Освен дните за помен на всеки покойник в близост след смъртта му, има и дни за помен общо за всички покойници. Това са дните на тъй наречените Задушници. Те водят началото си от апостолски времена. Древните християни в тия дни се събирали наедно на гробищата, както и днес, за помен на умрелите.
В тия дни Църквата проси от Бога вечен покой, отдих за умрелите от трудовете им. И както Бог при творението на света благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, що бе свършил и създал (Бит. 2:3), тъй Църквата моли с вяра в Твореца Бога да се даде вечен покой на умрелите нейни чеда в съботния ден.
По наредбите на Църквата има главно две Задушници – месопустна събота и събота преди Петдесетница; освен тези – и трета Задушница – в събота преди Архангеловден.
Месопустната Задушница е установено да се извършва в събота преди Месни заговезни, тъй като на следния ден е положено на св. Литургия да се чете Евангелското четиво, представящо картината на последния Господен ден – Страшния съд (Мат. 25:31-46).
Задължение на вярващите е на тоя ден всецяло да се съсредоточат в усърдни молитви за покойниците. Св. Отци са узаконили да се извършва тази Задушница по следната причина. Има много чеда на Църквата, на които не се е удало да умрат спокойно в дома си, сред своите си и с напътствие от свещеник и със св. Причастие. Често смъртта идва внезапно. Сварва човека на път, по море, планини, пропасти, на война и при разни бедствия – стихийни пожари, земетръси и много други случаи. Не за всички тях е могло да се стори всичко по реда за погребение.
За тях и за мнозина бедни и останали без близки, за неотпратени от тоя свят по установения ред, както и за всички се прави общ помен.
Задушница преди Петдесетница е в израз на надеждата Бог, с благодатните сили на Св. Дух, да очисти душите на покойните от всяка сквернота на греха и да ги всели в небесните селения.
Задушница в събота пред Архангеловден, наречена, Архангелска, е в израз на вярата и надеждата починалите да бъдат под закрила на невеществените криле на ангелите.
Задушница значи молитвен помен - нарочна грижа за душата. В тоя ден повече от друг път християните трябва да се замислят върху съдбата на покойниците си и да изпълнят дълга си към тях, който да се изрази в грижа за подреждане на гробовете им, милосърдие и благотворение от тяхно име и най-много да се молят за тяхното упокоение. Църквата е наредила богослужебно правило със специални канони и молитви в тия дни, като е определила да се извършват общи заупокойни св. Литургии и панихиди.
В предния ден на Задушницата – петък вечерта – в края на вечерната служба се прави заупокойна молитва с мертвен канон в притвора на храма или в костницата по манастирите. От там е обичаят да се отива от вечерта срещу Задушница на гробищата и там да се прави кратка заупокойна молитва.
В събота заранта последованието е особено, с мертвен канон. Литургията е заупокойна и тя е от голямо значение за починалите. Още при проскомидисването – при приготвянето даровете за св. Служба, свещеникът поменува покойниците, като вади частички от просфората. Поставя ги на св. дискос. В края на службата тия частички от дискоса се сипват в св. Потир, като се казва молитвено: „Измий, Господи, греховете на тук поменатите с Твоята всепречиста Кръв, по молитвите на Твоите светии“.
След това се прави обща панихида (от гр. общо молитвено бдение). Песнопенията, съставящи чина на богослужението и на панихидата, са затрогващи, умилителни, носещи утеха за скърбящите, като ги подтикват към добродетелен живот. И в богослужебното последование на Задушница слушаме същия кондак (от гр. кратък, т.е. с малко думи се предава същината на празнуваното събитие), който е и на погребение, и на панихида:
„Със светиите упокой, Христе, душите на Твоите раби, там, дето няма болест, ни печал, ни въздишка, но живот безкраен“, а икосът (от гр. къща – песнопение, изразяващо основните мисли, градежа на празника) на канона гласи:
„Само Ти Единствен, Който си сътворил и създал човека, си безгрешен, а ние, земните, от земя сме създадени и в същата тая земя ще отидем, тъй както си повелил, като си ме създал и си ми казал: земя си и в земята ще отидеш, където всички човеци ще отидем, затуй да заменим надгробното ридание с песента: „Алилуя!“.
По съдържание и мелодия слушаме и умилителните слова на ексапостилария (от гр. изпращащ - тържествено песнопение, с което при зазоряване се изпраща празничната нощ, прекарана в молитвено бдение, както е било в първите християнски времена) на Месопустна неделя:
„Ти, Който владееш над живите и мъртвите като Бог, упокой Твоите раби в светлината на праведниците, защото, макар и да са съгрешили, Спасителю, но не са отстъпили от Тебе“.
А в събота пред Петдесетница слушаме на стиховните стихири: „Страшен е краят – смъртта, и грозен – съдът на Владиката, тъй като е приготвен огън неугасим, червей мъчещ, неумиращ, скърцане със зъби, външна тъмница, вечно осъждане затова да въззовем към Спасителя: тези, които си избрал от нас, временните, упокой поради великата Си милост“.
„Всички останали в тоя живот, дойдете при гробовете да се ужасите. Надникнете и ще видите изменчивостта на света: къде е сега телесната красота, славата, богатствата? Къде е гордостта житейска? – Наистина, всичко е суета, затова да въззовем към Спасителя: тия, които си избрал от нас, временните, упокой поради великата Си милост“.
В края на утринната служба слушаме: „Както цветът увяхва и както сянката отминава, тъй се разрушава всеки човек.
Но по гласа на тръбата мъртвите в смущение ще се вдигнат за Твоето посрещане, Христе Боже. Тогава, Владико, тези, които си отвел от нас, всели в Твоите святи жилища, като не им зачетеш съгрешенията, Благосърдечни“.
„Ти си нашият Бог, Който премъдро всичко си създал. Ти си, Който си изпратил пророците да ни пророчествуват Твоето величие: едни пророчествуваха Твоето пришествие, други с кръщение просветиха народите. А мъчениците, като пострадаха, приеха слава и наедно с родилата Те Майка прилежно се молят на Тебе, Владиката: упокой, Боже, душите на тези, които си приел, и нас сподоби с Твоето царство – Ти, Който си претърпял кръст заради мен, осъдения, Избавителю мой и Боже“. Всички песнопения на тази служба за покойниците са затрогващи и умилителни до сълзи…
Установено е в църква на Задушница да се донася жито – коливо, хляб и вино за преливане. Другото, каквото се приготовлява за помен, редно е да се предлага вкъщи на заупокойна трапеза или навън, но не в храма, съгласно правило 28-мо на Лаодикийския събор, което забранява да се яде и пие в храма.
Заупокойната трапеза в израз на благотворение от името на покойника има своето значение и се осмисля особено когато на нея са поканени не само близки и хора задоволени, а и бедни, гладни, страдащи и далечни на покойника странници. На трапезата се предлага и варено жито – коливо, като символ на вярата във възкресението. Житното зърно, както и семената въобще, съдържат зародиш на нов растеж. Ако зърното не се зарине и не изгние, не ще даде плод. Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление (1Кор. 15:42) - казва св ап. Павел.
Трапезата следва своя смисъл, когато започва със заупокойна молитва.
Запалва се свещ на житото. Прикадява се трапезата. Затова редно е да присъства свещеникът, който изчита заупокойната молитва - трисагион, при все че в църква и на гроба е сторено това.
Поменната трапеза не е и не бива да се превръща в угощение. Тя може да бъде обилна, за да се нахранят и наситят поканените, но да бъде скромна, без водене на странични и неподходящи за случая разговори – за да не се забравя, че се намират на молитвен помен. Обичаят е след молитвата близките повторно да поканят: „Заповядайте – хапнете и поменете „Бог да прости“, което е едно напомняне за значението на трапезата. С оглед на църковните наредби, близките трябва да се съобразяват с деня – в постни дни да не се предлага блажна храна. Нито гостоприемството, нито почитта към покойника ще се наруши, ако трапезата поради постния ден бъде постна, по-скромна. Да се спази постният ден значи да се следва и осмисля значението на поменната трапеза.
Според възможностите на домакините трапезата е повече или по-малко пищна или обилна. Това не трябва да смущава. Важно е, че се следва, макар и скромно, църковният обичай от името на покойните. Трапезата се завършва пак с молитва – с „Достойно есть“ и „Вечная памят“.
Вярващите трябва да проявяват старание да се съобразяват според възможностите си с тия църковни установления и обичаи, а и свещениците да им напомнят това, за да бъдат спокойни, че са изпълнили своя дълг към покойниците си. Те трябва да помнят и това, че камъкът или пръстта, колкото и да тежат, не мога да задържат безсмъртната душа в гроба, и че стореното за нея след смъртта ѝ дава лекота. Да не забравят и това, че с проявената грижа за покойниците си проявяват една голяма християнска добродетел, която им се вменява за спасение.