Въцърковен съм в сравнително късна възраст (28-29 г.) чрез съпругата ми и по Божия воля, още от самото начало на 2013 г. имах възможност да започна да посещавам Св. Гора Атон и да бъда харизанин в нашия си манастир.
При първото си посещение съпругата ми беше казала, че е важно да се изповядам и причастя, но по мое невнимание нямах тази възможност. Слава Богу, след около месец по-късно отново бях там като харизанин и след надлежния пост и изповед, дойде време и за св. Причастие. Тогава дядо Амвросий служеше и той причастяваше желаещите. Наредиха се всички монаси и много миряни, а аз застанах последен. И започнаха едни помисли:
„Ей го сега, няма да стигне Причастието за всички, що ти трябваше да се нареждаш последен и да се правиш на смирен?".
„Ще стигне!"- отвръщам на помисъла аз, но вътрешно започва да се повдига едно притеснение.
Колкото повече доближавам, толкова повече се увеличава и притеснението ми.
„Няма да стигне - започва пак помисълът, когато съм почти аз на ред - напразно беше и постът, и изповедта".
„Няма нищо, мен ми стига да оближа и лъжичката, както правят с бебетата, такъв като мене друго и не заслужава" - отвръщам аз и пристъпвам спокойно и без повече притеснения.
При което дядо Амвросий изкара едно цяло парче от четирите, на които се разделя Агнецът, и ме причасти. Излишно и трудно е да се опишат емоциите, които преминаха през мен в този момент. Мога да кажа, че от тогава, въпреки че започнах да се причастявам що-годе редовно, такова нещо не ми се е случвало. И вярвам, че Бог е разкрил на дядо Амвросий мислите и борбата ми и въпреки недостойнството ми, ми беше дадено да видя Божията милост.
Вечна и блажена да бъде паметта на дядо Амвросий!