Част I. Проблеми на съвременното православно архитектурно пространство и изкуство

Да започнем от това какъв е редът, когато трябва да се изпише една църква?

Стефко Аенски: Идеалният вариант е преди още да започне да се строи църквата предстоятелят да намери архитект, иконописец, стенописец и резбар. Прави един колектив и казва: „Мили хора, ето това е петното. Ние трябва да направим такъв и такъв храм”. Има архитектурни типове: еднокорабна, трикорабна, с три абсиди, с три престола, кръстокуполна – два кораба с кубе, или тип ротонда и пр. 

И в зависимост от петното ние решаваме какъв ще бъде архитектурният тип и колко да е голяма, според миряните, които ще обслужва. Архитектът съответно сяда и измисля конструктивно как ще бъдат нещата. Твърде важни са въпросите с покрива, улуците, отводнението, хидроизолацията, електричеството. За да не стане така, че когато дойдем да рисуваме, примерно в ореола на светеца да се пада лампата.

Съществуват ли съвременни иконописни школи у нас?

Елеонора Караиванска: За съжаление, смятам, че не съществуват такива школи. Думата  „школа”  е натоварена със смисъл на продължаване на традициите в нещо - предаване и развиване на знания, умения и философия, а не на школовка. И в този смисъл, тъй като българските ни традиции са прекъснати, съответно нямаме школи. Всъщност правим опити имитативно и повърхностно да развиваме иконопис, като се базираме не на наши стари школи или паметници, а по-скоро на християнското православно наследство въобще. Смятам, че с този подход трудно ще развием школа.

В момента в България ситуацията стои по следния начин: иконопис се изучава във Великотърновския богословски университет, в Художествената академия в София има специалности стенопис и реставрация, но там в стенописта, например, се подхожда по-художнически. Специалност църковна живопис има и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в Пловдив. Отделно в страната съществуват и някои курсове, но те са по-скоро на любителска основа.

Ст. А.: Смятам, че във Великотърновския университет трябва да се разшири посоката на преподаване и на мислене. Те изцяло тръгват от презумцията, че Средновековието е върховният и най-великият период в християнското изкуство и всички ценности трябва да са свързани със Средновековието. По време на Средновековието, обаче, хората са живели по един начин, икономическите отношения са били съвсем различни, т.е. днешните студенти трябва да проектират и да правят неща в различни стилистики. Икономическото, политическото положение в страната определя какво ще се рисува. Руснаците например имат едно прекрасно Средновековие, но когато идва Петър I, той започва да назнавача свои хора, от Финландия, Холандия започват да влизат европейски образци – барокът, академичният стил.

Ел. К.: А от Русия се пренася и у нас.

И все пак един Рубльов си остава на голяма висота.

Ст. А.: Ние не го отричаме. Рубльов обаче си е Рубльов - носи характеристите на времето, когато е творил.

Може ли да се определи какъв е стилът на днешното време в иконописта, стенописта?

Ст. А.: Много е сложно да се каже в днешно време какво трябва да се прави. Самото време ще си го покаже.

Ел. К.: Ортодоксът се е развивал чисто стилистично по някакъв начин, а изведнъж ние се оказваме по-големи схоластици, да не говорим колко нашите предшественици са били по-вярващи и по-вътре в нещата. Ние сме бездуховни по някакъв начин, не можем да намерим опора, да продължим с нещо свое, опираме се на едни стари ценности, които в момента ги нямаме.

Ст. А.: Времето е болно и всичко това се отразява върху онова, което правим. Ние правим нещо ала Средновековие, ала Възраждане. Кое е истинското, аз специално не мога да кажа.

Ел. К.: Аз имам наблюдение какво се прави в момента в Русия и в Румъния. И мога да ви кажа, че там нещата се развиват по друг начин. Руснаците имат няколко имена, които са на много високо равнище, да не говорим, че средното ниво ни е задминало много отдавна. Те първо, имат много школи, които са към манастири, освен че имат академично образование и са страхотни рисувачи, изучават християнското изкуство много задълбочено. Обикалят паметници в Русия, навсякъде правят копия, въобще изучава се един стил много издълбоко, за да можеш творчески да подходиш после.

Ст. А.: Да извлечеш най-полезните неща и ценности от видяното, за да го пресъздадеш в една нова творба, която ще бъде вече авторска творба и съвременен прочит на стария стил.

Ел. К.: Да, подходът им е много сериозен, тези хора се грижат да бъдат много грамотни и нещата стават. А и Църквата има отношение към тях и ги подпомага.

Самите богослови, които излизат от нашите факултети, трябва да имат грамотно отношение към иконописта.

Нали в богословските ни факултети се изучава църковно изкуство?

Ел. К: Там се изучава християнско изкуство, но то трябва, според мен, да се изучава много по-сериозно. Даже си мислех наскоро, че със сигурност не е зле дори като някакъв СИП (свободно избираем предмет - б.р.) да им се въведе иконопис, заради самата култура, заради грамотността, просто да бъдат запознати по-издълбоко. Тогава ще им се създаде отношение, те ще видят какъв труд се полага, какви умения трябва да има човек, за да може да се съхранява това изкуство. Защо не може да се служи без иконостас? Пак има намеса на изображението, това е важно, как се поддържа, докъде можеш да го пипаш, докъде – не, всеки трябва да знае мястото, работата и докъде му се простират възможностите.

Миналата година, както знаете, се състоя едно биенале на християнското изкуство във Велико Търново. За първи път такъв форум се прави и наистина е много хубаво, занимаващите се с християнско изкуство се събраха, аз оттам установих контакти, създава се диалог в тази материя. Проблемът е, че няма ниво, няма критерий – това са неща много свързани. Ние нямаме основи, според мен пак Църквата трябва да бъде обединител на хората, които имат грамотност и възможности да тръгнат, да изследват, да развиват едни наши български посоки, които, да речем, могат да се намерят дори в наивните ни изображения – това пак е отражение на нашата култура.

Какъв е вашият стил: по-скоро византийски, по-скоро руски или българска традиция? Или всеки си създава свой стил...

Ел. К.: Понеже нямаме школи, на българска почва ние се опираме на ерминиите и на изображения, запазени в християнския свят, доколкото имаме информация за тях. В Русия имат страхотна библиотека, страхотен архив от образци, които могат да използват, ние го нямаме до такава степен. Оттам какво правим ние? Нямайки школа, започваме да градим върху това, което визуално е останало. А то е разностилно, от различни паметници – различни неща, ние не ги познаваме издълбоко и започва един имитативен принцип на анализиране и изобразяване на това, което трябва да направим. Т.е. на мен ми се възлага, да речем, храм. Аз трябва стилистично да го обединя, освен иконографски. И какво правя? Нямам материал, а това нещо е страшно богато и много сложно. Трябва да познавам издълбоко една стилистика, за да мога да я претворя. Що се отнася в случая до нещо българско, ние е добре да изучим нашите паметници и характеристики на това, което е останало.

Ето, Стефко каза, че във Великотърновския университет един добър художник трябва да може да интерпретира в случая различни стилове, т.е. те трябва да бъдат изучени, което никак не е проста работа. Това означава да можеш да направиш копие на някой художник, познавайки стилистичните му умения. Това означава да влезеш в неговата чувствителност, да го анализираш и да можеш да го претвориш. Това нещо, очевидно, не се учи, а това е главният и основен проблем. Смятам, че има такава възможност.

Ето, ние имаме едно Възраждане, което никак не е малко като наследство. То може да бъде издълбоко изследвано и да се правят опити в тази посока да се реализират някои обекти. Ще бъде много интересно. Имаме един наив, имаме Земенски манастир, имаме Боянска църква... Ако се изследват тези наши паметници, първо, да се укрепят добре и да се реставрират и оттам се тръгне да се взима материал, смятам, че може да се изкара нещо характерно в съвременен вид от това, което е останало по нашите земи.

Ст.А.: Знаете ли колко съвременен вид имат иконите на някои наши стари автори, на един  Тома Вишанов-Молера например, който също не е бил приеман навремето. Той прави няколко стенописа в костницата „Св. Лука” при Рилския манастир, които са спрени. Там в олтара има един Христос, който е в стил Ел Греко! Затова говорим, че школите са си школи, най-отворени навремето са били самоковлии и банскалии, но те са пътували, те са били и търговци и с пътуването са внасяли информация от Запад. Всяка епоха си има характеристиките. Единствено тревненци остават консервативни, макар че по-късно също започват да вкарват маслото в самата технология. А банскалии се отварят за новия свят, изцяло работят на маслена боя – това е нова технология за времето.

Значи от всичките тези стилове днес се е получило нещо мозаично?

Ел. К.: Да, в момента в България всичко е на парче, т.е. всеки си търси собствения стил.

Ст. А.: В момента трагедията е тотална. Всеки търси за себе си най-идеалния начин - да вземе парите, пък не го интересува какво ще стане нататък. Дори има случаи, когато няма елементарна иконографска схема.

Ел. К.: Другото, лошото е, че пък хора, които абсолютно не са образовани...

Ст. А.: Да, и от митрополията в такъв случай трябва да кажат: „Чакай, бе момче, защо рисуваш ти тука?”

Случва се в една новопостроена църква като отидем (понеже не е съобразена),  ние никаква иконографска схема не можем да разположим, защото, например, архитектът е решил да сложи прозорци навсякъде, а ние основни неща, които са свързани със светата Литургия, няма къде да ги сложим.

Ел. К.: Това е един ансамбъл.

Ст. А.: Архитект, стенописец, резбар и иконописец трябва да работят в синхрон, за да стане едно цяло. Когато нещата са на парчета, не се получават. Вие питате за школи, нещата стоят цялостно. Когато отидеш в една средновековна църква, архитектурата още отвън издава особеностите на Средновековието. Влизайки вътре, виждаш иконите, стенописите – всичко е подведено под една концепция. А ние сега влизаме в една църква с ултрамодерна архитектура и тръгваме да рисуваме Средновековие.

Истината е, че всичко, което е без пари, се приема. Строителят се чуди как да реши архитектурни елементи, които той започва да си ги смуче от пръстите. В един много добре направен проект всичко трябва да бъде решено с точност, с елементи – това как да се направи, онова как да се направи. Иначе всеки започва да внася вътре някаква своя самодейност и най-накрая не се получава нищо. Отиваме във Възраждането, вземете Рилския манастир, Троянския манастир. Това са тези школи, за които говорим. Строителят е знаел къде трябва да направи прозорци, за да има място утре, като дойде стенописецът, този прозорец да не му пречи.

Как например в духа на Възраждането се усеща повея на новото време? Влиза информация от Западна Европа. Ето изложбата на Захарий Зограф – той и другите зографи от този период ползват копирки от западни гравьори, рисувъчно. След това идва периодът на академичната живопис в началото на XX в. Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” е типичен представител. Във всички църкви от началото на XX докъм 40-те години се е рисувала академична живопис. Това нещо носи духа на времето, когато е създадено. Това искам да подчертая, че архитектурата, стенописът, иконата не са сами за себе си. Всички са подчинени в името на свещенослужението.

Ел. К.:  Подчинени са на богословието, на литургиката, това е всъщност пластичен и изобразителен израз, илюстрация на всичко, което се прави вътре, това е храм Божий.

Ст. А.:Навремето наистина е имало приемственост. Ако искам да се занимавам с иконопис, отивам при майстор, известно време чиракувам, за да стигна до момента, когато той ще каже: „Да, ето ти сега можеш да изпълниш еди какво си”. Същото това нещо е и в архитектурата. За тези 45 г. всичко е срязано с нож и ние започваме сега отначало, да си смучем от пръстите, да четем някакви ерминии, да се връщаме да анализираме старото изкуство. Традицията е прекъсната и ние търсим по някакъв начин да я възродим. Това е много трудно и много сложно. След известно време, може би няма да сме живи, както ние примерно даваме оценка на старите майстори, които не са сред нас, и ние ще бъдем критикувани за делата, които вършим.

Докъде е канонът и откъде започва творческата свобода?

Ел. К.: Има много голяма свобода, според мен, в рамките на канона. Образът, пластичното изпълнение, рисунката – това са неща, вече зависещи от самия художник.

Ст. А.: Особено в трактовката на образите, вие сама сте свидетел колко изображения на Христос има, колко на св. Йоан Кръстител. Аз например, преди да започна да правя нещо, да мисля за нещо, сядам и правя анализ, колкото мога. Ако светецът ми е непознат, първо прочитам житието му, създавам си някакво мое впечатление. След това търся информация как е бил изобразяван той през различни периоди от време – Средновековие, Възраждане, защото мисля, че когато трябва да се създаде сега едно произведение на православната живопис, не трябва да бъде правено копие.

Ел. К.: И аз съм стигнала до този извод. Не може да не минеш през копие по пътя си, но то трябва да стане твое.

Ст. А.: Често срещано явление е в един иконостас едната икона да е Средновековие, другата – Възраждане. Нещата трябва да бъдат подведени под един знаменател, под една стилистика. Каквото си използвал  като информация – си използвал, всяка епоха си има характеристика, но вече ти подвеждаш това, което си анализирал, под твоя проект, за да не бъде еклектично. Това, според мен, е творчеството в ново време, да анализираш всичко, което е правено през времената, и да създадеш свой образ, подчинен на цялостната идея.

Може да се направи модерно произведение, което да бъде свързано с канона. Църквата не ги отхвърля тези неща. И посоката на мислене е това – да се направи една модерна сграда с основни елементи, които да са свързани със свещенослужението, да дойде авторското, творческото на хората, които ще го направят.

Иконописецът е длъжен да спазва една иконографска схема – това е всъщност канонът, има и изисквания за иконостаса, за светците, които ще се рисуват. Има елементи, които задължително трябва да се спазват. Но по такъв начин ще ги организираш в композиции, как вече ще бъде подведено всичко – това е авторско решение.

Кои са любимите ви образци, автори?

Ел. К.: Те не са много авторите, които са оставили имената си в християнското изкуство, особено в хубавите образци, били са анонимни. Едни от големите имена са Емануил Панселин, Михаил Астрапа и Евтихий. Теофан Критски  също има интересни неща, макар че, както се казва, не ми ляга много на сърце.

Ст. А.: Независимо в кое време е живял човек, той винаги е бил творец. Гледам стенописите на Панселин – той е виртуоз! Дори в композиционните му решения виждам един мислещ и напредвичав човек. А палитрата му? По какъв начин той противопоставя студеното на топлото!

Чакате  ли да ви посети някакво особено творческо вдъхновение, за да започнете да рисувате?

 Ел. К.:Вдъхновението е митология. Тук говорим за ежедневие.

Ст. А.: Става дума за едно задължение, ти си поел отговорност и съответно гледаш да я спазиш.

Ел. К.: Може да чака да го посети музата само някой, който изобщо не се занимава с това и от време на време получава порива да драсне нещо. Пикасо е работел като вол, ежедневно. Хората, които постигат нещо в изкуството, работят всеки ден от - до. Такова нещо като вдъхновение няма, иначе ти не можеш да напредваш, това е абсурд! Както във всяка работа, предполагам, но в тази още повече. Както един музикант, ако не свири три дни, техниката му се разваля. Да не говорим, че моето лично време е толкова свързано с работата ми, че аз почти нямам лично време, работя непрекъснато.

Ст. А.: Моята тактика е да си затворя очите и си го представям как ще изглежда. Преди да започна да рисувам, всичко трябва да е в мозъка ми.

Ел. К.: Разбира се, това е основен принцип. Процесът ти е в главата непрекъснато, почивка няма.

Следва 

СТЕФКО АЕНСКИ е роден  в  гр. Казанлък  през  1963 г. През 1982 г. завършва  средно  образование  в  Средното  специално  художественно  училище в  гр. Казанлък. Висше  образование  получава  в  Националната  художествена  академия,  специалност “Косервация  и  реставрация” в  периода  1985 - 1991г. По  настоящем работи  на  свободна  практика, като  художник  реставратор. Членува в Съюза  на  българските  художници  от  1995 г. и Асоциацията на реставраторите в България, от 2009 г. е член на Българския национален комитет на ICOMOS. С успех реставрира произведения на изкуството – монументална, живопис, икони, картини и църковна утвър. Реставрирал е стенописите в църквата „Св. Константин и Елена”- Ивайловградско; Църквата „Св. Успение Богородично”- Соколски манастир, гр. Габрово. Реставрира множество произвидения на кавалетната живопис, част от които: икони от Тревненския музей, от църквата „Св. Георги” – гр. Одрин.

Проявява  интерес  по  въпросите  на  техниката  и  технологията  на  кавалетната  и  монументална   живопис. Усвоява  и  прилага  съвременни технологии  в  практиката  си. Автор  е  на  проекти  и  ръководи  изпълнението  на  съвременна  православна  живопис и иконопис в църквите: „Св. Благовещение” - гр. Разлог; „Св. Георги”- Герена, гр. София; „Св. Успение”- гр. Петрич; параклис „Св. Йоан Богослов”- гр. Кевелар, Германия.

Познанията  на  техниката  и  технологията  му  помагат  при  копирането  на  произведения  на  старите  майстори  на  маслената  и  темперна  кавалетна  живопис. Копията  му  са  притежание  на  частни  колекции  в  България, Австрия, Франция, Испания, САЩ и др.

ТЕЛЕФОН ЗА ВРЪЗКА: 0888380515

 ЕЛЕОНОРА КАРАИВАНСКА

Иконописец и стенописец - живее и работи в гр. София.

ТЕЛЕФОН ЗА ВРЪЗКА: 0885 109 609

E-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Родена през 1972 г.

Завършва НХА „Н. Павлович”, гр. София, специалност  „Стенопис” – 2000 г.

ССХУ за изящни изкуства  „Илия Петров”, гр. София – 1991 г.

Член на СБХ – секция „Монументални изкуства”.

Работи в областта на Православното изкуство от 2000 г.

Участва в първото биенале за църковни изкуства- 2009 г. във

Велико Търново, където печели награда за иконопис.

В периода 2006-2008 г. изпълнява олтарните икони за храм„Преображение Господне”, кв. Лозенец , гр. София.

2006-2008 г. изработва олтарните икони за храм „Свети Георги Победоносец” , кв. Герена, гр. София

Участва в творчески колектив с ръководител проф. Тома Върбанов в зографията на храм „Успение на Пресвета Богородица” – Пампорово (2003- 2006 г.) и храм „Св. Йоан Предтеча” – с. Градешница, Врачанско, където изпълнява олтарните икони (2001 г.).

Участва в изписването на храм  „Света Троица” – Етрополски манастир (2008 г.).

Участва в съвременни изложби на български иконописци в гр. Варшава, Краков и Вроцлав /Полша/ - 2003- 2004 г.                                           

 Стенопис в храм „Свети Георги Победоносец” , кв. Герена, гр. София, дело на Стефко Аенски

 Част от олтарните икони в храм „Свети Георги Победоносец” , кв. Герена, гр. София, дело на Елеонора Караиванска