Христо Ботев издава и разпространява „Календарь за година 1875“, който представлява лист за окачване на стената с образа на Хаджи Димитър и Ботевата песен за него. Календарът е поместен като особена ценност в неговите „Съчинения“, издадени през 1907 г. в София под редакцията на дъщерята на поета Иванка Хр. Ботева. Дните са в двата календарни стила - Григориански и Юлиански. Под ограничителната му рамка пише: „Вь печатница „Свобода“, „Цената му е 1/2 франгъ“ и „Издателъ Хр. Ботйовь“.
В своя календар наред с общоправославните и известните български светии Ботев е прибавил имена на достойни хора на духа, българи, отстоявали своята християнска вяра и българска народност, някои от които са съвременници на поета. Той е предусещал, че много от тях бързо ще бъдат забравени.
В календара при 25 март пише: „Благовещение, братия К. и Д. Миладиновци, родомь изь Струга”. Димитър и Константин Миладинови са учители, книжовници и дейци на Църковното народно движение. Димитър Миладинов е един от най-влиятелните водачи за възраждането на българщината в Охридска епархия. Арестуван е в Струга (16 февр.1861 г.). Прощавайки се с охридските българи, при отвеждането му към Битоля, където е съден от криминален съд, той казва: „Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за когото съм ратувал и за когото ще умра, няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще възкръсне величествен. Той тогава ще оцени и моята кръв. Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожънете плода му”. След тримесечен престой в битолския затвор е откаран в Цариград, където умира в тъмница. Tам умира и Константин.
Ботев пише във в. „Свобода“ от 13 март 1871 г.: „Миладиновци станаха жертва на фанариотите. На 25-та марта бяха отровени в една от цариградските тъмници. Съветваме нашите родолюбиви българи да отслужат панихида на тия наши свети мъченици на Благовещение“.
Из реч, произнесена в семинарската църква от йеродякон Евтимий при панихидата по случай 50-годишнината от смъртта на братя Миладинови (Вж: Църковен вестник, 1912 г. ,бр.3):
„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан. 15:13). Две български души чуха и дълбоко вляха в душата си този завет на Христа. Те видяха, че не един техен брат и другар, а всички техни братя вкупом, техният народ потъва в мрак и забрава. Те решиха да положат душата си за свестяването на своя народ и за подтикването му към светлина и напредък. И те тръгнаха да събудят в този народ любов към своя език, прекланяне към своето минало и полет към самостоен и културен живот…
Заради туй, че неуморна и саможертвена бе деятелността им, те намериха влажна тъмница и безвестен гроб. И изникна посетото семе, и поде се това семе от поривите, борбата и саможертвата на мнозина, и израсна върху кърви и копнежи въжделеният плод. Възроди се забравеният народ и започна съграждането на зданието, основата на която бяха мъченически кости.
Но … 50-тата година след онази трагична нощ намира този народ замъглил вече в съзнанието си идеята, която въодушеви и прати в мъченичество братя Миладинови. На идеята на тези, които властта прати в затвора и на които Фенер прати отрова, възроденият този народ почна да праща забрава. Почна да праща забрава“.