Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин, излъчено от телевизионното студио на Саратовска митрополия в рубриката „Беседи с архипастиря“.
Водеща: Владико, днес голяма част от въпросите в нашата поща са посветени на изповедта. Навярно защото това тайнство заема много важно място в живота на всеки християнин…
Митрополит Лонгин: Изповедта – това е тайнство, в което Господ опрощава на човек греховете, изповядани пред свещеника. Неслучайно употребяваме думата „тайнство” – защото не съществува никакъв друг начин, по който да се изкаже или обясни това, което се случва в този момент на общение между човека и Бога.
В Православната Църква, както знаете, има седем тайнства. Във всяко едно от тях се използва някакво естествено, с материален произход вещество - вода в тайнството кръщение, миро в тайнството миропомазване. В тайнството изповед участват каещ се човек и свещеник, който, както вярва и казва Църквата, се явява свидетел на неговото покаяния. Тоест, сам по себе си свещеникът не извършва нищо – той просто е свидетел на покаянието, а опрощаването на греховете на човека разрешава Сам Бог. А как точно това се случва, ние не знаем – затова изповедта е тайнство, защото по тайнствени, непостижими за нашите представи и с невместващи се в познатите ни категории начини действа Бог.
Например, ние можем да опишем как работи електричеството. От логична гледна точка това също не е съвсем разбираемо: натискаш копчето – и светва. Но все пак някак си е възможно да се обясни… А виж, това как в тайнството действа Бог, няма как да обясним, но вярваме и знаем, че това е именно Божие дело.
Изповедта – това е тайнство, в което Бог прощава на човек греховете, за които той искрено, от цялото си сърце се кае и изповядва, тоест изрича гласно пред свещеника – който е човек като него. И тук именно се появява главното препятствие - гордостта, защото по време на изповед най-често става дума не за хубавите ни качества, а за това, което обикновено крием от другите, и за което самите ние искаме да забравим възможно най-бързо. А тук ние измъкваме на светло, пред Бога, тези неприятни, порочни или просто недостойни постъпки. И ако грехът е изповядан, и ако човек искрено се разкайва за него и чистосърдечно обещава никога повече да не го извършва, се случва истинско чудо – Господ отмива греховете и човек излиза от тайнството изповед пречистен. Той има тази възможност, за каквато вероятно мечтае всеки – да започне своя живот на чисто, отначало. Изповедта - това е възможност да се освободиш от тежестта на греховния товар и да продължиш напред, стараейки се да не го натрупаш отново. За съжаление, това не винаги се получава, защото живеейки в света, човек общува и се свързва с различни неща. Но ако той редовно се старае да очиства съвестта си чрез покаяние, ако се опитва да се бори с греховете си, тогава на него ще му бъде много по-лесно завинаги да се избави от тях.
Водеща: Въпроси на наши зрители за изповедта. Анна пита: „Притеснявам се, че моята изповед, по принцип, е по-кратка от тази на другите. Изброявам греховете, които съм забелязала в себе си, за някои разказвам най-подробно, но въпреки всичко изповедта ми продължава, пряко сила, само няколко минути. Останалите изповядващи се в нашата църква прекарват със свещеника много повече време от мен. Много от тях носят по няколко плътно изписани листа от тетрадка. Може би аз правя нещо не както трябва? Изповядвам се неправилно или просто не виждам своите грехове? Ще се радвам да получа съвет”.
Митрополит Лонгин: Количеството изписани листове хартия не е критерий. В никакъв случай не гледайте какво правят останалите, не трябва да се опитвате да постъпвате буквално като другите хора. Това и в ежедневието не е от никаква полза, а пък за духовния живот – още по-малко. Мисля, че всичко зависи от вътрешното състояние и настройка на човека, от това, доколко наистина се е научил да вижда греховете си. Разбира се, стига се и до крайности в тези състояния, когато човек започва трескаво да изследва и най-малките вътрешни движения в душата си. Това също е неправилно. Не напразно светите отци казват, че тънкото различаване на помислите не се удава на новоначалните, тоест на обикновените светски хора. Затова мисля, че трябва да се търси златната среда, а основен критерий е собствената съвест. Ако авторът на този въпрос не прикрива умишлено грехове и не решава избирателно: „За това ще кажа, а за това няма”… Ако нищо не скрива и не заглушава изкуствено съвестта си… Въпреки че се случва и човек да извърши някоя недобра постъпка, после да си каже: „Няма нищо страшно, всички правят така, какво чак толкова?” Дори и в съвсем нелоши хора се появяват такива мисли. Но ако при Вас такова нещо няма – всичко е наред. Трябва човек да се вслушва в собствената си съвест и по нея да се ориентира.
Водеща: Дмитрий задава следния въпрос: „Владико, ако човек извършва грях с мисълта си, като: „Днес ще съгреша, а утре ще се покая” – Бог прощава ли такива грехове?”
Митрополит Лонгин: Разбира се, че не. Това вече е лукавство, опит ловко да измамим Бога („Бога обвести вокруг пальца”). Разбира се, нищо хубаво няма да излезе от това. Първо – количеството грехове само ще се увеличат, а самият грях ще се усилва в човека. Грехът е като поникнал плевел на нивата: докато е малък, човек с един замах го измъква, а когато вече се е вкоренил на метър и половина, само опитайте да го изтръгнете! В най-добрия случай ще откъснете нещо малко от върха, а коренът ще си стои и на сутринта ще пусне нови издънки. Затова подобно отношение към греховете, разбира се, е неправилно.
Водеща: Владико, Елизавета пита: „Моят въпрос е във връзка с плача за греховете. Как да се изпълни тази заповед? Трябва ли да се плаче за всеки грях? За покаянието достатъчно ли е самоосъждането и самоупрекването, или покаяние без сълзи не може?”
Митрополит Лонгин: Не, има покаяние без сълзи. Сълзи за греховете – това, разбира се, е велика добродетел, за нея е говорил още Йоан Лествичник, ако си спомняте: не за това ще ни питат на Страшния съд, че не сме извършили чудеса и не сме възкресявали мъртви, а за това, че не сме плакали за своите грехове (вж Лествица 7;70).
Това наистина е така, но в светоотческата литература плачът понякога е и метафора, фигуративен израз, а не става дума в буквалния смисъл да се леят потоци от сълзи. Много е хубаво, разбира се, ако човек е устроен така, че да може да плаче за своите грехове, но това не винаги се случва. Такова състояние в човека може да се появи спонтанно само по Божия благодат. А като цяло този дар на пролетите сълзи за греховете е резултат от напрегнат вътрешен живот, много дълга, постоянна борба със себе си и самоукоряване.
Затова плачът за греховете е нещо хубаво, но не е възможно винаги за всекиго и по всяко време. Но дори и без сълзи, ако сърцето на човек е съкрушено (а съкрушеното сърце всъщност е синоним на плача), тогава покаянието е искрено и истинско.
Водеща: Марина Ви пише: „Владико, правилно ли съм разбрала, че не трябва човек да се причастява, ако е налице смъртен грях? Или си обиден на някого? В моето семейство се случи нещастие, обидена съм на хора, които до скоро мислех за мои приятели, в сърцето ми се настани тъга и отчаяние. Много често ми се иска да се изповядам и причастя, но се страхувам да не съгреша спрямо Светите Христови Тайни“.
Митрополит Лонгин: Какво значи „смъртен грях”? Ако грехът е изповядан и не се повтаря, можете да се причастявате. Ако обидата, също е изповядана и човек с всички сили се старее да я изтръгне от сърцето си – може да се причастите. Аз мисля, Марина, че Вие задължително трябва обстойно да се изповядате, да изпълните сърцето си с желание да простите на всички, да се постараете може би при някоя среща да поговорите с тези хора или дори сама да ги помолите за прошка – и задължително да се причастявате, и то колкото по-често, толкова по-добре.
Водеща: Следващия въпрос задава Любов: „Постоянно отлагам да се изповядам и причастя, защото виждам в себе си грехове, които не мога да не извърша отново. Смятам се за недостойна за Светото Тайнство Причастие. Какво да правя?”
Митрополит Лонгин: Ако така подхождате към нещата, за Вас духовният живот ще бъде просто невъзможен. Необходимо е задължително да се изповядвате и борите. Не е изключено човек отново да стигне до падение. Но това не означава, че изповядвайки се, както беше споменато в един от предишните въпроси, ще си казваме: ”Ще си се изповядам, после ще падна, след това пак ще си се изповядам…” Такова нещо в никакъв случай не трябва да се случва. Трябва намерението за отказ от греха да е твърдо, тогава и изповедта, и причастието ще помагат на човека в борбата му с греха.
Водеща: Владико, следващия въпрос ни задава Светлана: „Имам много голям грях и се страхувам да отида в храма. Страх ме е да се изповядам, боя се, че няма да ми простят и ще ме изгонят“.
Митрополит Лонгин: Светлана, това е неправилно. Няма такива грехове, които да превишават Божията милост. Дори Иуда, ако се беше покаял, щеше да се спаси. Петър се покая и беше възстановен в апостолското достойнство от Самия възкръснал Христос. Господ прощава на всеки човек, който искрено се разкайва, какъвто и грях да е извършил.
Водеща: Владико, следващият въпрос е на Нина: „Днес бях на изповед. Бях си записала на бележка греховете: раздразнителност, обидчивост, осъждане. Батюшката ме упрекна: „Може ли толкова много да се нервничи?“ Така че, в крайна сметка, това грехове ли са или последствия от някаква нервна болест? Как да ги разграничавам и какво да правя?”
Митрополит Лонгин: Аз мисля, че батюшката е искал да прояви съчувствие към Вас, но не се е получило много сполучливо. Понякога се случва така, че искаш да кажеш някоя добра дума, но не винаги можеш да предвидиш как ще реагира човек. Разбира се, и гневът, и раздразнителността, и нетърпението, както и други подобни чувства са грехове. И, честно казано, всички наши заболявания от този род, свързани с душевни проблеми, също са следствие от някакъв вид грехове: или неизповядани, или неразкаяни, или такива, които просто човек няма сили да захвърли, да се отърве от тях. Мисля, че във Вашия случай не трябва да възприемате казаното толкова буквално.
Водеща: Владико, следващият въпрос е на Анна: „Какво да правя, ако аз самата не мога да си простя греховете от миналото? Изповядах се, но не ми стана по-леко. Може би трябва някаква специална молитва?”
Митрополит Лонгин: Вярващият човек трябва да разбере, че съдът и съденето принадлежат на Бога. Ние самите не трябва да съдим никого: нито хората около нас, нито самите себе си. Правилното поведение на християнина е да разкрие пред Бога своите грехове с надежда в Божието милосърдие. И да живее занапред, стараейки се да не греши. А сам на себе си човек да прави такива оценки – това е неправилно. Целият съд е в Божиите ръце. Затова ще се надяваме на Неговото милосърдие, предавайки себе си на Неговия съд.
Водеща: Доколкото ми е известно, дори не е прието, ако веднъж ти е опростен даден грях, дори и да продължава да те тревожи, отново да отидеш да го изповядаш…
Митрополит Лонгин: Тук се получава смесване на различни понятия. В тайнството изповед Бог опрощава греха, ако, както вече казах, човек действително се разкайва за него и се стреми повече да не го извършва. Но това още не означава, че той е изчезнал безследно, грехът може да ни „боли” и след това. Все пак някаква „фантомна болка” остава в човека. Има една много хубава история за преподобни Амвросий Оптински. Веднъж при него дошло едно от неговите духовни чеда със следния въпрос: „Батюшка, ето аз се изповядах, причастих, но въпреки това сърцето ми не намира покой, въпреки това си спомням…” А преподобни Амвросий показал палеца си и казал: „Виждаш ли този белег? Някога в младостта си се нараних с брадва. Тече много кръв, болеше ме, после зарасна. От това време са минали много-много години, вече не боли, но белегът остана.” Така се случва и с човешкото сърце, дори след изповед и опрощаване на греховете, все едно – остават белези. И те ни напомнят за себе си - да, това е напълно възможно. Но същевременно не означава, че тайнството покаяние не се е случило.
Водеща: Въпрос на Вера Дмитриевна: „Уважаеми Владико! Аз вече 10 години ходя на църква и забелязах, че съм привикнала в някаква степен и към службата, и към изповедта, дори към причастието. Как да запазя благоговение?”
Митрополит Лонгин: Това се случва на много хора. Понякога и на свещениците. Ние често казваме: „Този и този свещеник съвсем не е такъв, какъвто трябва да бъде…” А той, може би, просто е привикнал. Човек е така е устроен, че в него, за съжаление, го има това чувство. И в семейството хората привикват един към друг: живеят, уж са заедно, а какво ги свързва – не се знае, живеят по навик. И в единия, и в другия, и в трети случай това е лошо. И ако не се вземат достатъчно решителни мерки, човек може да напусне Църквата, или семейството да се разпадне, и какво ли не още може да произлезе от това. Затова е необходимо чувствата към Бога, благоговейният трепет, страхът Божий да се възгряват (има такава славянска дума) непрестанно – не чакайки с някое посещение Сам Господ да ги обнови… Знаете, че има такава руска поговорка: „Докато гръмотевицата не изтрещи – селянинът няма да се прекръсти” («Гром не грянет, мужик не перекрестится»). Така че не чакайте гръмотевици, трябва сами да възгрявате добрите и благоговейни чувства в себе си: старайте се да се молите, спазвайте постите, четете душеполезни книги, отидете на поклонническо пътуване. Защото това е съвсем естествено, нормална потребност на човешката душа – да поддържа духовното си общение с Бога.
Саратовски и Волски митрополит Лонгин
Източник: Православие и современность
9 юни 2014 г.
Илюстрация: http://www.svsedmochislenitsi.com