Светите братя Кирил и Методий са канонизирани като светци от Българската православна църква. На името на Кирил е наречена създадената по-късно азбука, която става основа на всички славянски езици - "кирилица". Канонизирани са като светци заради превода и популяризирането на най-необходимите за богослужение църковни книги на старославянски език, както и за разпространяването на християнството сред славяните. Считани са за равноапостоли. Източно православната църква ги почита и като едни от светите Седмочисленици.
Фрагменти из “Денница на славянския род”
Св. Константин Кирил се ражда в Солун през 827 г. От малък Константин се проявява като умно и паметливо дете. Когато започнал да се учи, той се отличава с „бързата си памет" и любов към книгата, което извиква възхищение у всички. Особено влечение изпитва към граматиката. Това негово ранно влечение не е временно, то остава за цял живот. Любовта към филологическите занимания го прави отличен преводач и учител на славянския род. В крехка младост Константин започва да изучава трудовете на Григорий Богослов. Житието на св. Константин Кирил Философ свидетелствува, че малкият Константин отправя гореща молитва към Григорий Богослов да му помогне да разбере неговите произведения, да му бъде в живота „учител и просветител". Големите способности на Кирил го отвеждат до византийската столица. В житието четем: „Царският настойник, който се наричаше логотет, като чу за неговата красота и мъдрост и за проявеното от него прилежание в учението, прати за него, та да се учи с царя”. Константин попада в прочутата царска школа, която по-късно получава названието Магнаурска, тъй като се помещава в двореца Магнаура. Тук се учат царските деца и синовете на византийската аристокрация. Понякога в нея постъпват и високопоставени лица от съседните страни. Например малко по-късно тук получава образование и българският княз Симеон. За времето школата е най-висшето учебно заведение във Византия. Когато завършва школата, Константин получава титлата „философ". На времето тя се е давала не само на тези, които се занимавали с философия, но и на познавачите на чужди езици и на граматическата наука, която се смятала за философска наука. А Константин бил добре подготвен както „в езическата, така и в християнската философия".
Като оценява Константиновата мъдрост, трудолюбие и скромност, логотетът при императорския двор Теоктист решава да го привлече към двореца за обществено-политическа работа. Отначало той му позволява свободно да влиза в двореца, допитва се до него по важни въпроси, после му предлага злато. Блясъкът на жълтия метал обаче не заслепява младия Константин. Той го отблъсква. Тогава логотетът му предлага нещо друго, още по-примамливо:
„Отколе твоята хубост и мъдрост ме заставят извънредно много да те обичам. Имам кръщелница, която аз извадих от купела, красива, богата и от добър и знатен род. Ако искаш, ще ти я дам за съпруга. Сега ще получиш от царя голяма чест и княжеска титла, а очаквай и нещо повече. Наскоро и военачалник ще станеш!"
Предложението наистина е привлекателно, но за един славолюбив и суетен човек. Мечтите на Константин са съвсем други. Той има други възгледи за смисъла на живота, вижда щастието си в работата с книгите, в духовните занимания и най-вече – в служенето на Бога. Богатството и славата според него могат да се постигнат по по-достоен път. Затова Константин отново отказва на логотета. Очертава се един обаятелен образ на човек, който насочва всичките си духовни сили в служба на Бога и книжовността. Един безкористен и честен човек, от когото е могло да се очакват само благородни и големи дела.
Като вижда, че не може да го направи царски сановник, Теоктист със съгласието на царица Теодора, която тогава управлява наместо малолетния си син Михаил, разрешава на Константин да се подстриже за духовник и го назначава секретар при патриарха в главната църква „Св. София"…„след много малко време" той напуска патриаршията и отива при „тясното море" в манастир. Под „тясно море" трябва да се разбира Босфора. Но от двореца не могат да се помирят, че са изпуснали за обществена работа такъв учен човек. Те го намират и му предлагат друга служба, която би му импонира повече—„да заеме учителска катедра ида учи местните и чужденците по философия". Константин се съгласява. Предполага се, че Константин е станал учител в същата Магнаурска школа, в която е завършил образованието си.
Малко преди това на специално свикан събор (февруари, 842) е свален от престола патриарх Йоан (Анис) VII Иконоборец (834—842). С неговото сваляне се слага край на горещата борба между иконоборци и иконопочитатели, продължила около век. Иконопочитанието се налага окончателно. На Йоан VII е забранено да влиза в църква и му е наредено да постъпи в манастир. Вести за него съществуват докъм 846 г., след това следите му се губят. Йоан се подчинил на силата, но не се признал за победен. Той бил вече възрастен човек, опитен в споровете, много начетен, поради което е наричан още Граматик. За идеен спор със „стареца" Йоан е изпратен от царския двор младият Константин. Философът успява да обори своя ерудиран опонент. Старецът Йоан се оттегля от прението „засрамен".
Животът на Константин протича във важни мисии сред чужди народи, далеч от родния Солун. Той защищава верски, политически и народностни интереси, оставя име на крилат учител, който отдава себе си за просветата на милиони хора.
Такава е мисията при “сарацините“, които подигат „хула" срещу християнската религия. От житието на Кирил проличава, че в диспута със сарацините се разискват не само въпросът за светата троица, но на основата на моменти от евангелието се обсъждат и проблеми за войните, за данъците, за отношението към мира и към „великия и силен измаилтянски народ". Според житиеписеца, Константин ги „наддума" по всички въпроси, така че те му се чудят, изпадат в удивление"
Завършил успешно мисията си, Константин Философ се завръща в Цариград. Не след много време той се оттегля „в безмълвие на едно място само в себе си унесен". За съжаление житиеписецът не казва кое е това място. Може би е същият манастир при „тясното море", където бе избягал от шума на столицата и политическите разпри, за да чете, да пише, да се отдаде на размисли? Скоро обаче Константин напуска този кът и отива при брат си Методий в манастира „Полихрон" в малоазиатската планина Олимп. По това време Методий е монах, отказал се от политическата си кариера, с която започва обществения му живот. Тук Константин се отдава само на „беседа" с книгите. Същото се казва за Методий в неговото житие, когато става дума за постъпването му в манастира—„прилежно се занимаваше с книгите".
Съдбата не оставя Константин да прекара дните си в тишина, далеч от света. След няколко години той е принуден отново да тръгне на път и да участва в мисията с хазарите, които изявяват желание да се присъединят към християнската вяра. При тази мисия Константин взема със себе си брат си Методий. От манастира Полихрон до Хазария, после до Моравия и Рим двамата братя ще вървят винаги неотлъчно и заедно ще извършат най-големия подвиг в живота си—създаването на славянската писменост
В Хазария Константин участва в диспут, в който се коментира въпроса за Светата Троица, но и ред други религиозни въпроси, например за зачатието на Богородица, за обрезанието, за поклонението на иконите. След втория, напрегнат в прения ден, Константин има вече на своя страна хазарския каган и неговите велможи.
Започват покръстванията. Заедно с идеологическата победа на Константин идат и политическите резултати. Хазарският каган писмено засвидетелствува верността си към Византия. В Хазария и в Херсон Константин действува като смел човек, който не се бои от трудностите и от многобройните опасности, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.
....
Житиеписецът не ни разказва подробности за извършената работа. Той е удивен, че за сравнително кратко време Константин съставя азбуката и започва да превежда. Струва му се, че е извършено чудо. Константин се моли на Бога и Бог чува молбата му и той „веднага" устройва азбуката. За писателя буквите са резултат от просветление и вдъхновение от молитвата...
Създаването на славянската азбука (855 г.) е кулминационната точка в развитието на славянската писмена култура. Тя е отговор на една историческа необходимост. Нека отново припомним „За буквите" на Храбър, гдето ясно личи, че славяните отдавна търсят пътища за създаване на писмо, което да задоволи техните всекидневни и религиозни потребности. Като изход от положението, като израз на върховната „милост" към човешкия род, Бог изпраща Константин философ, който създава на славяните 38 букви. Азбуката на Кирил следователно е щастлив завършек на дълъг път на търсене и лутане.
Утвърждаването на новосъздадената писменост се свързва с диспута със защитниците на триезичната догма, на учението за трите свещени езика – старогръцки, латински и еврейски. Константин се подготвя да даде достоен отпор на триезичниците. Убеден в правотата на своето дело и неговото голямо значение за славяните, ръководен от хуманни идеи, той се изправя смело срещу враговете на славянската писменост. В спора проявява остър ум и знания. Според житиеписеца Константин Философ сразява противниците си „със своя словесен огън".
На връщане св. Кирил и Методий се отбиват в Панония, в столицата на Коцел Мошапурц (на немски Mosburg), което ще рече Блатоград. Затова и княжеството на Коцел се нарича още блатненско княжество. Най-вероятно това посещение не е случайно, а става по покана на Коцел. Както показва унгарският славист И. Тот, през годините 840—867 Панония се намира под духовната власт на Залцбург и през това време там цъфти „добре организиран църковен живот", ръководен от немското духовенство. Според житието на Константин, Коцел „пожелал силно да изучи славянските книги", той удостоява славянските учители с големя почести и им поверява 50 ученици. Обучението на ученици за една нова, непозната азбука, а заедно с това и изучаването на източното богослужение е траяло вероятно около година.
Св. братя Кирил и Методий са напуснали западнославянските земи, без да са имали намерение да се връщат отново в тях. Като славянски учители те са изпълнили основната задача, с която заминали за Моравия — сложили начало на славянско богослужение, обучили многобройни ученици в четмо, писмо и църковно пеене; оставало е само да се ръкоположат духовни лица, които да продължат тяхното дело.
....Според Италианската легенда „Когато преславният папа Николай научил за тези неща [т. е. за създаването на славянска азбука и богослужебни книги], зарадвал се твърде много на това, което му било разказано. Той предал да ги поканят [Кирил и Методий] с папски писма да дойдат при него. Когато получили това съобщение, те се зарадвали твърде много, благодарейки на бога, че били толкова много зачетени и удостоени с покана от апостолската катедра. Веднага тръгнали и взели някои от учениците си...". В житието на Методий се казва същото, но съвсем накратко: „Като узна пък за такива мъже, папа Николай изпрати за тях, понеже желаеше да ги види ..."
Двамата братя незабавно се отправят на път. За тях е било ясно, че от разговора с папата много е зависела съдбата на славянската писменост сред западните славяни. Константин е схващал добре, че за да могат неговите ученици по-успешно да работят в славянските земи, книгите им трябва да бъдат признати и от римската църква, а учениците да получат от нея законни духовни санове. Той взема със себе си мощите на св. Климент, открити в Таврическия полуостров, които според Италианската легенда носел със себе си в Моравия. Константин възнамерява да ги подари на папата и с това да го предразположи и осигури успеха на своето дело. На път за Рим Кирил и Методий се отбиват във Венеция. Там се е състоял събор, на който се поставя и въпросът за разпространението на славянската писменост в Европа. Бранейки славянските интереси, Константин поставя генералния въпрос за културните права и възможности на народите изобщо, за тяхната свобода, дадена според него от самия бог. Той отговаря на противниците си с думите:
„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Бога завистлив ли смятате, че не може да даде тия неща или за безсилен, че не може? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога всеки на свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. Ако ли не искате да разберете това, поне от писанието разберете ..."
С много цитати от апостолските книги и от Псалтира, почитани еднакво от западната и от източната църква, Константин показва, че никъде бог не е пожелал да го славят само на три езика. С подбраните от него цитати той по недвусмислен начин внушава извода: славяните не само могат, но и трябва да пишат книги на своя език, така повелява Бог.
Междувременно папа Николай умира. На 14 декември, 867 г. е избран нов папа—Адриан II. Той потвърждава поканата на своя предшественик, затова Константин продължава от Венеция за Рим. „Вечният град" става арена на неговия триумф и негово вечно покоище.
Кирил и Методий пристигат в Рим срещу Коледа, 867 г. или в самото начало на 868. Тук те са посрещнати лично от папа Адриан, който ги удостоява с голяма почит. Старите паметници отбелязват това тържествено посрещане. Според житието на Кирил излизат „всички граждани, носейки свещи". Най-подробно описва събитието биографът на Климент Охридски — архиепископ Теофилакт: „Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване, се зарадвал необикновено много. Поразен отдалече от гърма на славата на светците, той пожелал да види блясъка на тяхната благодат ... Повече не можал да чака, но като взел със себе си всичките свещеници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като според обичая, пред него бил носен знакът на кръста . . . ".
В резултат на всички тези причини папата „провъзгласил в църквата мъжете за равноапостолни, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел", а книгите им „осветил", т. е. признал ги за святи като латинските. Той ги положил в църквата св. Мария, която съществува и до днес, и извършил „над тях света служба". След това по папска заръка римските епископи Гаудерик и Формоза, който през 866 г. идвал в България и влязъл в дружески отношения с княз Борис — ръкополагат Методий за епископ, а учениците за свещеници и дякони.
Така славянската писменост и славянският книжовен език, а това ще рече старобългарският, са официално — на думи и дело, признати и от римо-католическата църква, а дейността на Кирилометодиевите ученици сред западните славяни—узаконена. В най-големия религиозен център на Западна Европа наред със „свещения" латински език зазвучава старобългарският. Езикът на Кирилометодиевите книги става трети културен език в Европа. Това е щастлив венец на дългогодишна напрегната борба.
Не след дълго време, изнурен от труд и напрежение, и без това тръгнал на път с разклатено здраве, Константин е повален на легло от тежка болест. Чувствувайки, че силите го напускат, той извиква при себе си Методий и му оставя своя последен завет:
„Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завършвам своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината [т. е. отшелническия живот], но заради нея не оставяй учението си, защото с него по-лесно ще можеш да се спасиш".
Усетил ледения повей на смъртта, петдесет дни преди тя да настъпи, Константин приема монашеска схизма и монашеското име Кирил. В последните си дни той диктува на своите ученици сетната си творба: „Слово за правата вяра". С нея Кирил им оставя завет, сочи им идейните пътища, по които трябва да вървят.
Изпълнил своя учителски дълг, облечен в черна риза, Константин заявява: „Отсега аз вече не съм служител на царя, нито някому другиму на земята, а само на бога вседържителя: не бях, бидох и съм во веки".
Константин умира на 14 февруари 869 г. на 42- годишна възраст. Всички славяни, много гърци и римляни искрено жалят за мъдрия мъж, големия славянски учител, даровития творец.
Константин-Кирил остава завинаги във вечния град. Погребан е в базиликата „Св. Климент" от Дясната страна на олтара. Над гроба му е зографисан неговият лик. Тази икона отдавна не съществува, но в коридорите на старата църква „Св. Климент", недалеч от гроба, са запазени други изображения на Кирил, също от ранно време, може би от края на IX в.—„Кирил приема от император Михаил мисия", „Кирил и Методий на частен съд пред Христос". Тези фрески в базиликата могат да се разпознаят и днес, макар и избледнели и силно повредени. Копия от изображенията са направени през втората половина на XIX в. и в тях сцените се виждат много по-ясно. Добре е запазено лицето на Кирил във фреската „Кирил и Методий на частен съд пред Христос". Той е коленичил от дясно на Христа пред фигурите на архангел Гавриил и Климент Римски. Изобразен е в състоянието, в което се е намирал в Рим месеци преди смъртта. Високо чело, слабо лице, обвеяно от тъга, остра посивяла брадичка, гладко вчесани коси. Общо погледнато, интелигентна физиономия, в нея има нещо вглъбено, погледът му сякаш е отправен в отвъдното. Като имаме пред вид ранния произход на фреската, можем да твърдим, че художникът е виждал Константин и да я разглеждаме като портретно изображение.
След смъртта на Кирил дълго време в Рим се помни и разказва за този „истински философ" и там той винаги е славен наред с легендарния римски папа. В края на XI в. със средствата на някой си Бено от Рапица са зографисани в притвора на базиликата „Св. Климент" няколко сцени. Едната от тях е: пренасяне мощите на Климент от Ватикана (където са били връчени на папата) в неговата църква. В тази фреска на преден план са изобразени Кирил и Методий. Изображението на Кирил напомня ранния му портрет, но лицето му не е така слабо, изражението е по-ведро. Като се е опрял на първото изображение и е останал в общи линии верен на историческата правда, художникът се е съобразил с тържествеността на пресъздавания момент, с радостта на Рим и на Кирил в онзи изключителен ден. Предполага се, че в базиликата „Св. Климент" е имало и други изображения на Кирил, но те са се погубили, както безвъзвратно е изчезнала и иконата над гроба му.
През следващите векове Рим не забравя Константин. В илирийската църква по инициатива вече на славяни са осъществени няколко изображения на славянските просветители. Едното е свързано пак с донасянето на мощите на Климент Римски в Рим, а другото представя двамата братя като светци в самостоятелно стенописно изображение. Те са рисувани в края на XVI в. С второто изображение художникът, по справедливото мнение на изкуствоведите, се откъсва от тематиката за Климент Римски и представя Кирил и Методий като личности и като славянски апостоли. Възхвала на Кирил и Методий като заслужили и признати от църквата личности представляват и самостоятелните изображения от XVIII в. в новата църква св. Климент.
Многократно споменах базиликата „Св. Климент", където Кирил намира своя покой и своята първа прослава.
Любопитно е да узнаем нещо повече за този паметник и за съдбата на Кириловите мощи. Базиликата е строена още през IV в. на мястото, където се е смятало, че е била бащината къща на Климент. Намира се в центъра на Рим, недалеч от Колизеума. През XII в. старата базилика бива затрупана и над нея е построена нова. По това време са изнесени и костите на Кирил и са положени в новата църква. Минават години. Когато наближава времето да се празнуват 1000 години от създаването на славянската писменост и след като се отпразнува тази дата, кирилометодиевската проблематика става особено актуална. Създават се нови изображения на Кирил и Методий в Рим, в България и в целия славянски свят. Оживление се забелязва в международната наука. През 1857 г. известният италиански археолог Де Роси се заема да разкопае затрупаната старинна базилика. Разкопките траят дълги години, но те дават своите положителни резултати. Тогава се разкриват фреските от IX и XI в.; открива се и гробницата на Кирил тъкмо от дясната страна на олтара, както бе съобщил авторът на Пространното житие на Кирил. Една гробница, градена с червени тухли, които вероятно са били облицовани с мрамор.
.....
ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА СВ. МЕТОДИЙ
Месец април на шестия ден
памет и житие на блажения отец наш и учител Методий, архиепископ Моравски.
Благият всемогъщ Бог, който е създал от небитие в битие всичко — и видимо, и невидимо, — го е украсил с всякаква красота, която човек, като съзерцава, размишлявайки постепенно, може донейде да проумее и да познае оногова, който е създал такива дивни и многобройни дела. Защото от величието и от красотата на творенията чрез размисъл се познава и техният Творец (по Прем. 13:5), когото възпяват ангелите с трисвети гласове и когото всички православни [люде] славим в Света Троица — сиреч в Отца, Сина и Светаго Духа, т.е. в три ипостаси, които можем да наречем три лица, но в едно божество. Защото преди всички времена и срокове, и години сам Отец, над всеки разум и над всяко ангелско разбиране, е родил Сина, както казва Премъдростта: “Преди всички хълмове ме роди” (Притч. 8:25). А и самото Слово божие, което в последните години се въплъти заради нашето спасение, казва с пречистите си уста в евангелието: “Аз съм в Отца и Отец е в мене” (Иоан. 14:11). От същия този Отец произхожда и Светият Дух, както е казал сам Синът с божия си глас: “Духът на истината, който от Отца изхожда” (Иоан. 15:26). Този Бог е създал всяка твар, както казва Давид: “Чрез словото господне се утвърдиха небесата и чрез диханието на неговите уста — цялото им войнство; защото той рече и те станаха; той заповяда и те се създадоха” (Пс. 32:6,9).
Преди всичко той създаде човека, като взе пръст от земята и с животворно дихание му вдъхна душа от себе си, и му вложи словесна дарба и свободна воля да влезе в рая, като му даде заповед за изпитание, та ако я спази, да пребъде безсмъртен; ако ли пък я престъпи, да умре по своя воля, а не по божие веление.
Но дяволът, като видя човека така зачетен и издигнат на онова място, от което той отпадна поради своята гордост, накара го да престъпи заповедта. И затова [Бог] изгони човека от рая и го осъди на смърт. И оттогава лукавият започна да подстрекава човешкия род и да го съблазнява с много козни.
Но Бог поради великата си милост и любов не изостави човека докрай, но по всяко време и по всяка година е издигал [избрани] мъже и е показвал на хората техните дела и подвизи, та като подражават на тях, всички да се стремят към добро. Такъв беше Енос, който пръв се осмели да призовава името Господне (по Бит. 4:26). След него беше Енох, който, като угоди на Бога, бе преселен на небето. И Ной се оказа праведник сред своя род, и избягна потопа в ковчег, та земята отново да би се напълнила и украсила с божии творения. След разделението на племената, когато всички се бяха заблудили, Авраам позна Бога и се нарече негов приятел, и получи обещание: “Чрез твоето семе ще бъдат благословени всички племена” (по Бит. 22:18; 25:4). Исаак, по подобие на Христа, бе въведен на планината за жертва. Иаков разсипа идолите на своя тъст (по Бит. 35:2-4) и видя лествица , по която възлизаха и слизаха ангели божии, и при благославянето на своите синове пророчествува за Христа. Иосиф, изпратен от Бога, изхрани народа в Египет. Писанието разказва за Иов Авситидийски, праведен, истинолюбив и непорочен мъж, който, като получи изпитания, изтърпя и бе благословен от Бога. Моисей, с Арона, между свещениците божии (по Пс. 98:6) бе наречен “бог на фараона” и наказа Египет. Той изведе божиите люде, [воден] денем от светъл облак, а нощем от огнен стълб, пресече морето и те минаха по сухо, а египтяните потопи, напои хората с вода в безводната пустиня и ги нахрани с ангелски хляб и с птици. И като говори с Бога лице срещу лице, както може човек да говори с Бога, даде на народа закон, написан с божия пръст (по Изх. 7:13-14). Иисус Навин, след като воюва с противниците, разпредели земята между божиите люде (по Иис. Нав. 12:21). Съдиите също тъй извършиха много победи. А Самуил, като получи милост от Бога, помаза и постави цар според господното слово (1 Царств. 10:1). Давид с кротост пасе народа (по Пс. 77:72) и го научи на божии песни. Соломон, като получи от Бога мъдрост повече от всички други хора, написа множество добри поучения и притчи, макар че сам той не ги изпълни. Илия изобличи с глад хорската злоба, възкреси мъртвия момък, свали със слово огън от небето и изби мнозина, запали жертвоприношенията с дивен огън и изби мерзките жреци, и се възнесе на небето с огнена колесница и коне, като даде на своя ученик [Елисей] двойна благодат. А Елисей, като взе милота [на Илия], извърши двойни чудеса.
Също и другите пророци, всеки на своето време, пророчествуваха за чудните събития, които имаше да станат. След тях [се яви] Иоан, великият посредник между Стария и Новия завет, който стана кръстител Христов и негов свидетел и проповедник сред живите и мъртвите.
Светите апостоли Петър и Павел с останалите ученици Христови, преминали по целия свят като мълния, цялата земя осветиха. Подир тях мъчениците измиха с кръвта си сквернотата, а приемниците на светите апостоли, като покръстиха царе с много трудове и подвизи, унищожиха езичеството. Достойният за почит [папа] Силвестър, имайки за помощник великия цар Константин, свика с триста и осемнадесет отци първия събор в Никея и победи, и прокле Ария и неговата ерес, която той беше повдигнал против Светата Троица — също както едно време Авраам с триста и осемнадесет слуги изби [еламските] царе и получи благословение с хляб и вино от Мелхиседек, цар Салимски, който беше свещеник на Бога Всевишни (по Бит. 14:18). Дамас и Григорий Богослов със сто и петдесет отци и с великия цар Теодосий потвърдиха в Цариград светия Символ на вярата, т.е. “Вярвам в единаго Бога”, а Македоний отлъчиха, като осъдиха и него, и хулата му, която той говореше против Светия Дух. Целестин и Кирил с двеста отци и с другия цар [Теодосий] унищожиха в Ефес Нестория с всичкото му злословие, което той говореше срещу Христа. Лъв и Анатолий с правоверния цар Маркиан и с шестстотин и тридесет отци в Халкидон проклеха Евтихиевото безумие и сквернословие. Вигилий с богоугодния Юстин и със сто и шестдесет и пет отци свикаха петия събор и като издириха всяко скрито заблуждение, проклеха го. Апостолският папа Агатон с двеста и седемдесет отци и с достойния цар Константин на шестия събор смазаха много смутове, като изгониха и проклеха всички ония участници в смутовете, именно Теодор Фарански, Сергий и Пир, Кир Александрийски, Хонорий Римски, Макарий Антиохийски и другите им съмишленици, и утвърдиха християнската вяра, като я закрепиха върху истината.
След всички тези милостивият Бог, който желае, щото всеки човек да се спаси и да достигне до познание на истината (по 1 Тим. 2:4), в наше време и за нашия народ, за който никой никога не се беше погрижил, подбуди към добър подвиг нашия учител, блажения Методий, чиито добродетели и подвизи, ако ги сравним с всеки един от гореказаните [божии угодници], не ще се посрамим. Защото на едни от тях той беше равен, от други беше малко по-малък, а от трети беше по-голям, като надмина прославилите се със слово с дела, а прославилите се с дела — със слово. Уподобявайки се на всички, той проявяваше в себе си образа на всички: страх божий, съблюдаване на заповедите, прилежни молитви и святост с нравствена чистота, силно и кротко слово — силно към противниците, а кротко към ония, които възприемат поучението, — строгост и кротост, милост, любов и търпеливост в мъките. За всички беше всичко, за да спечели всички (1 Кор. 9:22).
И по бащина, и по майчина страна той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на Бога, а след това и на царя и на цялата Солунска област, което личеше и от външния му вид. Затова и първенците, които го обичаха още от детинството му, водеха с него достойни разговори. Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество — като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне.
Като прекара в това княжение много години и видя много смутове и престъпления в този живот, той замени стремежите си към мрачните земни дела с небесни мисли; защото не искаше да смущава благородната си душа с неща, които не пребивават вечно. Като намери сгоден случай, той се освободи от княжението и като отиде в Олимп, където живеят свети отци, подстрига се, облече черна дреха и се повинуваше покорно, като изпълняваше напълно цялото монашеско правило и се занимаваше усърдно с книгите.
Когато се появи някакъв случай, царят изпрати брата му [Константин] у хазарите и той го взе със себе си на помощ. Защото там имаше иудеи, които много хулеха християнската вяра. А той рече: “Готов съм да умра за християнската вяра”, и не прояви непослушание, а отиде и помагаше като слуга на по-малкия си брат, като му се подчиняваше. И така той с молитва, а Философът със слово обориха евреите и ги посрамиха.
Царят и патриархът, като видяха неговия добър подвиг в божието дело, убеждаваха го да го посветят за архиепископ на почетно място, където има нужда от такъв мъж. Но тъй като той не поиска, придумаха го, та го поставиха за игумен на манастира Полихрон, който има доходи до двадесет и четири мери злато и в който има повече от седемдесет души монаси.
Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Морава [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: “Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от романците, от гърците и от немците, които ни учат различно. Но ние, славяните, сме необразовани хора и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла [на Писанието]. Затова, добрий господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда”.
Тогава царят каза на Константин Философ: “Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.”
Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя — според думите на апостол Петра, който казва: “Бойте се от Бога, почитайте царя” (1 Петр. 2:17), но като изслушаха височайшето слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Морава, взимайки и Методия. И той отново започна покорно да се повинува и да служи на Философа и да поучава заедно с него. И като изминаха три години, те се върнаха от Морава, след като изучиха ученици.
Като узна за тия мъже, папа Николай прати да ги повикат, понеже искаше да ги види като ангели божии. Той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на [храма] “Свети апостол Петър”; и посвети блажения Методий в духовен сан. Имаше обаче мнозина други, които хулеха славянските книги, като казваха, че никой друг народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и латинците — според надписа на Пилата, който той поставил над кръста господен. Но папата ги прокле, като ги нарече “пилатовци” и “триезичници”, и заповяда на един епископ, който беше заразен от същата тази триезична болест, да ръкоположи от славянските ученици трима свещеници и двама четци.
След много дни, когато Философът щеше вече да се представи пред [божия] съд, той рече на брата си Методий: “Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда и аз, завършил своя ден, падам на нивата. Ти пък обичаш твърде много планината; но недей зарад планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш.”
А Коцел, като проводи [пратеници] при папата, помоли го да му отпусне Методия, нашия блажен учител. Папата рече: “Не само на тебе, но и на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключодържеца на царството небесно”. И го изпрати, като написа следното послание:
“Адриан, епископ и раб божий, до Ростислава, Светополка и Коцеля. Слава на Бога във висините и на земята мир, между човеците благоволение (Лук. 2:14). Чухме за вашите духовни дела и сега жадуваме с желание и с молитва за вашето спасение. [Виждаме], че Господ е въздигнал вашите сърца да го търсите и ви е показал, че на Бога трябва да се служи не само с вяра, но и с добри дела; защото вярата без дела е мъртва (Иак. 2:26) и загиват ония, които мислят, че познават Бога, а пък с делата си се отмятат от него (по Тит. 1:16). Затова вие поискахте учител не само от този светителски престол, но и от благоверния цар Михаил. И той ви изпрати блажения философ Константин заедно с брата му, докато ние не успяхме. А те, като узнаха, че вашите страни принадлежат към апостолския престол, не извършиха нищо противно на каноните, а дойдоха при нас, като донесоха и мощите на свети Климента. Ние добихме [от това] двойна радост и решихме, след като изпитаме, да изпратим във вашите страни Методия, нашия [духовен] син, мъж съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението — както беше започнал философът Константин с божията благодат и с молитвите на свети Климента. Също тъй ако и някой друг би могъл достойно и правоверно да ви поучава, нека това да бъде благословено от Бога, от нас и от цялата вселенска и апостолска църква, та да свикнете добре с божиите заповеди. Спазвайте само това единствено правило: на литургията апостолът и евангелието да се четат първом на латински, а след това на славянски, та така да се изпълнят думите на Писанието: “Да възхвалят Господа всички народи” (Пс. 116:1), и на друго място: “Всички ще възвестят на различни езици божието величие, според както Духът им даде да говорят” (по Деян. 2:11). Ако ли пък някой от събраните при вас учители, които ви гъделичкат слуха и ви отклоняват от истината към заблуждения (по 2 Тим. 4:3-4), дръзне, та започне да ви развращава другояче и да хули книгите на вашия език — такъв да бъде отлъчен не само от причастие, но и от църквата, докато се поправи. Защото те са вълци, а не овци; тях трябва да ги познаваме по плода им и да се пазим от тях (по Мат. 7:15-16). А вие, възлюбени чеда, слушайте божието учение и не отхвърляйте наставленията на църквата, за да станете истински божии поклонници на нашия небесен Отец с всички светии. Амин!”
Коцел прие Методия с големи почести и пак го изпрати при папата заедно с двадесет души почитани люде да му го ръкоположат за епископ на Панония — на престола на свети Андроник, апостол от седемдесетте, което и стана.
След това старият враг, завистник на доброто и противник на истината, повдигна против Методия сърцето на моравския неприятел, краля, заедно с всички епископи, които казваха: “Ти учиш в наша област”. А той отговори: “Ако знаех, че е ваша, бих се отстранил; но тя е на свети Петър. И наистина, ако вие от стръвност и от алчност прекрачвате, въпреки каноните, старите граници и забравяте божието учение [в тези области], пазете се да не би, като искате с костен череп да пробиете желязната планина, да си пръснете мозъка”. Рекоха му: “Щом говориш остро, зло има да патиш”. А той отговори: “Казвам истината пред царете и не се срамувам (по Пс. 118:46); а вие правете с мене каквото искате. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили истината, чрез много мъки са се освободили от тоя живот.”
Като изприказваха много думи и не можаха да му възразят, кралят рече изпод вежди: “Не измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като при пещ”. А той рече: “Тъй е, господарю. Веднъж някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: “Защо си изпотен?” Той отговорил: “Препирах се с прости хора”.
След като се препираха по тия думи, те се разотидоха, а него го изпратиха в Швабско, където го държаха две години и половина.
Стигна [вест] до папата и той, като узна това, изпрати против тях църковно запрещение: всички кралски епископи да не служат меса, сиреч литургия, докато държат Методия [затворен]. И така те го пуснаха, но казаха на Коцеля: “Ако го държиш при себе си, не ще се отървеш с добро от нас”. Но те не се отърваха от съда на свети Петра: защото четирима от тези епископи умряха.
Случи се по това време, че моравците, като разбраха, че немските духовници, които живеят у тях, не са им доброжелатели, а коват интриги срещу тях, изгониха ги всички и пратиха [писмо] до папата: “Понеже по-преди нашите бащи са получили кръщение от свети Петър, дай ни [и сега] Методия за архиепископ и учител”. Папата веднага го изпрати. Княз Светополк заедно с всички моравци го прие и му повери всички църкви и всички духовници по всички градове. И от тоя ден божието учение започна много да се разраства, духовниците започнаха да се умножават по всички градове и езичниците да вярват в истинския Бог, отказвайки се от своите заблуди. Още повече моравската държава започна да се разширява на всички страни и да побеждава със сигурност своите врагове, както и самите моравци постоянно разправят това.
У него имаше и пророческа благодат, тъй че много негови предсказания се сбъдваха. Ще разкажем едно или две от тях.
Един езически княз, много силен, който седеше във Висла, се подиграваше с християните и им правеше злини. [Методий] прати при него да му кажат: “Добре ще е за тебе, синко, да се покръстиш доброволно на своя земя, за да не бъдеш покръстен по принуда като пленник на чужда земя; тогава ще си спомниш за мене”. Така и стана.
Друг път, когато Светополк воюваше срещу езичниците и никак не успяваше, а само се бавеше, щом наближи месата, сиреч службата на свети Петър, Методий прати да му кажат: “Ако ми обещаеш, че на светия празник Петровден ще прекараш заедно с воините си при мене, вярвам в Бога, че той скоро ще предаде [твоите врагове] в ръцете ти”. И това се сбъдна.
Някой си дружинник, много богат и съветник [на княза], се беше оженил за своята купетра, сиреч етърва. Макар че [Методий] много ги съветва и увещава, не можа да ги раздели; защото други хора, които се преструваха на божии служители, тайно ги развращаваха, като ги ласкаеха зарад облаги, докато най-сетне ги отделиха от църквата. [Методий] им рече: “Ще дойде време, когато тези ласкатели няма да могат да ви помогнат; тогава ще си спомните за моите думи, но не ще може вече да се направи нищо”. Неочаквано след тяхното отстъпване от Бога напаст се струпва връз тях, и не се намери мястото им (по По. 102:16), като че ли вихър отнесе и разсея праха им.
И много още други подобни случаи имаше, които той явно разкриваше чрез притчи.
Но старият враг, завистникът на човешкия род, не можейки да търпи всичко това, повдигна някои хора срещу него — като Датон и Авирон срещу Моисея (по Числ. 16:1 -35), — едни явно, други тайно. Това бяха хора, заразени от йопаторската ерес, които отбиваха слабите от правия път към себе си, като казваха: “Папата е дал властта на нас, а тогова заповядва да изгоним вън с неговото учение”. Като се събраха всички моравски люде, поискаха да се прочете пред тях [папското] писмо, за да чуят за неговото изгонване. И както е присъщо на човеците, хората тъгуваха и се окайваха, задето се лишават от такъв пастир и учител, освен слабоволните, които измамата люшкаше както вятърът люшка листата. Но като прочетоха папското писмо, видяха, че в него пише следното: “Нашият брат Методий е свят и правоверен и върши апостолско дело. В негови ръце са дадени от Бога и от апостолския престол всички славянски страни; и когото той прокълне, да бъде прокълнат, а когото той благослови, да бъде благословен”. И като бяха изобличени, със срам се разпръснаха като мъгла.
Но тяхната злоба не спря дотук. Те продължиха да говорят, казвайки: “Царят е разгневен срещу него и ако го намери, жив няма да го остави”. Но милостивият Бог, който и в този случай не поиска да посрами своя раб, вложи в сърцето на царя — защото сърцето на царя е винаги в ръцете на Бога (Притч. 21:11) — и той изпрати до него писмо: “Честний отче, много желая да те видя; тъй че направи това добро и се потруди [да дойдеш] при нас, та да те видим, докато си още на тоя свят, и да приемем твоите молитви”. Той веднага отиде там и царят го посрещна с големи почести и с радост и, като похвали учението му, задържа от учениците му един свещеник и един дякон заедно с книгите. Той изпълни всичките желания на Методия, за които той го помоли, без да му откаже нищо; и като го прегърна и обдари богато, изпрати го отново тържествено на неговия престол. Същото стори и патриархът.
По всички пътища той изпадаше от дявола в много напасти: по пустите места — сред разбойници, по морето — в бурни вълнения, по реките — в ненадейни пясъчни плитчини, та да се изпълнят и с него апостолските думи: “Беди от разбойници, беди по море, беди по реки, беди от лъжебратя; в трудове и мъки, често в бдения, често в глад и жажда” (по 2 Кор. 11:26-27), както и други неволи, които апостолът споменава.
След това, като остави настрана всичкия [житейски] шум и като възложи всичките си грижи на Бога (по 1 Петр. 5:7), най-напред постави от своите ученици двама свещеници, добри скорописци, и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври. Като свърши, отдаде достойна хвала и слава на Бога, който дава такава благодат и такъв бърз успех. И като отслужи заедно с клира си светото тайно възношение, отпразнува паметта на свети Димитър. Защото преди това той беше превел заедно с Философа само Псалтира, Евангелието и Номоканона , сиреч църковните правила, и Отеческите книги.
Когато унгарският крал, стигна до дунавските земи, пожела да го види. Макар че някои мислеха и казваха, че не ще се отърве без мъки, [Методий] отиде при него. А той, както подобава на господар, така го посрещна — почетно, тържествено и с радост. И като беседва с него, както подобава на такива мъже да беседват, прегърна го, почете го с големи дарове и го изпроводи, думайки: “Поменувай ме винаги, честний отче, в светите си молитви.”
И тъй, като пресече всички обвинения от вси страни и затвори устата на многоглаголивите (Пс. 62:12), той завърши земния си път и опази вярата, очаквайки венеца на правдата (по 2 Тим. 4:7-8). И понеже беше благоугодил на Бога, той беше обикнат (Прем. 4:10).
Взе, прочее, да наближава времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове. Тогава го запитаха, думайки: “Кого определяш, честний отче и учителю, измежду учениците си да ти бъде приемник в твоето учение?” Той им посочи един от известните свои ученици, на име Горазд, и рече: “Този е един свободен мъж от вашата земя, начетен е добре в латинските книги и е правоверен; нека да бъде върху него божията воля и вашата обич, както и моята.”
На Цветница, когато се бяха събрали всички люде, той влезе в църквата и, макар и немощен, изрече благословения за царя, за княза, за духовниците и за целия народ и каза: “Пазете ме, деца, до третия ден”. Така и стана. На третия ден на разсъмване той рече: “В твоите ръце, Господи, предавам духа си (Лук. 23:46), и почина в ръцете на свещениците в шестия ден на месец април, индикт трети, в шест хиляди триста деветдесет и третата година от сътворението на целия свят (885).
Учениците му го поставиха в ковчег, отдадоха му подобаващи почести, като отслужиха погребална служба на латински, гръцки и славянски, и го положиха в съборната църква. И той се присъедини към отците си и към патриарсите, пророците, апостолите и мъчениците. Събра се народ от безчислено множество хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички [оплакаха] оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички.
А ти, света и пречестна главо, с молитвите си от висините поглеждай милостиво към нас, които копнеем за тебе. Избавяй от всяка напаст твоите ученици, разпространявай учението и прогонвай ересите, та и ние, като преживеем тук достойни за званието си, да застанем заедно с тебе като твое стадо от дясната страна на Христа Бога нашего, приемайки от него вечен живот. Нему се пада слава и чест во веки веков. Амин!