Текстът  се публикува с малки съкращения

По повод на съвременната критика на старата традиция за задължителната изповед преди Причестяването със  Светите Христовите  Тайни,  излъчена на  30 юли 2007 година по   радио „Родонеж”

 

Без внимание и бдителността на ума
Ние не можем да се спасим и да се избавим
от дявола, който като ревящ лъв
и търси някой да погълни.
Преп. Петър Дамаскин [1]

     Неотдавна на състоялата се среща на Богословската комисия,  а също  в редица изказванията на духовенството по радио „Радонеж”, многократно е повдиган въпросът дали е необходима и задължителна изповедта преди приемане на Причастие. Някои духовници настойчиво са изказвали мнението си относно необходимостта да се премахне практиката на задължителна изповед преди Св. Причастие. Достатъчно разгорещени дебати по този въпрос са се състояли по радио „Радонеж” от 30 юли/18 юли 2007 година.

         Преди да започнем разглеждането на идеята за задължителната  изповед преди Причастие, ние трябва да отбележем  следното:

Тези две  тайнствата - Изповед и Причастие - са самостоятелни и не са свързани един с друг.

В отношението  на изповедта преди Причастието ние трябва да се позоваме на практиката на Църквата, независимо от  отстъпленията  от нормата на  църковния живот, която преди е била  господстваща.

Свещеникът и епископът в пастирската си дейност, нямат право да се ръководят единствено от съображенията  на своя  разум и  мнение. В пастирска практика всеки духовник, според свещеническата и епископска клетва, е длъжен да спазва вярност към църковните канони и догми.

Всяко своеволие в пастирска практика, което заплашва да наруши  реда на църковния  живот, трябва да се разглежда като престъпление не само спрямо  отделни лица, а и спрямо Христовата Църква.

Необходимо е да се направи разграничение между  препоръките на свещеника към духовните си чеда и своеволията, т. е. грубото нарушение на църковна дисциплина и налагане на паството  на онези критерии и принципи на живот, които противоречат на основното предназначение на Църквата - спасението на човеците.

Св. Григорий Палама за изповедта преди Причастието

         Знаем, че   Св. Григорий Палама за Православната църква е не само точен изразител на нейното Предание, но също така и неин защитник. За това недвусмислено се говори в „Синодиката на Православието”. Така, че за нас ще са интересни неговите препоръки относно необходимостта от изповед преди Светото Причастие.

Въпросът[i]  за изповедта  и покаянието като необходима мярка за подготовката за приемане на  Причастието, Св. Григорий засяга в своята омилия „За Светите и Страшните Христови Тайни”. Всеки християнин се стреми да се съедини  с Христос, да бъде с Христос „в един дух и едно тяло” [2]. И това всъщност се случва по време на Причастието, ако човек е подготвен да приеме Самия Христос. Затова е необходимо душата и тялото да бъдат изчистени от всякакъв порок, в противен случай „това Тяло, което съществува без грях, няма да благоволи  да живее в тялото обременено от греховете си. Защото, не е допустимо да простира ръцете си и да се моли онзи, у когото те се  изцапани с грехове, и онзи, който предварително не е премахнал от себе си всякаква омраза и свързани с нея размишления, ако нямаме дръзновение към Бога”9*[3].

И тази необходима чистота,  за приемането на Тялото  Христово получава  човека чрез чистосърдечното  покаяние пред изповедника.

„Ако  съвестта ни  е не чиста, ние  не получаваме дарението на изповедта, опрощение на греховете от приелия  властта да ги разрешава и да ги свързва. Преди да се обърнем към Бога, ако не се въведем според правилото  на благочестието, то това ще бъде за наше осъждане и за вечно мъчение – ще отблъснем от себе си Божията щедрост и Неговото търпение към нас”[4].

          Малко по-горе Св. Григорий разяснява въздействието на тайнството Покаяние върху покаялите се: „Същото произвежда и изповедта в духовното вълнение на сърцето: изкопава и изземва лошите тайни страсти, подготвя го към приемането на  свещените  семена за плодоносенето и отглеждането на  добродетелите.”[5].

Мисълта за изповедта, която лекува човешката душа от порочните страсти и наклонности, неминуемо трябва да доведе до идеята за необходимостта от наставничество на  духовник, който по думите на преп.  Йоан Лествичник, се явява Моисей в духовен план. За важността християнинът да си има свой духовен наставник говори Св. Григорий: „Затова е необходимо, всеки от вас да има свой духовен баща и да пристъпва към  него с доверие, да се смирява пред него, да му открива лошите си страсти и  радушно да приема  духовния лек. Коренно да изтръгва от душата си тръните на греха, които всеки от вас е отгледал в себе си  в страстния и хедонистичен  начин на  живот..."[6].

Подобни наставления   можем да намерим и у Преп. Симеон Нови Богослов, които очевидно са  написани, не само за монасите, но и за миряните.

Преподобни Никодим Светогорец

          Преп. Никодим Светогорец е  известен като привърженик на честото Причастяване. За възраждането на практиката за честото Причастие  монасите Светогорци - Преп. Никодим и Св. Макарий Коринтски посвещават цял труд „За постоянното божествено Причастяване”[7]. Както и другите Свети Отци на Църквата, отците коливади [8], сред които е бил и Преп. Никодим Светогорец, подчертава важността на честото приобщаване към Тайнствата Христови. Честото приобщаване те определили  с 8-то и 9-то апостолски правило, 2-то правило на Антиохийския събор, както и  с правила на VI-VII Вселенски събори, и с правилата на Тимотей Александрийски. Съгласно тези правила, всички християни, които не са намират под епитимия  трябва да пристъпват към Св. Причастие в събота и неделя [9]. Обаче, отците коливади  винаги са говорили, че това величайше Тайнство  изисква от човека задължителна сериозна външна и вътрешна подготовка.
         Така, в  „Невидимата битка” [10] Преп. Никодим пише за силата и действиета в  човека на Тайните Христови: „Това Тайнство, което между другите тайнства   е най-високото, в това число сред   духовните  оръдия, е най-силно и него поразява враговете. Четири оръдия... получават силата си от   благодатните сили и дарове, придобили за нас кръвта Христова; тайнството пък е самата кръвт Христова и самото  тяло Христово, със Самия Христос - Бог. С онези четири оръдия  ние се борим с враговете със силата Христово; с това Христос Господ поразява нашите врагове с нас, заедно с нас” [11 ].

Посочвайки големите ползи от причастяването, Преп. Никодим препоръчва да се пристъпва  към тях възможно по-често: „Запомни това и със Светите Тайни Христови причестявай се колкото може  по-често – подчертава  Преп. Никодим - само след като имаш разрешение от духовния  си отец” [12].

И Св. Григорий Палама и Преп. Никодим посочват нуждата от духовно ръководство от духовния отец. Само под негово ръководство човека може да пристъпва към това Велико Тайнство. Преди да се пристъпи към Св. Причастие християнинът е длъжен да се прибегне към духовника, за да принесе чистосърдечно покаяние   в тайнството Изповед. „Преди Причастието е необходимо чрез тайнството Покаяние и Изповед да очистим себе си от цялата нечистота на греховете, както смъртни, така и не смъртни, и да изпълни  онова  на изповедта, което каже духовния отец, съединявайки всичко с твърдата решимост от цялото си сърце, с цялата си душа, с цялата си сила и цялото си помишление да служи на единния Господ Исус Христос и да Му служи само с богоугодни дела”[13].

Св. Теофан Затворник

         Св. Теофан Затворник, който е живял съвсем неотдавна, малко повече отпреди сто години, е бил добър познавач на светоотеческата литература. В своя живот с ума и сърцето си е достигнал пътя  на Св. Отци на Църквата. Затова  той е бил прекрасен и рядък наставник в духовния живот.

Що  се отнася  до въпросите за тайнството Изповед и Причастие с Тайните Христови, Св. Теофан добре знаел за голяма полза от Причастието, затова постоянно е акцентирал върху необходимостта от това Тайнство в нашия духовен живот. При това, той постоянно е говорил за необходимостта от трезвен живот, постоянна и напрегната борба с пороците и греховни наклонности. И това се отнася не само монасите, но и за миряните.

 По отношение на тайнството на Светото Причастие, Св. Теофан напомня за мярката на причастяването: поне през четирите поста и дванадесетте празници. Но тази мярка, във време, когато веднъж или два пъти са постели и са се причастявали, е била възприемана като честа във времето практика. Затова светителят  пише: "Причастието е голяма благо. И  би било добре по-често да се причастявате - не само по време  постите, но и между постите” [14].

 „За честото Причастие не може нищо лошо да се каже... Но мярката веднъж или два пъти в месеца е най-правилната”[15].

Посочвайки важността  за честото Причастие Св. Теофан припомня важността на вътрешната подготовка за приемането на Самия Христос. Тази подготовка е пост, изповядване на греховете на изповедника, „твърдата решимост да не се отстъпва пред греха" [16].

  „Изповедта и Св. Причастие са неизбежно необходими: едното - очиства, а второто е баня, пластир и храна”[17].

Св. Теофан подчертава, че без изповед, причастяването е грях и непозволено така да постъпва християнина:

 „За да не бъде прието за грях Светото Причастие, трябва греховете да се очистят с покаяние, и да се пристъпва  с вяра и страх, със съкрушение на сърцето... Най-важното - да има желание и  ревност да се угажда на Бог, а не себе си” [18].

Въпросът за необходимостта от изповед преди Причастие на Тайните Христови светителят отнася непосредствено към тълкуването на от Първото послание до Коринтяните на Св. Апостол Павел,  11-та глава, стихове 27 – 30: „Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне”[ii].

В тълкуването на тези стихове Св. Теофан основно се опира  на авторитетното за Църквата тълкуване на Св. Йоан Златоуст.

         Основната идея на тълкуването на тези стихове е сведена до няколко положения:

„Ние в Евхаристията се  причастяваме в истинското Тяло и Кръвта на Спасителя, и в Църквата Христова за нея никога не е учила като за символи на тялото и Кръвта на Господа” [19].

Недостойно причастяващият се, тоест който не е очистил съвестта от пороци и грехове [20], става пристъпник против Тялото и Кръвта  Христови и отново разпъва Христос [21].
         Преди да се пристъпи към Божествената трапеза, е необходимо „да изпита и внимателно, да се изследва достоен ли си за Светото Причастие”.

Това изпитание се състои в очистването на съвестта. За този човек е необходимо „покаяние за греховете и да постави твърдо основание повече да не се греши, а вместо грехове да се извършва всяка добродетел” [22].

Недостойно Причастие, тоест без Причастие надлежна подготовка и пълно сърдечно покаяние довежда човека до осъждането и Божия гняв [23].   

 
Св. Игнатий Брянчанинов

         Творенията на Св. Игнатий са изпълнени с призиви към приучаване на  християнина към покаяние. Той пише, че покаянието е основен признак на християнското устройване на душата. „Покаянието е необходимо не само да повярваме в Христос: то е необходимо за престояването във вярата, за престояването в Христос; то е необходимо за живата вяра в Христос” [24]. И в друга проповед Св. Игнатий подчертава: „Неосъзнаващият своята греховност, своето падание, своята погибел, не може да приеме Христос, не може да повярва в Христос, не може да бъде християнин” [25]. „Само чрез покаяние може да се приеме Евангелието, да да се усвои  Евангелието” [26]. Често в неговите произведения е трудно да се разбере, кога той говори за Тайнството, и кога за покаянието като цяло. Следователно, можем да предположим, че тайнството за Св. Игнатий със сигурност е необходимо средство за спасението, но винаги трябва да бъде предшествано от вътрешно разкаяние и молитвенно обръщение  към Бога.

Говорейки за тайнството  Св. Причастие, Св. Игнатий във всичко следва учението на  Св. Отци на Църквата: и  в разкриването на догматичната страна на учението за Тайнството и в отношението за необходимата подготовка към него на всеки християнин. Говорейки за достойното причастяване със Светите Тайни Христови, светителят  казва следното: „Достойното причастяване със Светите Тайни  Христови  е възможно  само при постоянен благочестив живот, или след решителното разкаяние за греховния живот и решителен отказ от него, засвидетелстван и съхранен чрез запазването на идеите за покаянието според наставленията на  Св Църква” [27]. „Величието на тайнството (причастие) възлага на нас големи отговорности. Ние трябва не само душите, но и нашите тела да представим в жертва жива, свята, угодна на Бога”  [28].

Преподобните Оптински старци

         Напътствиета и съветите на преподобните Отци на Оптинската пустиня, безспорно са безценно съкровище на духовна мъдрост, което изцяло е построено на светоотеческото учение и на личния богат пастирски опит, пропит с големия дух на любовта към хората. Достигайки в живот си опит на Богопознанието, старците са  открили начини за придобиване на Божията благодат и едновременно да били добре запознати с нуждите на съвременните хора, знаели са за тяхната духовна нагласа. В Отинската пустиня, обаче, иноците и монасите са се причастявали нито често, нито рядко. Това е средният царски път в православието и в духовният живот и е  един от благодатните уроците за всички нас, които под ръководството на Божията благодат, под ”често” разбираме не непременно честото причастие, не причастие въднъж в седмицата,  а нещо повече. Тези крайности на съвременното „евхаристийно възраждане” Оптинската пустиня не познава.

Например, Преп. Амвросиий е съветвал миряните по време  на болест да се причестяват често, веднъж седмично. С това, обаче, той посочва обичая на Руската Църква, не като на правило, а като  минимум, който е просто необходим.

„Според заповедите на Църквата, православните християни трябва да се приобщават към Светите Тайни Христови по време на четирите поста, а  веднъж в годината да се причестяват само много, много заетите в свои житейски работи и голяма липса на време. А Вас аз бих посъветвал да се причестявате освен в постите и в големи промежутъци, както например, между Успенския и Рождественския пост,” [29] - пише Преп. Амвросий Оптински.

Въпреки, че честото причастяване със Светите Тайни Христови (веднъж седмично) в Оптинската пустиня е било допустимо, то е ставало  с благословението на духовник-старец и са били индивидуални случаи. Oптинските старци не правили от Причастието средство, а виждали в него висота и величие на Тайнството, научили са се да ценят и да скъпят Тялото и Кръвта Христови. „Пишете за своето желание често да приемате причастие със Светите Тайни на Тялото и Кръвта на нашия Господ.  Добро решение, само трябва да се пристъпва с дължимото благоговение и подготовка, според църковното правило” - припомня преподобния. Анатолий Оптински.

А в писмото на Преп Никон,  намераме отговор на въпрос за честотата на причастяването: „Кое е по-добре - рядко или често да се причастяваш със Светите Тайни Христови - трудно е да се каже. Закхей с радост прие в къщата си скъпия Гост, Господ и добре постъпи. А стотника поради смирение, съзнавайки своето недостоинство, не се реши да Го не приеме, и също така добре постъпи. Постъпките им, макар и да им са противоположни, но подбудите им са еднакви. И явиха се те пред Господа в равна степен достойни. Въпросът е в това -достойно да подготвиш себе си за великото Тайнство”[30].

В Оптинската пустиня имало практика за всекидневна частна изповед и откриването на помислите, но имало установена разумна мярка за приобщаване с Тайните Христови. И този начин на живот, който фокусира върху възпитанието на вътрешния човек, сътворен според Бога, в святост и истината на правдата, е изграден за това, да научи човека на християнска трезвеност. Важно е човекът да се възпитава в християнски дух, да се изчисти в него Божият образ.

Преп. Никон  пише за трезвението: „Ако всяко дело, дума и  помишление, поставя върху нас печат, то трябва да вземем всички мерки, за да предпазим себе си от всичко вредно. Епископ Игнатий (Брянчанинов) и Светите Отци пишат, че много често, почти винаги, ние не чувстваме вредата за себе си от непосредствено от вредните дела”.[31] „Ние трябва по-дълбоко да вникнем в себе си и щателно да следим за своите помисли, чувства и да  плачем за съществуващите в нас страстни грешни чувства, желания, мисли. Ние трябва непременно да ги изгоним като неугодни на Бога, и след като вече не ги допускаме в сърцето си, тогава в духвна извисеност да пеем песен на Господа”[32].

Старецът Никон подчертава, че привичният ни духовно-разсеян живот е „голямо духовно бедствие” [33]. На  християна не по име, а в своето си естество, трябва да са присъщи вниманието към себе си и трезвение ( християнска добродетел, която се заключава в непрестанното предпазване от извършването на грях чрез непрестанното обръщане към Бога – бележка В. Ч.). Трезвението пък е „е път за всяка добродетел” [34].

Що се отнася до подготовката за Причастяването със Светите Тайни Христови Оптинските старци винаги са посочвали необходимостта от пост, изповед, покаянни чувства.

Преп. Амвросий Оптински пише в своите наставления: „Ако ние с вяра, неосъдително, се причастяваме с Тялото с Кръвта Христови, то всичките коварни замисли на нашите душевни враговете, които ни измъчват, ще бъдат недействителни и безполезнени. Без осъждане се причастявами тогава, когато пристъпваме към това:

 първо, с искрено и смиренно разкаяние и изповядване на греховете, с твърда решимост да не ги вършим вече;

второ, ако пристъпваме без злопаметство, примерявайки се в сърцето с тези които, ни оскърбили”. [35].

Заключение

         Дори и не голяма по своя обем и не е изчерпателна относно приведения материал, предложената статия, коментираща връзката на изповедта с Тайнството Св. Причастие, ни дава възможност да докажем, че църковното предание, разделяйки тези Тайнства, никога не е допускало даже възможността да се пристъпва към Светата чаша без изповед. Светите отци са винаги настоявали за необходимостта от щателна вътрешна и външна подготовка за Светото Причастие. И тази необходимост се дължи:

 първо, да се разгледа християнския живот, в основата на който лежи трезвението и покаянието,

второ, по отношение на Светото Причастие като такова Тайнство, което въвежда човека в състояние на несредстванно най-тясно общение с Бога. Величайшото Тайнство изисква и съответното трепетно отношение към него, осъзнаване на своето недостоинство и греховност. Това отношение е добре изразено в думите – „Светая Светих” по време на Божествената Литургия.

Затова настойчивите призиви за премахване на задължителната изповед преди причастие е нищо повече от обновленческо „творчество”, опит за  вписване на ценностите на секуларизацията в живота на Църквата.

Ще отбележим, че честото причастяване  на християните от първите векове е било предизвикано от  сърдечния стремеж към Христос, най-високата степен на нравствената  чистота на първите християни. Днес, когато грехът е станал норма за съвременното общество, когато се е повишила осведомеността за греха у православните християни, когато тези нови „човешки ценности” завлядяват всичко и всички, настояването за премахването на задължителната изповед е духовно престъпление от страна на духовенството[iii].

 Бележки

         1. „Творения на Преп. Петър Дамаскин”, Москва, редакция „Скит”, с. 53-54.

2. Пак там, с. 158

3. Пак там, с. 159

4. Пак там, с. 16

5. Пак там, с. 157-158

6. Пак там, с. 158

7. За това, че  Преп. Никодим е бил един от авторите на тази книга, виж:  Монах Теоклит Диониасиански „Преп. Никодим Светогорец, житие  живота и творчеството”, Mосква, изд. „Теофания”, 2005, с. 140-141

8. За движението на отците коливади и тяхното богословие виж: Протопрез. Георги Металинос „Изповядвам едно кръщение”, Атина – Перм, 2005.

9. Монах Теоклит  Диониасиански „Преп. Никодим Светогорец, житие  живота и творчеството”, Mосква, изд. „Теофания”, 2005, с. 137

10. Монах Теоклит  Диониасиански в своето си изследване за Преп. Никодим Светогорец казва, че в „Невидимата битка” Преп Никодим отразява възгледите на на отците коливади за Светото Причастие.  Пос. съч., с. 145

11. По повод блаженната  памет на стареца  Никодим Свеногорец. „Невидимата битка”, реприт., „Невидимата битка”, Псковско-Печьорски манастир „Св. Успение Богородично”, 1994, с.,213, глава  „За Пресветото тайнство Евхаристия”

12 . Пак там, с. 213

13. Пак там, с. 215

14. Пак там, с. 394

15. Пак там, с. 16

16. Пак там, с.  393

17. Пак там, с. 394

18. Пак там, с. 395

19. Пак там, с. 423 

20. Пак там, с. 425 

21. Пак там, с. 423  

22. Пак там, с. 425, с. 428

23. Пак там, с. 426

24. „Творения...”, том 4, с. 10

25. Пак там, с. 379

26. Пак там, т. 5, с. 439 

27. Пак там, т. 4, с. 127

28. Пак там,  т. 5, с. 132 

29. Пак там, с. 170

30. Пак там, с. 170

31. „Душеспасителни поучения на Преподобните Оптински старци”. Издание на Оптинската пустиня „Св. Въведине Богородично”, 2006, том 2, с. 472

32. Пак там, с. 4

33. Пак там, с.  471

34. Пак там, с.  471

35. Пак там, с. 166