СВ. ЛИ­ТУР­ГИЯ Е ЦЕН­ТЪР НА ПРА­ВОС­ЛАВ­НО-ХРИС­ТИ­ЯН­С­КО­ТО БО­ГОС­ЛУ­ЖЕ­НИЕ

Тя е спо­мен за Тай­на­та ве­че­ря на Гос­под Иисус Хрис­тос с апос­то­ли­те, ста­на­ла пре­ди кръс­т­ни­те Му стра­да­ния; спо­мен е и за из­ку­пи­тел­на­та Му смърт. Литургия­та сим­во­лич­но изоб­ра­зя­ва по-важ­ни­те мо­мен­ти от зем­ния жи­вот на Госпо­да. Тя е на­ше­то без­к­ръв­но жер­т­воп­ри­но­ше­ние. През вре­ме на св. Ли­тур­гия, при приема­не на св. При­час­тие, под вид на хляб и ви­но, ние при­е­ма­ме Тя­ло­то и Кръв­та Хрис­то­ви, чрез ко­и­то осъ­щес­т­вя­ва­ме на­пъл­но и дейс­т­ви­тел­но об­ще­ни­е­то си с Бо­га.

Уч­ре­дя­ва­не на св. Ев­ха­рис­тия

На Тай­на­та ве­че­ря Хрис­тос взел хляб, благословил го, бла­го­да­рил, пре­ло­мил го и, раз­да­вай­ки го на Сво­и­те уче­ни­ци, ка­зал: „Взе­ме­те, яж­те: то­ва е Мо­е­то тя­ло!“ (Мат. 26:26). След ка­то при­вър­шил вечерята, Спа­си­те­лят взел ча­ша­та, по­дал я на уче­ни­ци­те Си и ка­зал: „Тая ча­ша е но­ви­ят за­вет в Мо­я­та кръв; то­ва пра­ве­те, кол­чем пи­е­те, за Мой спо­мен!“ (1 Кор. 11:25).

Вер­ни на то­ва Гос­под­не по­ръ­че­ние, св. апос­то­ли и пър­ви­те хрис­ти­я­ни се събирали по къ­щи­те и пре­ло­мя­ва­ли хляб и по да­де­ния от Хрис­тос при­мер се причастява­ли с пре­чис­то­то Тя­ло и Кръв Хрис­то­ви. То­ва при­о­б­ще­ние с Гос­по­да се е прид­ру­жа­ва­ло с мо­лит­ви и пес­но­пе­ния. Та­ка би­ли по­ло­же­ни ос­но­ви­те на св. Ли­тур­гия.

Раз­лич­ни ли­тур­гий­ни пос­ле­до­ва­ния

В древ­на­та Цър­к­ва е има­ло мно­го литургийни чи­но­ве. Днес оба­че в Православна­та цър­к­ва се упот­ре­бя­ват са­мо три: Зла­то­у­с­то­ва, Ва­си­ли­е­ва и литур­гия на Пре­дос­ве­те­ни­те да­ро­ве, със­та­ве­на от св. Гри­го­рий Дво­е­с­лов.

Св. Ли­тур­гия се със­тои от три глав­ни час­ти: прос­ко­ми­дия, учи­тел­на или „литургия на ог­ла­ше­ни­те“ и тай­но­и­з­вър­ши­тел­на или „Ли­тур­гия на вер­ни­те“.

Проскомидия

Прос­ко­ми­ди­я­та се из­вър­ш­ва ти­хо, обик­но­ве­но ­ по вре­ме на ут­рен­но­то богослуже­ние, при че­те­не­то на ка­но­на. Ня­ко­га тая част е би­ла вмък­на­та меж­ду Ли­тур­ги­я­та на ог­ла­ше­ни­те и тая на вер­ни­те. Днес тя се из­вър­ш­ва по то­ва вре­ме (през вре­ме на Хе­ру­вим­с­ка­та пе­сен) са­мо ко­га­то слу­жи архи­е­рей.

Све­ще­ни­кът зас­та­ва бла­го­го­вей­но пред прос­ко­ми­ди­я­та, от­к­ри­ва св. съ­съди и утва­ри, взе­ма в ля­ва­та ръ­ка прос­фо­ра­та, а в дяс­на­та ­ ко­пи­е­то, пра­ви с не­го три пъ­ти кръс­тен знак вър­ху прос­фо­ра­та, ка­то спом­ня за Гос­по­да Иису­са Хрис­та, Кой­то дра­го­вол­но, ка­то не­вин­но аг­не се при­на­ся в жер­т­ва за гре­хо­ве­те на всички лю­де. От оп­ре­де­ле­но­то пше­нич­но хлеб­че, на­ре­че­но прос­фо­ра, свещеникът из­важ­да с ко­пи­е­то сред­на­та част, на­ре­че­на Аг­нец, вли­ва в св. Ча­ша  ви­но и во­да в па­мет на кръв­та и во­да­та, из­тек­ли от реб­ра­та на про­бо­де­ния Христос, из­ряз­ва и дру­ги по-мал­ки час­ти в чест и па­мет на св. Бо­го­ро­ди­ца и на де­вет чи­на Бо­жии угод­ни­ци: ан­ге­ли, про­ро­ци, апос­то­ли, све­ти­те­ли, мъ­че­ни­ци, пре­по­доб­ни (мо­на­си) и др., за ду­хов­на­та и свет­с­ка­та власт, за жи­ви и по­кой­ни хрис­ти­я­ни, по по­со­че­но­то тук изоб­ра­же­ние.

Тия час­ти­ци впос­лед­с­т­вие по вре­ме на при­ча­ща­ва­не­то се пос­та­вят в св. Ча­ша с мо­лит­ва ­да умие Гос­под с пре­чис­та­та Си кръв гре­хо­ве­те на по­ме­на­ти­те. Свещени­кът пос­та­вя вър­ху звез­ди­ца­та дис­ко­са, пос­ле сла­га вър­ху нея мал­кия пок­ро­вец, а дру­гия ма­лък пок­ро­вец ­вър­ху св. Ча­ша; пок­ри­ва с го­ле­мия покровец и две­те (дис­ко­са и ча­ша­та), пре­ка­дя­ва и че­те зак­лю­чи­тел­на мо­лит­ва, в ко­я­то мо­ли Бо­га да при­е­ме пред­ло­же­на­та жер­т­ва в Своя Над­не­бе­сен жер­т­ве­ник, ка­то по­ме­не всич­ки ония, ко­и­то са я при­нес­ли и за ко­и­то тя е при­не­се­на.

Ка­то при­вър­ши прос­ко­ми­ди­я­та, све­ще­ни­кът зас­та­ва пред св. Прес­тол и се мо­ли с вдиг­на­ти към Не­бес­ния Цар ръ­це ­да го очис­ти от вся­ка сквер­ност и въз­г­ла­ся:
„Бла­гос­ло­ве­но е цар­с­т­во­то на От­ца и Си­на и Св. Дух, се­га и ви­на­ги и во ве­ки веков!“

С то­зи тър­жес­т­вен въз­г­лас се въз­вес­тя­ва цар­с­т­во­то Бо­жие. На­ча­ло­то на св. Литур­гия ка­то че ли е ви­ди­мо отк­ри­ва­не две­ри­те на то­ва цар­с­т­во, ко­е­то за­поч­ва от­тук, а дос­ти­га пъл­но­то си тър­жес­т­во на не­бе­то; от­к­ри­ва се се­га и про­дъл­жа­ва във веч­ност­та ­ т.е. во ве­ки ве­ков! С тър­жес­т­ве­но­то Амин! ние пот­вър­ж­да­ва­ме истин­ност­та на всич­ко, ко­е­то е из­ка­за­но в на­чал­ния въз­г­лас.

Дя­ко­нът или све­ще­ни­кът про­и­з­на­ся ве­ли­ка­та ек­те­ния. През вре­ме на ек­те­ни­я­та све­ще­ни­кът се мо­ли ти­хо на Гос­по­да ­да пог­лед­не бла­гос­к­лон­но към богомолците и да про­я­ви към тях Сво­я­та щед­ра ми­лост. В древ­ност тая мо­лит­ва, как­то и други­те мо­лит­ви, ко­и­то днес све­ще­ни­кът че­те тай­но, са се про­и­з­на­ся­ли глас­но. Но по­не­же то­ва пра­ве­ло служ­ба­та твър­де дъл­га, за по-го­ля­ма крат­кост започнали да че­тат мо­лит­ви­те тай­но. Ако не слу­жи дя­кон, све­ще­ни­кът че­те тая мо­лит­ва по вре­ме на пър­вия ан­ти­фон.

Пее се 102 пса­лом ан­ти­фон­но, т.е. от две­те сре­щу­по­лож­ни пев­ни­ци. В древ­на­та Цър­к­ва пе­ни­е­то на псал­ми­те би­ло в ши­ро­ка упот­ре­ба. Днес за крат­кост се пе­ят са­мо ня­кол­ко сти­ха от пса­ло­ма.

Вся­ка мал­ка ек­те­ния е но­ва под­ка­на към усър­д­на мо­лит­ва. Най-мал­ка­та православ­на и древ­но­цър­ков­на мо­лит­ва е „Гос­по­ди, по­ми­луй!“ Тя е из­раз на наша­та го­ля­ма гре­хов­ност и на не­дос­тойн­с­т­во­то ни пред Бо­га и ние Го мо­лим да ни по­мил­ва, т.е. ­ да про­я­ви към нас Сво­я­та ми­лост, да ни прос­ти съг­ре­ше­ни­я­та и да ни спа­си.

Пее се 145 пса­лом. В по­ве­че­то цър­к­ви то­зи пса­лом се из­пус­ка и вмес­то не­го се пее „Спа­си ни, Си­не Бо­жий!“ и мо­лит­ва­та ­ „Еди­но­род­ний Си­не и Сло­ве Бо­жий...“ През вре­ме на вто­рия ан­ти­фон све­ще­ни­кът се мо­ли Бо­гу тай­но да спа­си Сво­и­те лю­де, да бла­гос­ло­ви нас­ле­ди­е­то Си, т.е. нас, ко­и­то вяр­ва­ме в Не­го; за да за­па­зи Цър­к­ва­та Си и да ос­ве­ти ония, ко­и­то про­я­вя­ват лю­бов към кра­со­та­та на Бо­жия дом; да ги прос­ла­ви с бо­жес­т­ве­на­та Си си­ла и да не ос­та­вя нас, ко­и­то се надяваме на Не­го.

От­но­во дя­ко­нът или све­ще­ни­кът ни под­ка­нят да се по­мо­лим на Гос­по­да.

Пе­ят се „бла­жен­с­т­ва­та“, т.е. оп­ре­де­ле­ни пес­ни с при­пев от „бла­жен­с­т­ва­та“ (Мат. 5:3-12). Пак за крат­кост ня­къ­де из­пус­кат тия пес­ни и пе­ят са­мо ня­кол­ко сти­ха от бла­жен­с­т­ва­та или пък се пее днев­ни­ят тро­пар. През вре­ме на тре­тия ан­ти­фон све­ще­ни­кът се мо­ли ти­хо ­да чуе Бог друж­ни­те про­ше­ния на Сво­и­те ра­би, ка­то им да­де на то­зи свят да поз­на­ят Не­го­ва­та ис­ти­на, а в бъ­де­щия ­ да им да­ри ве­чен жи­вот.

Пре­ди вхо­да све­ще­ни­кът се мо­ли ти­хо, що­то то­зи вход да не е вход на чо­ве­ци, а на ан­ге­ли, ко­и­то за­е­д­но с нас слу­шат и въз­пя­ват Бо­жи­я­та бла­гост. Све­ще­ни­кът от­ва­ря цар­с­ки­те две­ри, взе­ма бла­го­го­вей­но св. Еван­ге­лие от прес­то­ла, из­ди­га го с две­те ръ­це, об­хож­да св. Прес­тол от­към юж­на­та, из­точ­на­та и се­вер­на­та стра­на, пок­ла­ня се на прос­ко­ми­ди­я­та, из­ли­за през се­вер­на­та ол­тар­на вра­та, зас­та­ва нас­ред хра­ма с обър­на­то към из­ток ли­це, бла­гос­ла­вя вхо­да, це­лу­ва св. Евангелие и въз­г­ла­ся: „Пре­муд­рост, прос­ти!“, т.е. из­с­лу­шай­те пра­ви (с внимание) пре­мъд­рост­та! Вли­за в св. Ол­тар през цар­с­ки­те две­ри и ос­та­вя св. Еван­ге­лие вър­ху св. Прес­тол.

Мал­ки­ят вход сим­во­ли­зи­ра явя­ва­не­то на Хрис­тос на от­к­ри­та про­по­вед.

Хо­рът или пе­ве­цът пее: „При­и­ди­те пок­ло­ним­ся!.. ­ „Дой­де­те да се пок­ло­ним!“ и от­ре­де­ни­те тро­па­ри. В то­ва вре­ме све­ще­ни­кът ти­хо мо­ли Бо­га да ос­ве­ти ду­ши­те и те­ла­та ни, за да зас­та­нем не­о­съ­ди­тел­но пред Не­го­вия жер­т­ве­ник и да Му служим бла­го­го­вей­но.

След­ва пе­сен­та в чест на Прес­ве­та Тро­и­ца: „Све­ти Бо­же, све­ти Креп­ки, све­ти Без­с­мър­т­ни, по­ми­луй ни!“ На го­ле­ми Гос­под­с­ки праз­ни­ци, ко­га­то в древ­на­та Цър­к­ва са се кръ­ща­ва­ли го­лям брой ог­ла­ше­ни, вмес­то Све­ти Бо­же се пее „Елици...“ ­ „Вие, ко­и­то в Хрис­та се кръс­тих­те, в Хрис­та се об­ля­кох­те, али­лу­ия!“ А на Кръс­тов­ден и Не­де­ля кръс­то­пок­лон­на се пее: „Крес­ту Тво­е­му...“ ­ „На Тво­я кръст се пок­ла­ня­ме, Вла­ди­ко, и Тво­е­то въз­к­ре­се­ние сла­вим“.

Че­те се оп­ре­де­лен от­къс от пос­ла­ни­я­та на св. апос­то­ли. След не­го се пее „Алилу­ия“ и след­ва еван­гел­с­ко че­те­не. В древ­на­та Цър­к­ва след апос­тол­с­ко­то и евангел­с­ко­то че­ти­во пред­с­то­я­те­лят е каз­вал и сло­во вър­ху про­че­те­но­то. Четения­та и про­по­вед­та със­та­вят най-важ­на­та част от Ли­тур­ги­я­та на оглашените. В еван­гел­с­кия раз­каз ние слу­ша­ме ду­ми­те на Са­мия Хрис­тос. За­то­ва и дя­ко­нът (или све­ще­ни­кът) ни под­ка­ня да ги слу­ша­ме с осо­бе­но вни­ма­ние. Пропо­вед­та раз­к­ри­ва сми­съ­ла на про­че­те­ния све­щен текст и нас­та­вя вяр­ва­щи­те в доб­ро­де­тел­ния жи­вот.

След­ва су­гу­ба ек­те­ния, през вре­ме на ко­я­то се по­ме­на­ват име­на­та на жи­ви за здра­ве, спа­се­ние и бла­гоп­ре­у­с­пя­ва­не. Све­ще­ни­кът се мо­ли ти­хо Гос­по­ду да прие­ме усър­д­на­та мо­лит­ва на Сво­и­те ра­би.

Ако ли­тур­ги­я­та е за­у­по­кой­на, след су­гу­ба­та ек­те­ния се про­и­з­на­сят осо­бе­ни заупо­кой­ни мо­ле­ния, с ко­и­то се из­п­рос­ва от Гос­по­да про­ще­ние на гре­хо­ве­те и бла­жен по­кой за по­чи­на­лия.

В та­зи ек­те­ния све­ще­нос­лу­жи­те­лят се мо­ли за ог­ла­ше­ни­те ­ да ги по­мил­ва Господ, да ги ог­ла­си със сло­во­то на Ис­ти­на­та, да им от­к­рие еван­ге­ли­е­то на Прав­да­та, да ги съ­е­ди­ни със све­та­та Си Цър­к­ва. А ог­ла­ше­ни и днес мо­же да има по ли­це­то на зе­мя­та, ко­и­то се нуж­да­ят от на­ша­та пред­с­та­тел­на пред Бо­га за тях мо­лит­ва.

Литургия на верните

Дя­ко­нът (или све­ще­ни­кът) при­кан­ва глас­но ог­ла­ше­ни­те да из­ля­зат от цър­к­ва­та. След ка­то те до един на­пус­нат служ­ба­та, све­ще­ни­кът под­ка­ня вер­ни­те още веднъж да се мо­лят на Гос­по­да. При пе­ни­е­то на трой­но „Гос­по­ди, по­ми­луй“ свеще­ни­кът се мо­ли ти­хо за вер­ни­те ­ да ги удос­тои Бог да при­не­сат без­к­ръв­на­та жер­т­ва и да при­зо­ва­ват Бо­га във вся­ко вре­ме и на вся­ко мяс­то, да ги чуе и очисти от вся­ка сквер­но­та, да ус­пя­ват в ду­хов­ния жи­вот, да се при­час­тят достой­но със све­ти­те Тай­ни и да нас­ле­дят не­бес­но­то Му цар­с­т­во. След­ват ед­на не­пъл­на ве­ли­ка и ед­на мал­ка ек­те­нии.

След въз­г­ла­са „Яко да под дер­жа­вою Тво­ею...“ за­поч­ва пе­ни­е­то на т.нар. Херувим­с­ка пе­сен: „Ние, ко­и­то тайн­с­т­ве­но изоб­ра­зя­ва­ме хе­ру­ви­ми­те и пе­ем на жи­вотво­ря­ща­та Тро­и­ца трис­ве­та­та пе­сен, не­ка се­га от­ло­жим вся­ка жи­тейс­ка грижа“, през вре­ме на ко­я­то све­ще­ни­кът се мо­ли с дъл­бо­ко съ­дър­жа­тел­на­та молит­ва: „Ник­то­же дос­то­ин...“ В тая мо­лит­ва све­ще­ни­кът, ка­то из­тък­ва недостойн­с­т­во­то си да зас­та­не пред све­тия жер­т­ве­ник и да при­не­се на Бо­га, Царя на сла­ва­та, без­к­ръв­на жер­т­ва, се мо­ли да бъ­де удос­то­ен за то­ва ве­ли­ко тайн­с­т­во. Све­ще­ни­кът ка­ди св. Ол­тар и бо­го­мол­ци­те, оти­ва при прос­ко­ми­ди­я­та, взи­ма от­там дис­ко­са и св. Ча­ша с пред­ло­же­ни­те да­ро­ве, из­ди­га ги ви­со­ко и прави т.нар. „Ве­лик вход“: Из­ли­за от се­вер­ни­те вра­ти, ид­ва до сре­да­та на хра­ма и от­на­ся да­ро­ве­те в св. Ол­тар, ка­то ги ос­та­вя на са­мия св. Прес­тол. През вре­ме на вхо­да све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те глас­но мо­лят Бо­га да по­ме­не в цар­с­т­во­то Си народа, свет­с­ка­та и ду­хов­на­та власт, жи­ви и по­кой­ни, кти­то­ри­те и приложниците и всич­ки пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни.

Ве­ли­ки­ят вход изоб­ра­зя­ва кръс­т­ния ход на Гос­по­да и пог­ре­бе­ни­е­то Му.

На­ро­дът (пев­ци­те) до­пя­ва ос­та­на­ла­та част от хе­ру­вим­с­ка­та пе­сен „... та да подемем Ца­ря на всич­ки, Ко­го­то не­ви­ди­мо ан­гел­с­ки­те чи­но­ве тър­жес­т­ве­но носят. Али­лу­ия.“

След­ва про­си­тел­на ек­те­ния. През вре­ме на ек­те­ни­я­та све­ще­ни­кът се мо­ли тай­но, що­то Бог да прос­ти гре­хо­ве­те на на­ро­да, да при­е­ме пред­ло­же­на­та жер­т­ва и да из­п­ра­ти вър­ху нея Св. Дух.

При под­ка­на­та на дя­ко­на: „Воз­лю­бим друг дру­га...“ в древ­но вре­ме всич­ки христи­я­ни се це­лу­ва­ли „с це­лув­ка­та на ми­ра“. Днес то­зи оби­чай се съб­лю­да­ва са­мо меж­ду све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те. При вза­и­мо­це­лу­ва­ни­е­то све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те раз­ме­нят по­меж­ду си след­ния поз­д­рав: стар­ши­ят каз­ва ­ „Хрис­тос е меж­ду нас!“, а млад­ши­ят от­го­ва­ря: „На­и­с­ти­на е и ще бъ­де (меж­ду нас)!“

След то­ва дя­ко­нът въз­г­ла­ся: „Две­ри, две­ри, пре­муд­рос­тию вон­мем!“ = Две­ри, две­ри! Да вни­ма­ва­ме в пре­мъд­рост­та.

След­ва че­те­не­то на Ни­кео-Ца­риг­рад­с­кия сим­вол на вя­ра­та. През то­ва вре­ме свеще­ни­кът взе­ма го­ле­мия пок­ро­вец („въз­дух“), из­ди­га го с две ръ­це над св. Даро­ве и пот­ръс­вай­ки го, че­те ти­хо Сим­во­ла на вя­ра­та.

Ев­ха­рис­ти­ен ка­нон

Дя­ко­нът при­ка­ня бо­го­мол­ци­те да зас­та­нат при­лич­но и със страх да при­не­сат свето­то въз­но­ше­ние (безк­ръв­на­та жер­т­ва). От­тук за­поч­ва най-важ­на­та част на св. Ли­тур­гия; тая част се на­ри­ча „ев­ха­рис­ти­ен ка­нон“.

На при­зи­ва на дя­ко­на да при­не­сем в мир све­та­та жер­т­ва, на­ро­дът от­го­ва­ря, ка­то по­соч­ва как­ва е тая жер­т­ва: „Ми­лост­та на ми­ра, жер­т­ва­та на хва­ле­ни­е­то“. В тия ду­ми е из­ра­зен ха­рак­те­рът на пра­вос­лав­на­та ли­тур­гия ­- тя е без­к­ръв­на хва­леб­на жер­т­ва, ко­я­то все­ля­ва в чо­веш­ки­те ду­ши бла­го­дат­ния Хрис­тов мир. Све­ще­ни­кът бла­гос­ла­вя мо­ле­щи­те се с ду­ми­те: „Бла­го­дат­та на Гос­по­да на­ше­го Иису­са Хрис­та и лю­бов­та на Бо­га и От­ца и об­щу­ва­не­то на Све­та­го Ду­ха да бъ­дат с всич­ки вас!“ На­ро­дът от­го­ва­ря: ­ „И с твоя дух!“ Све­ще­ни­кът въз­г­ла­ся: „Да из­диг­нем сър­ца­та си на­го­ре“, на ко­е­то на­ро­дът пот­вър­ж­да­ва: „Има­ме ги при Гос­по­да“. Све­ще­ни­кът под­ка­ня вяр­ва­щи­те да бла­го­да­рят на Гос­по­да. На тая не­го­ва по­ка­на на­ро­дът отго­ва­ря, че „Дос­той­но и спра­вед­ли­во е, да се пок­ла­ня­ме на От­ца и Си­на и Св. Духа ­- еди­но­същ­на­та и не­раз­дел­на Св. Тро­и­ца“. През вре­ме на тая ев­ха­рис­тий­на пе­сен по дре­вен цър­ко­вен оби­чай след­ва да се пра­ви го­лям пок­лон до зе­мя­та. Мо­лит­ва­та, с ко­я­то све­ще­ни­кът усър­д­но се мо­ли, е из­раз на на­ша­та го­ля­ма благо­дар­ност към Бо­га за всич­ко, ко­е­то е бла­го­во­лил да сто­ри за на­ше­то спасение. От­тук оче­вид­но и св. Ли­тур­гия се на­ри­ча ев­ха­рис­тия, т.е. благодарстве­на служ­ба. Та­зи мо­лит­ва в ли­тур­ги­я­та на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки е подъл­га и за­то­ва пе­сен­та „Дос­той­но и пра­вед­но ест...“ се пее по-бав­но и протяж­но.

След­ва­щи­ят мо­мент ни въз­на­ся ка­то че на не­бе­то ­- ние при­съ­е­ди­ня­ва­ме на­ше­то сла­вос­ло­вие към то­ва на ан­ге­ли­те. Ние пе­ем за­е­д­но с тях „Свет, свет, свет е Господ Са­ва­от. Пъл­ни са не­бе­то и зе­мя­та с Тво­я­та сла­ва. Оса­на във ви­си­ни­те! Бла­гос­ла­вен Иде­щи­ят в име­то Гос­под­не“. В то­ва вре­ме све­ще­ни­кът с още по-голя­мо усър­дие се мо­ли ти­хо, ка­то спом­ня за оная спа­си­тел­на нощ, в ко­я­то Едино­род­ни­ят Син Бо­жи, след ка­то из­пъл­нил всич­ко, про­мис­ле­но за нас, на Тайна­та ве­че­ря взел в пре­чис­ти­те Си и не­по­роч­ни ръ­це хляб, пре­ло­мил, дал на св. Си уче­ни­ци и апос­то­ли и ка­зал ус­та­но­ви­тел­ни­те ев­ха­рис­тий­ни сло­ва:

„Взе­ме­те, яж­те ­ то­ва е Мо­е­то тя­ло, ко­е­то за вас се пре­ло­мя­ва, за оп­ро­ще­ние на гре­хо­ве­те!“

След ве­че­ря­та Гос­под взел съ­що и ча­ша­та и ка­зал:

„Пий­те от нея всич­ки ­ то­ва е Мо­я­та кръв на но­вия за­вет, ко­я­то за вас и за мнозина се про­ли­ва за оп­ро­ще­ние на гре­хо­ве­те!“

Тук све­ще­ни­кът спом­ня Хрис­то­вия кръст, гроб, въз­к­ре­се­ние, ся­да­не от­дяс­но на От­ца и слав­но­то Вто­ро при­шес­т­вие. След то­ва въз­на­ся (из­ди­га) пред­ло­же­ни­те да­ро­ве и каз­ва въз­г­лас­но: „При­на­сям Ти Тво­и­те (да­ро­ве) от Тво­и­те (лю­де) за всич­ки (нас) и за­ра­ди всич­ко“.

Нас­тъп­ва вър­хов­ни­ят мо­мент в св. Ев­ха­рис­тия - са­мо­то тайн­с­т­во, т.е. освещението и прет­во­ря­ва­не­то на све­ти­те Да­ро­ве.

В то­зи най-све­щен мо­мент све­ще­ни­кът се мо­ли трик­рат­но от дъл­би­ни­те на душата си, ка­то при­зо­ва­ва Св. Дух да сле­зе над мо­ле­щи­те се и над предлежащите да­ро­ве; бла­гос­ла­вя хля­ба и ви­но­то, ко­и­то по бла­го­дат­но­то действие на Св. Дух ста­ват ис­тин­с­ко Тя­ло и Кръв Хрис­то­ви. След ка­то тайн­с­т­во­то е ве­че из­вър­ше­но, све­ще­ни­кът ко­ле­ни­чи пред св. Прес­тол и от ця­ла­та си ду­ша и сър­це бла­го­да­ри на Гос­по­да за лю­бов­та Му към нас. А в то­ва вре­ме вън се пее уми­ли­тел­но: „Те­бе въз­пя­ва­ме, Те­бе бла­гос­ла­вя­ме, на Те­бе бла­го­да­рим, Гос­по­ди, и мо­лим Ти се Бо­же наш!“

Без­к­ръв­на­та жер­т­ва е при­не­се­на. Све­ще­ни­кът се мо­ли ти­хо, ка­то спом­ня всич­ки све­тии, ко­и­то с вя­ра са свър­ши­ли жи­во­та си, а по-осо­бе­но и глас­но спом­ня пресве­та­та, пре­чис­та, преб­ла­гос­ло­ве­на, слав­на Вла­ди­чи­ца на­ша Бо­го­ро­ди­ца и Прис­но­де­ва Ма­рия. Пее се въз­х­вал­на пе­сен на св. Бо­го­ро­ди­ца, обик­но­ве­но ­ „Дос­той­но е, на­и­с­ти­на, да те об­ла­жа­ва­ме, Бо­го­ро­ди­це...“

През вре­ме на тая пе­сен све­ще­ни­кът ти­хо спом­ня св. Ио­ан Пред­те­ча, св. апостоли, праз­ну­ва­ния све­тец и всич­ки свет­ци; мо­ли се за на­ро­да, за църковната и свет­с­ка­та власт, за всич­ки, ко­и­то са в ед­на или дру­га не­во­ля. Тая мо­лит­ва в ли­тур­ги­я­та на св. Ва­си­лий е по-дъл­га и все­о­б­х­ват­на; не са заб­ра­ве­ни ни­то бол­ни­те, ни хо­ра­та на теж­кия труд, ни вдо­ви­ци­те, ни си­ра­ци­те, затворници­те, плен­ни­ци­те, пъ­ту­ва­щи­те и др.

Све­ще­ни­кът въз­г­лас­но мо­ли Гос­по­да да по­ме­не меж­ду пър­ви­те на­ше­то ду­хов­но на­чал­с­т­во (Св. Си­нод или мит­ро­по­ли­та) и да ни да­де с ед­на ус­та и ед­но сър­це да сла­вим пре­чис­то­то и ве­ли­кос­лав­но име на От­ца и Си­на и Св. Ду­ха.

Дя­ко­нът про­и­з­на­ся про­си­тел­на ек­те­ния. В то­ва вре­ме све­ще­ни­кът се мо­ли ти­хо ­ да ни удос­тои Бог да се при­час­тим със све­ти­те тай­ни с чис­та съ­вест, за да получим прош­ка на гре­хо­ве­те, об­ще­ние със Св. Дух и да нас­ле­дим не­бес­но­то цар­с­т­во. Ек­те­ни­я­та за­вър­ш­ва с Гос­под­ня­та мо­лит­ва „От­че наш...“!

Наб­ли­жа­ва друг свят и вър­хо­вен мо­мент -­ св. при­час­тие, т.е. при­о­б­ща­ва­не­то с Гос­по­да, със са­мо­то Не­го­во тя­ло и са­ма­та Не­го­ва кръв. Све­ще­ни­кът пра­ви възглас­но пре­дуп­реж­де­ние към всич­ки, ко­и­то ще се при­час­тя­ват, че све­ти­те Тай­ни са за све­ти­те. То­зи въз­г­лас е от­п­ра­вен нап­ра­во към на­ша­та съ­вест. Ние приз­на­ва­ме на­ше­то не­дос­тойн­с­т­во пред Бо­га и от­го­ва­ря­ме: „Един свят, един Господ, Иисус Хрис­тос, за сла­ва на Бо­га От­ца, амин!“

След то­ва тър­жес­т­ве­но и чис­то­сър­деч­но из­по­вяд­ва­не, све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те прис­тъп­ват към са­мо­то при­ча­стяване. Всич­ки све­ще­нос­лу­жи­те­ли, учас­т­ва­щи в бо­гос­лу­же­ни­е­то, по стар­шин­с­т­во взе­мат пър­вом част от св. Аг­нец и след то­ва отпи­ват три пъ­ти от св. Ча­ша. В то­ва вре­ме на­вън се пе­ят ду­хов­ни хим­ни, нарече­ни „при­час­т­ни“. На ня­кои мес­та по вре­ме на при­час­т­ния се про­и­з­на­ся про­по­вед. След ка­то све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те се при­час­тят, дя­ко­нът всип­ва в св. Чаша всич­ки ос­та­на­ли час­ти­ци. През вре­ме на всип­ва­не­то той спом­ня за възкресе­ни­е­то Хрис­то­во, за св. Бо­го­ро­ди­ца и за на­ше­то бъ­де­що още по-ис­тин­с­ко и пъл­но при­о­б­ще­ние във веч­но­то Хрис­то­во цар­с­т­во.

Ко­га­то всич­ко бъ­де го­то­во за при­час­тя­ва­не на вяр­ва­щи­те, за­ве­са­та се от­к­ри­ва, дя­ко­нът от­ва­ря цар­с­ки­те две­ри, при­е­ма от све­ще­ни­ка св. Ча­ша и ве­лег­лас­но при­ка­ня: „Със страх Бо­жи, с вя­ра и лю­бов прис­тъ­пе­те!“ Ония от хрис­ти­я­ни­те, кои­то са се при­гот­ви­ли за св. При­час­тие чрез над­ле­жен пост, из­по­вед и взаимооп­ро­ще­ние, прис­тъп­ват на­и­с­ти­на с бла­го­го­ве­ние, вя­ра и лю­бов към св. Тай­ни. В дъл­бо­ка хрис­ти­я­н­с­ка древ­ност и ми­ря­ни­те са се при­о­б­ща­ва­ли как­то све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те ­ т.е. при­е­ма­ли са в ръ­ка час­ти­ца от Хрис­то­во­то тя­ло и са от­пи­ва­ли от Хрис­то­ва­та кръв, но през VI век та­зи прак­ти­ка, по­ра­ди ня­кои причини от прак­ти­чес­ко ес­тес­т­во, е би­ла из­ме­не­на. Днес хрис­ти­я­ни­те пристъпват към св. При­час­тие с бла­го­го­вей­но скръс­те­ни ръ­це на гър­ди.

Към при­е­ма­не­то на св. Тай­ни ние се при­гот­вя­ме чрез ус­та­но­ве­но мо­лит­ве­но прави­ло: ве­чер­та пре­ди при­час­тя­ва­не­то че­тем осо­бен ка­нон, ака­тис­ти, ве­чер­ни молит­ви, а сут­рин­та ­- при­час­т­ни мо­лит­ви. След при­е­ма­не на св. При­час­тие ние бла­го­да­рим с на­роч­ни бла­го­дар­с­т­ве­ни мо­лит­ви.

След при­о­б­ще­ни­е­то све­ще­ни­кът бла­гос­ла­вя бо­го­мол­ци­те и ги осе­ня­ва със светите Да­ро­ве. При­час­т­ни­ци­те бла­го­да­рят Гос­по­ду, заг­де­то ги е спо­до­бил да се приоб­щят със све­ти­те и жи­вот­во­ря­щи тай­ни.

Све­ще­ни­кът под­ка­ня бо­го­мол­ци­те да из­ля­зат сми­ром, че­те глас­но т. нар. „задамвон­на“ мо­лит­ва, след ко­я­то се пее трик­рат­но: „Да бъ­де бла­гос­ло­ве­но името Гос­под­не от се­га и до ве­ка!“ Све­ще­ни­кът да­ва от­пуст, бла­гос­ла­вя и отпуща на­ро­да. Всич­ки бо­го­мол­ци из­ли­зат сми­ром от св. храм и от­на­сят по домове­те си бла­гос­ло­ве­ни­е­то на св. Ли­тур­гия.