Подобно на някога, когато тълпата от невинни деца предвождала Царя Христос с финикови клонки в ръце и викала: „Осанна! Благословен е Идещият с име Господне – Царя Израилев”, а безбожните първосвещеници и книжници обезумявали и със завист и злоба воювали срещу Подателя на всяко благо, до степен да Го осъдят на смърт, и то кръстна, така и сега, на погребението на преславната и пренепорочна Негова Майка, те се мъчели да унищожат мира и великолепното шествие от апостоли и вярващи и се опитвали, надавайки нечленоразделни викове, да заглушат този свещен синтаксис.
Тогава един от тези нечестивци, по-едър от другите, дързък и озлобен, връхлетял предизвикателно върху множеството християни, които придружавали ковчега на освещението. Изчакал първо да се приближат апостолите, които пренасяли небесното съкровище – мястото на невместимата и неописуема природа, и тогава прострял нечистите си ръце и задържал здраво ложето, на което било положено пресвятото тяло на преблагословената Царица, пред която дори и ангелите треперели, а херувимите гледали с крайно благоговение. Точно това дървено ложе този безразсъден и безсрамен човек сграбчил със сила и се опитал да го преобърне. О, душа звероподобна! О, унищожителен разум! Съкрушителна мисъл! Но за своето деяние той получи твърде малка отплата.
Наистина, в момента, в който ръцете му сграбчили това свещено ложе, те на мига се отсекли от раменете, понеже се одързостил да ги сложи там, където той не бил достоен нито да се доближи, нито дори да погледне. Гневът Божи се излял върху му до там, че той да изпадне във викове и ридания. Мъка и отчаяние завладели както него, така и иудеите, които били с него, защото чрез прогневен ангел се стоварил върху им Божият справедлив гняв. Те веднага отстъпили назад, изпадайки в паника, понеже ангел Господен ги бе прогонил.
Това чудо се случило, за да предизвика у иудеите объркване и страх, а у вярващите – по-голямо дръзновение и славословие. Тоест онзи, който допреди това бил завладян от прекомерна лудост и спадал към враговете и хулителите на Бога, след като бил поразен за своето деяние, бил обхванат от срам, дошъл на себе си (вразумил се) и превърнал предишното си презрение във вяра, а злобата си – в страх и съкрушение, както и подигравките и хулите – в покаяние и просби. Нямал вече ръце, които да издигне в моление, но с горещи сълзи и глас болезнен призовал Пресветата Дева, умолявайки я да го помилва.
Така, Първопричината за всичко станал Застъпник и на общата радост. Той счел за правилно да не налага на виновника вечна мъка, скръб, плач и осъждане, а само да му даде временно телесно страдание. Тоест Той изцелил не само нелечимите рани на неговата душа, но и тези на останалите му сподвижници и ги удостоил да станат християни и да се нарекат, по Божията благодат, чеда Божии. След което милостиво изцелил и наранените ръце.
Понеже евреинът, след като бил наказан, признал грешката си, побързал да се покае, молейки се с горещи сълзи и с болка призовавайки името на Христа и на пресветата Негова майка Мария. Тогава свети апостол Петър дал заповед да спрат свещеното шествие и да паднат пред Богоматер с молитви и прошения. Довели пред нея виновния, съкрушен и каещ се, с обилно леещи се от ръцете му кърви, а от очите му сълзи. Допрял се той до свещения одър, само че не както малко преди това, а молещ се със страх и трепет. А пък блаженият Петър поставил откъснатите му членове на мястото им и на момента, по благодатта Христова и на неговата пресвята Майка, отсечените от раменете ръце се наместили, свързвайки се с останалото тяло. И не само ужасните болки и страдание изчезнали, но и следите от раната не личали изобщо. Поради това този човек повярвал в Христос, покръстил се, присъединявайки се към вярващите и прославил Господа и пресвятата и преславна Негова Майка. Това чудо – изневиделица нараняването и отведнъж изцелението, укрепило у мнозина маловерци вярата и обърнало множество от иудеите, които изповядали Господа Иисус Христос, Разпнатия от тях Бог, и признали Майка му за Богородица.
След всичко това апостолите с още повече бляскавост и още по-сърдечни химни и славословия отново понесли на свещените си рамене одъра, който светозарно блестял от благодатта на пресветата Царица, и бил пазен от небесните и земни чинове. Тоест, той бил невидимо добре украсен от хиляди ангели и архангели, а видимо – от химни и песни духовни.