Във връзка с честването на празника на 26-те Зографски мъченици по Юлианския календар, включително и в българския манастир „Свети Великомъченик Георги Зограф“ на Света Гора Атон, бихме искали да отбележим, че подвигът, извършен от сродните ни по род и вяра мъченици се явява основополагащ в този исторически момент за бъдещето на целия православен свят.
„Своеобразен отклик на Лионската уния (1275 г.) сред българското духовенство се съдържа в най-ранния домашен образец на мъченически тип агиографско съчинение. Става въпрос за „Житие на Зографските мъченици”. Въпреки сериозните основания този текст да се датира от ХV век, ние сме склонни да приемем, че той все пак е отзвук от близки по характер до описаните в него събития.
Освен това текстът говори най-общо за настроенията на българското монашество спрямо „латиномислещите”. Както е известно, произведението е посветено на българските монаси от Светогорската обител Зограф, загинали нa 10 октомври 1276 г. при нападение на латински отряд. Събитията се свързват с посещението на папски легати, които трябва да инспектират реалното осъществяване на поетите в Лион задължения на източните християни. Иноците от Зограф отказват да приемат въпросните посетители. Като наказателна мярка отряд „латинци” нападат и разграбват манастира. Кулата, в която намират спасение 22 духовници и четирима миряни, е опожарена. Пламъците поглъщат всички богатства на библиотеката. Двадесет и един монаси (и четиримата миряни) изгарят, а един се хвърля от кулата и умира от раните си на 8 ноември същата година. Вероятно непосредствено след тези събития загиналите са канонизирани от светогорското монашество”.
С тези събития и самото „Житие на Зографските мъченици” са свързани още две творби. Сказание (повест) за Света гора от Стефан Светогорец (издадено в Светогорския манастир Ивирон през 1659 г.) 2. Сказание (повест) за разорението на Атон от латинците, днес познато по късен препис от 1863 г. В неговия край е посочена датата 10 октомври 1280 г. Изказаната от Б. Ст. Ангелов теза, че тя е свързана с времето на съставянето на „Житието на Зографските мъченици”, остава спорна. В текста се говори за управлението на Михаил VIII Палеолог в минало време, т.е окончателното съставяне е станало след неговата смърт през декември 1282 г.
Освен върху тези две произведения, „Житието на Зографските мъченици” оказва влияние и върху съдържанието на едно „Послание” на светогорските манастири до московския велик княз Василий П. Василиевич (1425-1433; 1433-1446; 1447-1462). Неговото съставяне е свързано с отрицателната реакция на Атонското монашество към решенията на Фераро-Флорентинския събор (1438-1439) и поредното обединение на Църквите. Tази литературна традиция очертава мъченическата гибел на зографските монаси като едно от най-ярките проявления на съпротива срещу Лионската уния в Православния свяг. Българските иноци заемат почетно място сред имената на пострадалите за православната вяра византийски светски и духовни лица.
В обобщение можем да констатираме нееднозначните параметри в отношението на Българската православна църква спрямо Лионската уния. Първо – началната позиция е резонна и оправдана с цел париране на византийските претенции. Отчасти подобен дипломатически ход укрепва позициите на цар Константин Тих Асен не само в международен, но и във вътрешнополитически план.
От готовност за обвързване с папството до идеята за обединение на православните сили против униатите и „латинофилите” изминават само няколко години. Тази сравнително бърза промяна се предопределя от динамичната политическа обстановка в Европейския Югоизток и интересите на българската държава.
Що се касае до монашеските среди, подобно на своите събратя от Атон, българските иноци остават също неизменно предани на Православието. С голяма доза сигурност можем да предполагаме значителната роля на техния глас върху промяната в политико-църковната ориентация на българската държава и Църква. По този начин разгледаните накратко събития очертават значимото място на България в общоевропейския диалог на християнския Изток и Запад през втората половина на ХIII век“.
Младенов. M. „Българската църква и Лионската уния от 1274", Из: България, българите и Европа - мит, история, съвремие, Т. 18 / Бр. 1, ВТ. 2024.
В този контекст е особено важно и делото на Българския патриарх Игнатий Търновски (1272-1273), предстоятел на Българската църква по това време и който отстоява и се превръща в стълб на Светото Православие в този много кризисен исторически период.
„В една приписка от 1276/77 г. той е наречен „стълб на Православието”, заради заслугите му за обезсилването на Балканския полуостров на сключената от император Михаил VIII Палеолог уния с папския престол. Императорът и Цариградският патриарх Йоан Век официално пожертвали Православието, за да се избегне войната с Неаполитанското царство и Венеция и положили усилия да наложат на народа си да приеме унията. Тогава именно просиял патриарх Игнатий. В Търново той оглавил мощно движение срещу византийския император за запазване чистотата на Православието и независимостта на Българската църква“, източник Българска Патриаршия.
„Първоначално Игнатий е бил Пловдивски митрополит, като по това време е носел друго име. Той бил прогонен от византийците, като вероятната причина е несъгласието му с униатската политика на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282). Възможно е отстраняването му да е свързано с превземането на Пловдив от византийците по време на междуособната война между Мицо и Константин Асен Тих. На негово място бил поставен за Пловдивски митрополит Георги, чието име фигурира в един синодален акт на Цариградската патриаршия от 28 ноември 1272 г. Игнатий се установил във Велико Търново, където приел велика схима и името Игнатий. По-късно станал игумен на Великата лавра „Свети 40 мъченици“, а след това и Търновски патриарх" – още тук.
Не случайно през същия този век, но при управлението на друг велик български патриарх – Йоаким I, Българската православна църква става част от т. нар. пентархия – една от петте патриаршии, които имат водещо място в православния свят.