Всеки православен християнин, особено живеещият живота си в Църквата, е наясно, че светата Евхаристия е най-великото християнско тайнство, което е и непресъхващ извор на вечен живот. Наясно е, че е важно да се съединява с Христа, като приема Светите Дарове през целия си живот, защото по този начин се обожествява и спасява.
Но много често разбирането ни за светата Евхаристия спира до тук и е дори придружено с много въпроси. Така например, дали всеки въцърковен християнин е наясно със същността на самото тайнство, знае ли е, че на всяка света Литургия Господ Иисус Христос мистично се жертва за нас 1 , и че ние приемаме истинските Свято Тяло и Кръв Господни.
A когато говорим за подготовка за пристъпването към Светата Чаша, осъзнаваме ли какво означава това? Не следваме ли формални правила, в спазването на които пропускаме да пребъдем в онова духовно състояние на покаяние пред Бога за нашите грехове и да се причастим по този начин достойно? Но също и обратното, могат ли тези, които не спазват каноничните правила, да се съединяват с Христа?
Но най-голямо разногласие сред православните християни има по въпроса за честотата на причастяване. Тези, които се причастяват 5-6 пъти в годината, често гледат с подозрение на онези, които се причастяват ежеседмично или ежемесечно. На свой ред, привържениците на честото причастяване изразяват мнението, че рядкото приемане на Светите Дарове е причина за обезлюдяване на храмовете и за обедняването на духовния живот сред вярващите.
Всички поставени по-горе въпроси придобиват своите конкретни и ясни отговори в новата книга на йеросхимонах Димитрий Зографски “Евхаристията като мистичен център на духовния живот. Светци и съвременност. Действителни и мними пречки за приемане на свето причастие”. Това е забележителен труд, който по думите на самия автор “представлява не толкова научно-богословско изследване на учението за светата Евхаристия (макар че донякъде го има и това), колкото сърдечно желание да се докоснем поне отчасти до мистичния опит на много светци, които са поставили достойното приемане на свето причастие като център на своя живот”. На базата на посочения подход книгата разглежда светата Евхаристия като наистина божествен извор на неизречени блага, и по конкретно - като най-великото тайнство, в което Тялото и Кръвта Христови са неизменно, неслитно, неразлъчно и неразделно съединени с Неговото божество. Затова и при причастяване ние се съединяваме с целия Христос. В подкрепа на това разбиране, изповядвано от Православната църква, са приведени множество и различни Божествени откровения. Те нагледно свидетелстват за това, че на всяка света Литургия Господ Иисус Христос мистично се жертва за нас и ние приемаме истинското Тяло и Кръв Господни.
В книгата светата Евхаристия е осмислена и като непресъхващ извор на вечен живот, чрез когото Бог желае да съедини човека със Себе Си. Тайнствено-благодатното обличане е разгледано като постижимо само за достойно причастяващия се, а именно онзи, който живее добродетелен живот. Само той, чрез подвизаване в добродетелите, в пълното следване на всички Божии заповеди може осезателно да почувства собствената си немощ и падението на човешката природа. Само той може истински да осъзнае бисера на благодатта, който Бог дарява на тези, които от все сърце Го търсят и да изпита истинска благодарност и неизказана неземна радост. Само истински благодарящият човек може най-близко да се приближи и до истинската същност на Евхаристията (на гръцки: ευχαριστ?α, благодарност), да вникне в благодатния дух на литургийните молитви и впоследствие достойно - с умиление и сълзи, да се съедини с Тялото и Кръвта на Въплътеното Слово. Такъв истински човек се намира и на правилния път към богоуподобяване и обожествявне.
Оживотворяването чрез светите Тайнства превръща светата Евхаристия в своеобразен мистичен център на човешките духовните стремежи. Това означава съзнателно поставяне на светата Евхаристия в центъра на духовния живот, постоянно подбуждане към един все по-чист и благочестив живот, който накрая довежда, с Божията помощ, и до най-висши степени на освещаване, просвещение и обожаване. Стремежът към благочестие обаче трябва да е съпроводен със съзнанието, че колкото и големи да са подвижническите и покайни трудове, не заради тях пристъпващият се удостоява със светите Тайни, а само заради Божията милост и любов към него.
Естеството на светата Евхаристия обяснява особеното внимание, което е обърнато в новото богословско изследване на предварителната подготовка преди приемане на свето причастие, а именно покайното състояние на душата като най-важен момент. Споделени са и различни мистични откровения на светиите, които разкриват голямата опасност за човека при недостойно приемане на светите Тяло и Кръв Господни. Посочени и детайлно разгледани са действителните и мними пречки за участие в светата Евхаристия. Отделено е специално място на предпричастния пост според изискването на каноните, светите отци и Йерусалимския типик. Допълнителният предпричастен пост, според йеросхимонах Димитрий Зографски, доколкото духовникът реши да го изисква, трябва да бъде определян според индивидуалните характеристики на всеки отделен човек, а не законнически и на общо основание2.
“Във всеки случай, повтарям, постът, който не трябва да се нарушава преди свето причастие, е пълното въздържание от храна след полунощ. Този пост, съгласно 9-то правило на св. Никифор Цариградски, може да се наруши единствено в случай на опасност от смърт („На болен, който е застрашен от смърт, трябва да се даде свето причастие и след като е ял”).
Авторът на изследването особено акцентира върху правилата на предпричастния пост в Йерусалимския типикон, който, "както от много столетия и досега се преиздава на гръцки език. Защото дори в специалната глава за поста (стр. 483-523), която се състои от 40 страници текст с дребен шрифт, не се съдържа и най-кратка бележка за задължителен едноседмичен пост преди свето причастие. Няма изисквания и за никакъв друг предпричастен пост, освен евхаристийния, от полунощ, за който вече говорихме.
И това мълчание не се дължи на пропуск на съставителите или на някакво недоглеждане. Понеже именно това замълчаване по такъв важен въпрос предоставя важна духовна свобода на подвизаващия се, което отговаря както на учението на светите отци, така и на каноните на Църквата, за които вече споменахме, а също и на множество реални примери от житията на светиите”.
Авторът уточнява също, че всеки един пост трябва да бъде определен съобразно духовния живот на християнина. За вярващи, които не се причастяват често, както ни учи св. Никодим Светогорец, постът трябва да бъде три дни, като се имат предвид не канонични правила, а духовното състояние на човека. И разбира се, изповедникът е този, който ще прецени това състояние и ще благослови каква да е формата и продължителността на предварителната подготовка.
В книгата има и специална глава и за изповедта, и по-точно за това кога и дали тя е задължителна преди причастяване. Изследователят се основава на съвременните практики в поместните църкви (най-вече руска и гръцка), за да подчертае, че по въпроса за наличието или отсъствието на задължителна предпричастна изповед и досега съществуват противоречиви мнения. Заключението е, че ако вършим „тежки, лукави и телесни грехове“, трябва първо искрено да се разкаем за тях и да се изповядаме пред свещеник, а също и да понесем наложената епитимия. А що се отнася до ежедневните човешки прегрешения, които са простими, за тях трябва постоянно „да се укоряваме и изповядваме пред Бога“, но такъв вид грехове не възпрепятстват да пристъпваме към света Евхаристия дори и без изповед пред свещеник, като винаги трябва това да става със страх Божий, трепет и покаяние, „вярвайки, че причастяването ще ни бъде за очистване от тези грехове“. Отбелязано е също, че "ако християнинът е в началото на духовния си път, тогава предпричастната изповед е задължителна, тъй като тя има характер не само на благодатно опрощаване на греховете, но и на реално духовно ръководство за по-нататъшния път".
Опрощаването на греховете се разглежда и чрез непосредствената връзка на християнина с Бога. Реалната прошка на греховете се извършва не само от свещеника по време на тайнството изповед, но и всеки път, когато човек молитвено застане пред Бога и сърдечно, с умиление се кае пред Него за греховете си. В това се открива огромното значение на ежедневните вечерни и утренни молитви за незабавно и действително опрощаване на греховете.
За особената важност на покаянието се цитират думите на св. Йоан Кронщадски: "Както грешим с всички сили на душата, така и покаянието трябва да бъде вседушевно. Покаяние, което е само на думи, без намерение за поправяне и без чувство на съкрушение, е лицемерно. ... Изповедта трябва да бъде сърдечна, дълбока и пълна".
Генерален момент в книгата се явява анализът на въпроса за честотата на причастяване. Можем да кажем, че по този въпрос авторът се явява последовател на евхаристийната практика, описана от св. Никодим Светогорец. В същото време йеросхимонах Димитрий Зографски надхвърля границите на съществуващата богословска традиция, за да развенчае неверни митове за причастяването, наложени в съвременната епоха. С тази цел той свидетелства, че рядкото причастяване никога не е било евхаристийна норма за Православната църква и то може бъде приложимо само за онези, които водят разсеян в духовно отношение живот. Чрез множество ярки свидетелствата на свети отци от всички векове се доказва, че честото причастяване е правилната църковна евхаристийна практика. Ще се ограничим само с още един приведен в книгата цитат от св. Йоан Кронщадски:
„Някои хора говорят, че уж било грешно за миряни да се причастяват често, че на младите хора било нужно да се причастяват един път в година, а само на старите – във всички пости; че тези, които често се причастяват, губели разсъдък. Какво безобразие! Какво богохулство, кощунство! Какво неразумие! А защо всеки ден по време на литургия се чува гласът на Спасителя, призоваващ към причастие: „Приимите, ядите…; пийте от нея вси… во оставление грехов…” (Мат. 26:26–28)? Нима цяла година да тънем в грехове и само един път да се очистваме с покаяние и причастие? Нима не всеки ден ние съгрешаваме, разтляваме, оскверняваме себе си с грехове; нима не всеки ден ни е нужно очистване, освещаване и обновяване? Нима всеки ден да трупаме грехове и само един път годишно да се очистваме? Добре ли е това? Не често ли вие си измивате лицето и тялото в банята, или лицето - всяко утро? Душата ли да не умиваме постоянно, бидейки оскверняема от грехове всеки ден?“3
В контекста на разглежданата проблематика е разгледан и въпросът за евхаристийната практика в Руската православна църква от времето на нейното основаване до двадесети век. Авторът развенчава неправилния мит, че тази практика е включвала рядкото причастяване, като се позовава на свидетелства от Житията на светиите (съставени в синодалния период), изречения на руските светии, а също и по странични исторически свидетелства. Всички те говорят, че нормата за често причастяване в Русия е бил винаги идеал в живота на християнина – както на духовенството, така и на Божия народ.
Новата книга на о. Димитрий Зографски засяга важния въпрос за действителността на тайнствата извън Православната църква. В днешно време, когато се извършва повсеместен опит за налагане на икуменизма, в плана на това лъже-учение се изповядва идеята, че тайнствата във всички “църкви” са Божествени и спасителни. Целта е, да се обявят за действителни и тайнствата в бъдещата икуменическа църква, която ще бъде съградена като антипод на Православната. Подобни идеи са напълно чужди на Православното учение и като доказателство за това в новата книга се цитират деянията на Вселенските събори (VII), множество свидетелства на светите отци, за да се достигне до заключението, че светата Евхаристията, както и всяко друго благодатно тайнство, не може да се извършва без освещаващата сила на Светия Дух. Ето защо църковното учение гласи, че истински и спасителни тайнства има само в едната Христова Църква, която е ръководена от Светия Дух и чиято Глава е Господ Иисус Христос. И понеже еретиците са се отделили от тази Църква, по този начин те са се отделили и от Светия Дух, Който я ръководи, и следователно истински тайнства при тях няма.
По отношение на икуменическите обединения се уточнява, че спасителни тайнства там вече няма, защото се нарушава най-основополагащото изискване – правилното изповедание на вярата. Защото според светоотеческото учение, ако съзнателно се приема или дава свето причастие на еретици, с това несъмнено се изразява съгласие с тяхното учение и заедно с това се наследява тяхното осъждане.
Трудно е в една рецензия да бъде синтезирано съдържанието и ползите на такъв широкообхватен православен труд, посветен на най-великото тайнство – светата Евхаристия, какъвто предлага на нашето внимание йеросхимонах Димитрий Зографски. Както винаги, неговото изследване се отличава с особена научна яснота и обемност, но в същото време и с много силна конретност, което го превръща в настолна книга както за духовенството, така и за миряните.
Книгата "Евхаристията като мистичен център на духовния живот. Светци и съвременност. Действителни и мними пречки за приемане на свето причастие” се издава от “Всемирното Православие”.
Може да се закупи:
- В гр. София - книжарница „Св Йоан Рилски" на ул. „Иларион Макариополски“ 2, както и в някои централни софийски храмове;
- В гр. Пловдив - църковен магазин ,,Св. Стилиян".
Може да се поръча и на тел. 0895123900 и 0899139385
или на редакционния имейл на сайта: globalorthodoxy@gmail.com
+ + +