ПОСЛАНИЕ НА ВАРНЕНСКИЯ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ КИРИЛ ПРИ МОЛЕБЕНА ЗА ЗАПАЗВАНЕ ЖИВОТА НА САМОЗАПАЛИЛИЯ СЕ ПЛАМЕН
„Господи, що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал!“ (Пс. 8:5-6). Думи на псалмопевеца Давид! Думи, които сами по себе си казват много, но само да има кой да ги чуе и да размисли върху тях. Остава ли ни обаче време за размисъл, когато мисълта за насъщния парализира битието ни?
С поезия започнах, с такава и искам да продължа. Колко прав е поетът, оня, който е учил в нашето Морско училище. Той казва: "...трябва да се бориш неуморно, трябва да си страшно упорит, за да изтръгнеш от зъбите на това настръхнало вбесено псе Живота - парченце хляб!" После продължава: "С Живота под вежди се гледаме строго, с Живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя Живота!...Да кажем, сега ми окачат въжето и питат: - Как искаш ли час да живееш? Веднага бих креснал, веднага бих ревнал като ранена в сърцето пантера: "Свалете, по скоро свалете от мене въжето, злодеи!”