25 декември
„Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лук.2:14)
Братя и сестри, така ангелите славословели при раждането на нашия Спасител – Господ Иисус Христос, така и днес ангелското войнство славослови на небето. Ние обаче сме свидетели, че на земята вместо мир и тишина има войни и се носят вести за кръвопролития. Вместо мир и благоволение между човеците цари омраза и жестока вражда! Виждайки тези изострени отношения между народите и държавите, как можем спокойно да отворим уста и да запеем заедно с ангелите радостното славословие за раждането на Божия Син, за раждането на Божия Мир на земята? В този ден е може би по-добре да замълчим и да оставим радостта за мира, възвестен от ангелите, на онези, които са достойни за нея? Да не се радваме, а горчиво да плачем и ридаем като Рахил, която скърбеше за избитите си чада във Витлеем и околностите му (Мат.2:16). За нея пророкът казва: „Глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям. Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма“ (Мат.2:18). Може би и ние трябва да издигнем глас и да ридаем за себе си и за нашия свят, в който дори християнските народи и държави гледат с недоверие едни на други и са готови да воюват със своите братя и сестри по вяра?
Но въпреки всичко светата Църква, която добре познава нещастията и страданията, разногласията и съперничеството между народите, държавите и обществата в съвременния свят, както преди, така и днес заедно с ангелите славослови Бога, възпявайки Го с радост: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лук.2:14).
Как да разбираме това? Явно мирът, провъзгласен от ангелските войнства, не е обикновен, не е земен мир, който често се нарушава и почти никога не съществува по цялата земя. Макар и някъде да успява да се задържи за по-дълго време, като затишие пред буря, това винаги завършва с гръм и трясък, с вихрушка и дори ураган. Затова трябва да помним, че благоволението между човеците, възвестено при раждането на Спасителя, е по-горе от всички човешки обединения и съюзи, които бързо възникват и още по-бързо се разпадат. Дори когато хората в тях са в единомислие, то не е, за да премахнат неправдите, противоречията и войните, а напротив – за лукавство и зло (Прем.10:5).
Учените, които изследват моретата и океаните, твърдят, че в тях, колкото и силно да е вълнението, на определена дълбочина винаги е тихо и спокойно. Там са безсилни и най-мощните ветрове и бури, така че ако плавателните съдове могат да се спуснат до тази дълбочина, дори при най-ужасните вълнения на повърхността, ще бъдат в безопасност, пребъдвайки в мир и тишина. Същото може да се каже и за морето на живота, за света и човешките общества. На унищожителните бури и вълнения са подвластни главно тези, които винаги остават на повърхността на нещата и събитията. Те не притежават безценното умение в смутно време да се скрият в дълбините на вярата и надеждата, в дълбините на Божията любов и промисъл, където човек не е зависим от външните промени и превратностите на времето. Онези пък, които според думите на Спасителя, въпреки че са като останалите хора в света, не принадлежат на този свят с душата и сърцето си, от рано прехвърлят всички свои стремежи и очаквания, всички тайни съкровища на сърцето си от земята на небето и ги предават за съхранение във вечността. Така трябва да постъпваме според светото Евангелие, в което Господ Иисус Христос ни учи: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде и дето крадци не подкопават и не крадат. Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Мат.6:19-21). Тези хора още тук, на земята, придобиват възможност да се ползват от Божията закрила по време на бедствия и опасности, при размирици и войни. Както казва псалмопевецът: „Колко много са у Тебе (Господи – б.а.) благата, що пазиш за ония, които Ти се боят и що си приготвил за ония, които се уповават на Тебе пред синовете човешки! Ти ги укриваш под покрива на лицето Си от човешките вълнения, скриваш ги под сянка от нападки на езиците“ (Пс.30:20-21). Божиите угодници и сред най-ужасните бури на житейското море, сред пропадането на царства и народи, могат да останат в мир и духовно спокойствие, та дори да се радват на своите страдания. Добър пример в това отношение е животът на св. апостол Павел, който свидетелства: „Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един. Три пъти са ме с тояги били, веднъж с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско. Много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви“ (2Кор. 11:24:28). „С много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“ (2Кор.12:9-10).
Следователно съществува мир, който никаква земна опасност, бедствие или война не може да смути и наруши! Това е вътрешният мир на човека с Бога и съвестта му, това е вярата на грешника в безкрайните заслуги на Божия Син, чрез които ни се възвръща небесното благоволение и надеждата за вечен живот, изгубени поради нашите грехове. Този мир не съществуваше и не можеше да съществува на земята, докато великият Посредник и Примирител на всичко не се появи в плът и чрез смъртта Си на кръста за греховете на целия свят не примири грешния човек с праведното и всесвято Божество: „Защото един е Бог, един е и Ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си откуп за всички“ (1Тим. 2:5-6). След кръстната смърт на Спасителя вместо предишния гняв в цялата си пълнота се разкри благоволението на удовлетвореното и примирено Божество спрямо изкупеното и оправдано човечество. Помилваният грешник от враг Божий, намиращ се под проклятието на Твореца, отново стана възлюбен син Божий, приятел и бъдещ съжител на небето с ангелите, пряк и пълен наследник на рая и вечното блаженство. При което естествено се разкри великата слава Божия – славата на правдата, славата на премъдростта, славата на милосърдието. Божественото милосърдие, което изнамери за избавление на погиващото в греховете си човечество такова велико и непостижимо средство, каквото е въплъщението при смъртта за нас на Божия Син, чрез Когото ни се дава в изобилие всичко, което е нужно за нашето спасение. Като в същото време не се оскърбява нито едно от свойствата на Божието същество и не се нарушава нито един от нравствените закони. Ето какво имат предвид ангелските войнства и светата Църква, когато днес тържествено възгласят: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лук.2:14)!
Всеки от нас трябва да се стреми през целия си живот да има живо и непрестанно участие в този мир Божий и в това благоволение на Небесния Отец към човечеството. Затова е нужно да вярваме искрено във великия Посредник и Примирител, даден ни от Бога, да усвоим за себе си изкупителната жертва, която Той принесе за нас на кръста, да се съединим завинаги с Него по дух, да подредим живота и делата си според Евангелието Му, да се отдадем напълно на Него и да прекараме живота си в добри дела. Като през цялото време чакаме търпеливо, докато Той – нашият милосърден Спасител, извика всеки от нас от тази долина на плач и сълзи (Пс. 83:7) във вечните Си обители (Иоан.14:2-3), дето няма ни скръб, ни въздишка, а само покой и безкрайно блаженство. Който изпълни всичко това и дори всеки, който само започне да го върши, скоро ще разбере от собствения си опит, че е възможно да се насладиш на вътрешен духовен мир сред шума на световните бури – бедствия и катастрофи, войни и революции, да се радваш на Божието благоволение към хората сред човешките раздори. Ще се убеди, че борбите и смутовете между християнските народи и държави, колкото и да са скръбни и възмутителни, не могат да служат за упрек срещу светата християнска вяра, а само свидетелстват за жалкото духовно състояние на съвременните християни.
За съжаление, има хора, които винаги са готови да обвиняват християнството за всички беди и жестокости по света. Според тях, щом има Божествен произход, то трябва от само себе си да съдейства за земното благоденствие на човечеството. „Нужно е – така разсъждават те, – християнската религия, някак между другото, да откаже хората от зверствата, враждите, войните и да ги приучи да живеят в мир и взаимно съгласие, като деца на един Небесен Отец, имащи едно и също обещание за вечен живот. Но ето вече минаха двадесет века, а християнският свят в много отношения представлява жалка картина, най-вече с кървавите си разпри, междуособици и войни!“
Трябва ли да отричаме истината в подобни твърдения? Не, напротив, ние даже ще добавим, че според предсказанията на пророците в царството на Месията – Господ Иисус Христос, трябва да има благоденствие във всичко (Ис. 9:1-7, 11:1-5, 16:1-3; Иер. 23:5-6; Мих. 5:2-5). Христовите последователи ще надминат по добродетел в обществените си порядки всички народи, ще бъдат толкова миролюбиви, че „ще прековат мечовете си на орала и копията си – на сърпове. Народ срещу народ не ще вдигне меч и няма да се учат вече на война“ (Ис.2:4; Зах. 9:9-10). „Тогава вълк ще живее заедно с агне, леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като вола.
Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето. И в оня ден към Иесеевия корен, който ще стане като знаме на народите, ще се обърнат езичниците, - и покоят му ще бъде слава (Ис.11:6-10). „Ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.
И няма вече да учат един другиго, брат - брата и да говорят: „познайте Господа", защото всички, от малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ, защото ще простя беззаконията им, и за греховете им няма вече да си спомня. (Иер. 31:33-34). Ето това обещават в древност светите пророци от името на християнството и християните!
Кой ще отрече, че тези пророчества все още не са изпълнени в пълнота? Но в действителност и много от обещаното е вече факт. На кого днес принадлежи първенството сред целия човешки род? – на християнските народи! В чии ръце е съдбата на всички нехристиянски народи? – в ръцете на християните! Каквито и пречки да посочите за това, то вие няма да успеете да го обясните напълно с друго освен със светото Евангелие и християнската вяра. Те са основният източник на сила и величие за християнските народи! Въпреки това, както отбелязахме по-горе, ние първи ще признаем, че християнството все още не е постигнало всичко, което трябва да направи за човечеството по отношение на земния му живот. Християните все още са твърде далеч от благоденствието, към което са призвани и за което са предназначени. Кой е виновен за това? Христовата вяра ли? Можеше да я виним, ако тя не съдържаше в себе си твърди гаранции и залог за желаното благополучие и напредък на човешките общества. Но кой безпристрастен критик може да твърди подобно нещо? Когато дори и най-равнодушните към християнството признават, че учението му дава всичко необходимо за усъвършенстването и благоденствието на човешките общества. За съжаление обаче, горното признание остава само на думи и в наше време няма ни едно човешко общество, което да е устроено в духа на светото Евангелие! Уви, няма и опит за това! Тогава може ли Христовата вяра да бъде упреквана, че съвременните хора са толкова далеч от християнското съвършенство? Все едно някой да посее на нивата си плевени вместо качествено жито и после да се оплаква, че тя не е покрита с пшеница и да упреква за това доброто семе, което той не е използвал!
А що се отнася до взаимните разпри и войни между християните, достатъчно е да отворим светото Евангелие и да се убедим, че то осъжда не само тях, а и всяка човешка завист и вражда. „Обичайте враговете си – казва Господ Иисус Христос, – благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете, на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен“ (Мат.5:44-45). Да си представим, че възвишените правила на светото Евангелие се приложат в живота, както на всеки обикновен човек, така и на обществата и народите по света. Тогава на земята ще настъпи любов и благодатен мир, каквито до сега никой не е виждал и думите на св. пророк Исаия ще се изпълнят буквално (Ис. 2:4). Но защо да си представяме, достатъчно е да си припомним първите векове на християнството, когато светата вяра бе правило на живот за нейните последователи. За тези хора св. апостол и евангелист Лука пише: „Множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“ (Деян. 4:32-35). В ранната Църква Христовият кръст блестеше не само в храмовете и олтарите, както е днес, а в душите и сърцата на християните и това, което сега искаме от християнството, тогава беше факт. Целият древен свят с обезумелия си господар – Рим, непрекъснато се тресеше от вътрешни или външни борби и междуособици, а християните живееха помежду си в дълбок мир, без да участват в обществените разпри и вълнения. Между езичниците цареше взаимна омраза и недоверие – син против баща, дъщеря против майка, брат против брата, а християните имаха помежду си любов и съгласие. Всички те, по целия свят, като че ли бяха едно семейство. Когато например някой приемеше кръщение в Йерусалим или Антиохия, той веднага ставаше близък и скъп брат на християните в Ефес, Солун, Коринт и Рим, Испания и Британия… Забележително е, че и най-жестоките гонения срещу тях от страна на езичниците, не можаха да ги принудят да вземат оръжие и да се защитават с него. Те търпяха най-ужасни мъки и страдания заради вярата си в Господ Иисус Христос и умираха с хиляди, макар че бяха многобройни и живееха във всички области на империята, в самия Рим – ори бяха част от сената и императорското семейство. Следователно можеха да се противопоставят на езическото насилие със собствените си сили, но нито веднъж не извадиха меч срещу гонителите си, следвайки учението на Спасителя: „Слушали сте, че сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната Дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем. Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си“ (Мат. 5:38-44).
Такива бяха някога Христовите последователи, но днес, както виждате, са съвсем други! Повечето от съвременните християни изповядват вярата си само с думи, но не и с дела. Ти забравиха предупреждението на св. апостол Яков, брат Господен: „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? Вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. Покажи ми вярата си без твоите дела и аз ще ти покажа вярата си от моите дела. Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата и без дела е мъртва“ (Иак.2:14, 17:18, 26). Животът на тези християни почти с нищо не се отличава от този на безбожниците, освен че в неделя ходят показно на църква. Те не се интересуват от съдбата на своите братя по вяра и не се ръководят от Свещеното Писание, в което се казва: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне. Който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление, а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот. Като правим добро, да се не обезсърчаваме, защото ще пожънем в свое време, без да се уморяваме. И тъй, докле имаме време, неща правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“ (Гал. 6:7-10). Много от съвременните християни следват само земната мъдрост и търсят единствено своята лична изгода, пресмятайки постоянно как да придобият повече материални блага. Няма значение с какви средства ще постигнат користните си цели – лъжи и кражби, убийства и кръвопролития, размирици и войни? По същия начин гледат и на хората и държавите – имат ли или не полза от определен човек, народ и държава? Те са християни само по име и светата вяра отдавна не е в душите и сърцата им. Живеят и постъпват така, сякаш на земята няма друг Бог, освен човешкия ум и няма друго спасение, освен чрез властта и богатството. Всички помним жестоката война (има се предвид Първата световна война, 1914 – 1918 г., която до 1939 г. се нарича: „Европейската война“, „Световната война“ или просто „Голямата война), която преди време опустоши цяла Европа. Тя избухна отново поради съперничеството за власт и земни блага между големите европейски държави, които иначе имат претенции, че народите им са християнски, високо образовани и културни, човеколюбиви, милосърдни и духовно извисени. И пак тези християнски, човеколюбиви и милосърдни европейски народи, защитавайки само личните си користни интереси, изоставиха през XX век християните в Османската империя и си затвориха очите пред изстреблението им от турците – първо българите през 1913 г. в Мала Азия, Източна и Западна Тракия, после арменците през 1915 г. и накрая гърците през 1922 г. Не бива обаче да забравяме и войните, които по същото време православните на Балканите – гърци, сърби, българи и румънци, водеха помежду си. В жестоките и кървави битки православните воини често забравяха, че воюват срещу братята си по вяра и вършеха зверства, заради които се хулеше Божието име между друговерците, та дори и сред безбожниците (Рим.2:24).
И за това ли е виновна Христовата вяра? Какво може тя да направи, когато хората не ѝ обръщат внимание и не желаят да следват нейното учение? Какво трябва да направи Бог? Да окове във вериги безумното човечество, за да го предпази от собствения му произвол? Да застави хората насила да вървят по пътя на любовта и смирението? Но това е невъзможно, тъй като противоречи на целия Божи промисъл спрямо човешкия род. Бог сътвори първите хора по Свой образ и подобие (Бит. 1:26–27), като ги дари със свободна воля, за да могат свободно да изберат да следват своя Творец, да се усъвършенстват и богоуподобяват. Затова и царството на Божията благодат е царство на свободата и в него няма място за насилие и принуда.
След казаното до тук, братя и сестри, нека да въздадем слава на Бога! Защото християнството, макар че има за цел да заведе хората на небето, не забравя и земното им благоденствие. За него то направи и продължава да прави много повече, отколкото човешката мъдрост допринесе с цялото си величие и разцвет до днес. Християнската вяра е отразена най-точно в думите на св. апостол и евангелист Йоан: „Светлината в мрака свети и мракът я не обзе“ (Йоан 1:5). Защото вижте с каква гъста и непроницаема тъма от страсти и пороци, с какъв мрак от суеверие и невежество е покрито човечеството. Но светлината на светото Евангелие, подобно на слънцето, прониква с благотворната си любов и топлина до всички краища на вселената, до всички народи, до всички прослойки на обществото. И там, където тя се появи, съживява душите и сърцата не само за небесен и вечен живот, но и за земно благополучие и напредък. А представяте ли си какво ще стане, ако хората оставят тази светлина да грее над тях с цялата си Божествена сила? Тогава на земята ще настъпи такова щастие, такава радост, такова благоденствие, че всички хора с едно сърце и една душа ще прославят: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение! (Лук.2:14)!
Братя и сестри, нека ревностно да се молим на Спасителя – Господ Иисус Христос, Който днес лежи повит във витлеемските ясли, да проникне с благодатта Си в студените и закърнели човешки сърца. Да ги обърне към светлината на светото Евангелие и да ги разположи така, че като оставят лъжливите пътища на земната мъдрост, да започнат да търсят не само временно, материално благосъстояние, но и вечно, духовно в Царството Небесно! Амин!