Светият Синод отказа да участва във Всеправославния събор на о. Крит със своите аргументи. Убеден ли сте, че те са истински състоятелни?
Митр. Николай: Решението на Светия Синод, с което поискахме да бъде отложен Великият и Свят Православен събор, а ако не бъде отложен заявихме, че няма да участваме в него, беше взето с абсолютно единодушие на митрополитите. Абсолютно.
Истината е, че срещу начина на подготовка, организиране и провеждане на събора, както и срещу някои от документите, които трябваше да бъдат приети, имаше енергични критики от редица изявени богослови, както и от епископи, клирици и миряни във всички православни църкви. Ставаше дума за нищо по-малко от опасения за измяна на традицията, нарушаване на канонични положения и отстъпление от вярата. Българската православна църква беше първата, която има смелостта да превърне тези масови, но частни критики към събора, в своя институционална позиция.
Уверявам Ви, че никога в своята история Българската православна църква не се е радвала на такъв респект в православния свят, както в момента. Наши свещеници, посетили наскоро Света Гора, ми разказваха, че монасите там са ги посрещали с отворени обятия и сълзи на очи, целували са ги и са им повтаряли: „Вие, българите, спасихте Православието!“ Мисля, че значението на това решение на Светия Синод на БПЦ тепърва ще се осмисля. Моля Ви, не се поддавайте на внушенията, че по този начин сме били станали проводници на нечия чужда воля, че сме се самоизолирали и не знам още какво. Нищо от това не е вярно. Просто БПЦ прояви характер в отстояването на вярата. Понеже в България е рядкост някой да прояви характер, затова и нашата позиция изглежда странна и невероятна. Е, приемете, и повярвайте: Бог прави чудеса.
Живеем във време на истинска заплаха от радикалния ислям. Не означава ли това, че християнският свят трябва да загърби различията и да бъде единен, вместо Православието да обявява католиците, протестантите и арменците за еретици?
Митр. Николай: Тук има няколко въпроса. На първо място, проблемът с радикалния ислям е въпрос от компетенцията на мюсюлманското изповедание. Не е наша работа да се бъркаме в делата на другите изповедания и изобщо да коментираме техните практики. Те също не коментират нашите. Това е въпрос на взаимно зачитане и толерантност.
На второ място, обединяването на християните срещу мюсюлманите не може да бъде, по какъвто и да е начин, теза на Православната църква. Категорично се разграничавам от един такъв начин на мислене. Нека припомня, че кръстоносните походи не са обявявани и не са водени от Православната църква. Православната църква никога не е смятала, че религиозни въпроси могат да се решават със сила или, че на насилието трябва да се отвръща с насилие. Изобщо, кръстоносните походи, инквизицията, преследването на друговерци и другомислещи не са методи на Православната църква.
Мисля, че с това частично отговарям и на третия Ви подвъпрос. Ние не обвиняваме никого и не обявяваме никого за нещо. Всеки избира сам какъв да бъде, спрямо стандартите на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква.
Реално ли е някой ден различните течения на християнството да станат една единна Църква и какъв е пътят това да се случи?
Митр. Николай: Продължавайки отговора на предишния въпрос, нека припомним, че Иисус Христос е създал само една Църква. И тя винаги е била Една, Свята, Вселенска и Апостолска. Твърдението, че е възможно да има повече от една християнски църкви е отричане на Христа и на Неговия спасителен промисъл. За съжаление, точно това твърдение се съдържа в един от документите, които трябваше да приеме т.нар. Велик и Свят събор в Крит.
Едната, Свята, Вселенска и Апостолска църква се характеризира с това, че за основа на веруюто ни се приема Никео-Цариградският символ на вярата, утвърден на Първия и Втория вселенски събори през 325 г. в Никея и 381 г.в Цариград; безусловно се приемат и зачитат решенията на седемте вселенски събора, състояли се преди римският престол да обяви всички останали престоли за отлъчени, както и се спазват редица богослужебни и други правила, установени от апостолите и светите отци на Църквата. Да го обясня със светски термини – то е като устава на една гражданска организация, членството в която е свободно и достъпно за всеки. Ако искате да сте член, приемате устава и останалите правила. Разликата между нас и обичайните граждански сдружения е в това, че правилата на нашата организация са дадени от Иисус Христос и не подлежат на промяна. Който смята, че правилата не му харесват и иска да ги промени, просто напуска Църквата.
Впрочем, нито едно от тези, които вие наричате „други християнски течения“ никога не е обвинило Православната църква, че е нарушила което и да е от правилата. Така че, проблем няма. Православната църква е Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква. Ако някой смята, че Бог може да бъде постигнат другояче, по други правила, то всеки е свободен да опитва. Бог ни е дал свободна воля. Кой е бил прав ще разберем по-нататък. Надявам се, да не е много скоро.
А пътят за възвръщане в Църквата за тези, които временно са я напуснали, е ясен. Пътят се казва – любов към Бога. Който искрено обича Иисус Христос, намира пътя към Неговата Църква, такава, каквато Той я е създал.