забучва горяща цигара на гроба (често тази марка, която приживе починалият е предпочитал). Има руска поговорка: „Курить – диавола кадит” (Пушенето е кадене на дявола). Тази сентенция образно изразява Църковното отношение към тютюнопушенето като грях, като страстна привичка, чрез която човек омърсява и тялото си, а и душата си (вършейки угодното на бесовете). Впрочем духовната вреда от тютюнопушенето е тема на друг разговор, но светите отци – например св. Йоан Кронщадски, св. Амвросий Оптински, св. Силуан Атонски – категорично ни учат, че то е грях. Когато правим помен за починалия, ние през цялото време се молим на Бога Той да прости греховете му. И ако в същото време ясно ги напомняме, представяйки ги нагледно (чрез димящата цигара), то не е ли това проява от наша страна не на страдание и любов, а на ненавист? Ами ако починалият е бил наркозависим или е имал слабост към блудни грехове? Явна е абсурдността на тази неблагочестива, антихристиянска практика. Ако сме православни християни и вярваме, че Църквата пази в своята съкровищница всичко необходимо ни за един богоугоден живот, то нека помним, че душите на починалите ги „храни”, „пои”, милва единствено Божията благодат, която можем да изпросваме за тях чрез частни църковни молитви и милостини, раздавани в тяхно име.
На снимката горе: Колелото на живота,худ. Захари Зограф, Преображенски манастир