Преподобни Серафим Саровски използвал не само „духовни лекарства“, но често и най-прости методи, възвръщащи на хората радостта и смисъла на живота.
„ОБУЙ СЕ И СНЕМИ ОТ СЕБЕ СИ ВЕРИГИТЕ!“
Веднъж при преподобни Серафим дошъл един бос странник. Св. Серафим в това време работел в градината, но като видял госта, оставил работата и казал на странника:
„Остави избрания от тебе път: обуй се и свали от себе си веригите!“ Трябва веднага да се върнеш вкъщи, жена ти, майка ти и децата ти много тъгуват за теб“.
Под дрехите на странника веригите не се виждали, но св. Серафим нямал нужда да ги вижда, за да знае за подвизите, които вършел този човек, както и за унинието и скръбта, в които били изпаднали неговите роднини поради самоволните му подвизи. Предваряйки въпроса на странника с какво ще е богоугодно да се захване след като се върне у дома, старецът обяснил:
„Мисля, че ще е много добре да се захванеш с търговия с хляб. Имам познат търговец в Елец, само трябва да отидеш при него, да му се поклониш и да кажеш, че те изпраща убогият Серафим, и той ще те приеме на работа“.
По-късно, разказвайки за срещата на преподобния, странникът признал, че действително преди бил търговец на хляб. А след това, за да „угоди на Бога“, оставил семейството си и започнал бос да обикаля по манастирите. След разговора с преподобния човекът се върнал към своята мяра – семейството и работата.
ВСИЧКО ТИ СЕ СТРУВА НЕПОНОСИМО
Чувството на униние, което по едно време изпитал и самият св. Серафим, той описва така:
„Случва се понякога човек да изпадне в такова състояние на духа, че му се струва, че е по-добре да не е жив или да бъде като безумните, отколкото да остава още в това тревожно-мъчително състояние.
В такъв случай се стреми бързо да излезеш от него. Пази се от духа на унинието, защото от него се поражда всяко зло… произлизат хиляди изкушения: смущение, ярост, хула, жалване от своята участ, развращаващи помисли, местене от място на място. Непоносими стават и мястото на живеене, и живеещите там…
Душата избягва хората като виновници за нейното смущение; и не разбира, че причина за болестта е вътре в нея: душата, изпълнена с печал, става като безумна и изпада в изстъпление, не може спокойно да приема добри съвети, нито да отговаря кротко на задаваните въпроси“.
За да бъде преодоляно унинието, св. Серафим съветвал човек да се обърне към своето вътрешно „аз“, да търси „смиреномъдрието на сърцето“, тоест да се старае да се отнася към случващото се в живота, към проблемите като към воля Божия, да я приеме тихо, без да гадае мъчително – защо и за какво?
Случва се унинието да възникне и поради липса на занимание, когато душата не може да намери себе си, истинското си място и работа. Тогава св. Серафим съветвал да се захване човек с нещо добро и полезно.
ХЛЯБ ПОД ВЪЗГЛАВНИЦАТА?
Когато преподобни Серафим искал да помогне на униващите сестри от Дивеевската община, им казвал да ядат до насита. А също съветвал, когато отиват на различни послушания, да взимат със себе си хляб. Дори през нощта старецът нареждал да държат хляб под възглавницата. Такива малки „утешения“, влизащи понякога във формален сблъсък с манастирските правила (да се яде само в часа за хранене), св. Серафим смятал за напълно допустими, ако носели полза за душата, нали не човек е за правилото, а правилото е за човека, а той не притежава нищо по-скъпо от душата.
ТЪГА ПО СЪПРУГА
Анна Петровна Еропкина се омъжила на 17 години, въпреки че преподобни Серафим не благословял, но тя не го послушала. Три месеца след сватбата мъжът ѝ заболял и починал. Младата вдовица потънала в скръб, от ден на ден на душата ѝ ставало все по-мрачно, все по-често започнали да я нападат самоубийствени мисли.
Чичо ѝ я посъветвал да отиде при стареца и всичко да му разкаже. Св. Серафим разбрал, че я терзае не толкова фактът за смъртта на любимия човек, но и това, че той не е успял да се причасти преди смъртта. Старецът обяснил на Анна, че не винаги тези, които се причастяват, се оказват с Бога, и обратно:
„Не се съкрушавай за това, радост моя, не мисля, че само заради това душата му ще погине. Единствен Бог може да ни съди. Има понякога случаи, когато тук, на земята, се причастяват, а у Господа остават непричастени!“
Посъветвал я да се моли за мъжа си и да дава милостиня. След разговора с преподобния тъгата изчезнала от душата ѝ. След време Анна приела монашество.
ПОНЯКОГА Е ДОСТАТЪЧНО ДА СИ ЗАБРАНИШ
Ако човек унивал заради някоя вече извършено действие, смятайки го за непоправимо, свети Серафим му разказвал случай от живота на един монах.
Този монах веднъж сериозно съгрешил. Започнали да го смущават мисли, че грехът му никога няма да бъде простен и че той никога няма да може да поправи стореното. Промъкнало се униние, а след това и отчаяние. Но тогава изведнъж монахът сякаш прогледнал как отчаяните мисли са заели ума му, рязко прекъснал движението им и решил да се кае заради своя грях до края на дните си и да го „изглади“ с добри дела. И унинието веднага отстъпило от него. Господ открил духовната му борба и победата в нея на един от светите старци на този манастир и наредил да оказва уважение на този монах и да го даде за пример на униващите поради греховете си монаси.
Преподобни Серафим обичал също да си спомня думите на свети Варсануфий Велики:
„Ако не се предадеш на униние и нерадение, ще можеш да прославиш Бога, и Той ще промени твоята участ от небитие в битие, тоест от грешник в праведник“.
„ВСИЧКИ ЩЕ ПОБОЛЕДУВАМЕ“
Често до униние води дългата болест или силната болка – на крачка от отчаянието може да се стигне. Сестра Мария от Дивеево си спомня: „Веднъж, както бях глуха и слаба, изведнъж виждам, че в килията е станало светло. Влиза батюшка Серафим и казва:
„Ето че, майко, сълзите и воплите ти ме заставиха да дойда при теб: болна си и в нищо не намираш утешение; и ето, аз дойдох“.
Хвана с двете си ръце болната ми глава, повдигна я и я прекръсти.
– Ето че, майко – каза той – аз специално заради теб дойдох, за да те изцеля. На главата ти ще ѝ бъде по-леко, но няма напълно да оздравее.
– Как така, отче – казвам – не, излекувай я напълно.
А той отговаря:
– Не, майко, няма да ни е от полза. Все мъничко ще наболява.
След това явяване на отец Серафим започнах видимо да се поправям: главата ми мина, но от време на време ме болеше“.
„НЯМА МЕ ВКЪЩИ“
Чиновник от Нижни Новгород дълго не можел да влезе за съвет и утешение при стареца. Когато почуквал на вратата, преподобният отговарял:
„Няма ме вкъщи, нямам време!“.
По такъв начин той поставял чиновника на мястото на хората, които идват при него на прием по пет пъти и дълго не могат да бъдат приети. Идващите недоумяват, униват и се дразнят. След това свети Серафим пояснил:
„Говорех ви през вратата това, което вашите хора казват на идващите при вас с техните проблеми: „Господарят го няма вкъщи!“, „Той няма време!“ Нали с този отказ, като прогневявате ближните си, вие прогневявате Самия Бог!»
Накрая светителят приел чиновника радостно и приветливо, а този урок гостът запомнил за цял живот.
„УНИНИЕТО НЕ НИ ПРИЛЯГА!“
Един монах в Саров много унивал. Той разказал за състоянието си на един от братята. След вечерната служба двамата излезли да се поразходят и срещнали преподобни Серафим. Светителят ги благословил и неочаквано радостно запял:
„Радости мое сердце исполни, Дево, яже радости приемшая исполнение, греховную печаль потребляющи“. („С радост изпълни сърцето ми, Дево, ти, която си приела пълнотата на радостта и премахваш греховната печал“ – тропар от Молебния канона към Пресвета Богородица).
След това старецът потропал с крак и добавил:
„Унинието не ни приляга, защото Христос е победил всичко, възкресил е Адам, освободил е Ева, умъртвил е смъртта!“
Неговата радост се предала на униващия брат и монасите се върнали с мирен дух в светата обител.
„БЯХ ТОЛКОВА ВЕСЕЛ!“
Монахиня Капитолина (Ксения Василиевна) си спомняла, как преподобни Серафим ѝ говорел:
„Ето, като постъпих в манастира, майко, бях и на клира също; и бях толкова весел, радост моя! Случвало се е да отида на клира, братята да са уморени; и униние да ги напада, и да пеят вече не така добре, а други и изобщо да не пеят. А като се съберат всички и започна да ги развеселявам; тогава те и умора не чувстват! В края на краищата да се говори или да се върши нещо лошо не подобава в храма Божий. А да кажеш ласкава дума, приветлива и весела, за да бъде пред лицето Господне духът на всички винаги весел, а не унил – това не е никакъв грях, майко“.