Книгата на Паисий е озаглавена: История славяноболгарская о народе и о царей и светих болгарских и о всех деяния и бития болгарская.
Най-напред Паисий излага важността на историята, изтъква, че тя има голямо възпитателно значение. Чрез нея човек престава да бъде прост и незнаещ. След като е изучил историята на своя народ, той няма да се срамува, когато го питат нещо от нея, а ще може да отговори. Изучаването на историята може да ни достави умствена наслада, понеже историческите сведения ни дават възможност да хвърлим поглед от високо върху далечното и близкото минало на народите, върху всичко онова, което се е вършило и се върши. От историята ние можем да извлечем ценна поука, можем да се приучим да управляваме себе си, да черпим подкрепа в несретите на живота, да побеждаваме враговете си, да укротяваме размирниците и да живеем в мир.
По-нататък Паисий се обръща към онези, които искат да четат и да изучават неговата История. Учи ги да пазят езика и народността си и да не се поддават на гръцки хитрости.
След това представя българската история от начало до падането на българското царство под турско иго. Покрай нея излага и сръбската, понеже историческата съдба на българския народ в много отношения е в зависимост от тази на неговите съседи.
Разказва за славянските първоучители Кирил, Методий и техните ученици. Спира се да очертае накратко миналия и съвременния нему духовен живот на българите, споменава също за възникването и падането на българската народна църква.
В последната глава изброява българските светци и описва накратко живота и делата на по-бележитите от тях.
Пряката задача на Паисий е да пробуди у българския народ съзнание за свой език и за своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби, нещо повече — да се поставя в много отношения над тях. Тази задача се е определяла от самите условия на живота. Гърците са заплашвали с унищожение българския език, турците са владеели българската земя, а миналото е било забравено и обгърнато в мрак.
За Паисий езикът е най-важният и сигурен пазител на народността. На много места в История славяноболгарская той увещава своите събратя да знаят и пазят родния си език, хули ги, задето се срамуват и се отричат от него и усвояват чуждия гръцки език, с който се гордеят. Познато е неговото обръщение към заблудения българин: „О, неразумне юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш?“. С негодувание той порицава незачитането, с което българинът се отнася към своя род и език: „Но от що се ти, неразумне, срамиш от свой род и влачиш се на чужди език? Ти, болгарине, не прелъщай се, знай свой род и език и учи се по своему езику!“.
Паисий се домогва да възкреси историческото минало на българите, за да им напомни, че макар и да са в робство сега, имали са някога свое царство, побеждавали са други народи и са били независими. Българският народ е описан от Паисий като надарен с висша справедливост. Той е съдия на своите господари. Щом види, че те вървят против волята и интересите му, сваля ги или ги прогонва. Освен това българинът е силен като лъв; затова на неговия герб е изобразен лъв. „Болгари не били учени покарати и се царем, но били свирепи, диви, безстрашни и силни на бран, люти като лъвове: един ишел на десет небоязнено!“ Твърде често той споменава, че българите са имали славно име и от много чужди царе са вземали дан.
За българската земя Паисий казва, че е „добра, красна, изобилна, плодородна“.
С възторг говори за някогашните велики и победоносни български царе — за Крум, Симеон, Асен, Калиман и пр. Те са „силни и храбри в бранех, войнствени, великодушни“, връщат се от бойното поле „с велика слава и корист“. Понеже са били непобедими, с тях „вси кралевства мир имеяли“. На едно място Паисий рисува Крумовата победа над гръцкия цар Никифор: „Никифор собрал войнство безчисленое, наступил на Болгарию... безбожно погубил землю, идеже проходил. Имал намерение разорити всю Болгарию и сожегл двор Крумов. Крум отчаял своего живота и свою надежду — просил мир от Никифора. Никифор не восхотел примирити се, разгордел се победою...“. Тогава Крум, решен на всичко, заповядал на войските си да заградят теснините и клисурите около гръцката войска, нападнал Никифор при Славомир, „разбил его всеконечно и узел все имение, що бил пленил Никифор от Крумов дом и от Болгария и прочая. Ту и убили Никифора царя болгари. Повелел Крум и натъкнали главу егу на вилу ради позорища, да помнит всек, како имал победу на греци. Потом повелел и оковали ю сос злато, начинили чаша от нея. Когда имал Крум велико веселие, пил из нея вино с велможи болгарски“.
За да посочи по-ясно предимствата на българите и техните царе, Паисий ги сравнява с други, противни, враждебни тям народи и царе. Най-напред съпоставя българите с гърците и сърбите. Българите стоят по-високо от гърците преди всичко с откритата си храброст. Като характерни черти на гърка Паисий изтъква коварството, злобата и хитростта. На няколко места отбелязва, че ако гърците са сполучвали понякога да победят българите, това се е дължало на тяхното коварство, на интригите и на вероломствата им. Българите са излизали срещу враговете си открито и смело и побеждавали благодарение на своята сила. Обаче, бележи Паисий, гръцките историци нищо не казват за пораженията на своя народ, за да не го срамят пред очите на другите. „Греци имеяли болгари прости и глупави и укорявали их с техна мудрост и политика и радили всегда да ги покорят под своя власт. Но болгари, ако и прости били и глупави от греческа мудрост и политика, но на бран и войска били крепки и храбри: не бояли се греком на бран никакво, но за толико лета се противляли греком. Греци имеяли мудрост и политика и церемонии много: болгари паки — храброст и съгласие на бран неуклонна“. Българските войски били толкова храбри, че побеждавали гръцките дори и тогава, когато броят им бил седем пъти по-малък от този на противника. Колкото и да възвеличава българската храброст и да я поставя високо над гръцкото лукавство и безсилие, Паисий намира нещо твърде скръбно в постоянните вражди и войни между българи и гърци. Според него тия вражди са главна причина за падането на българския и на гръцкия народ под турско иго. „Тако не били покорни никако едини другим, докле привлекли на себе гнев божи и погубили свое царство и господство, стали нижайши раби турски и до сего дне. Да се имеяли любов и согласие греци и болгари, не би могли турци одолети их никако“. Вината за непрекъснатите вражди между двата народа Паисий хвърля върху гърците — българите са миролюбиви, гърците са ги предизвиквали на война. Почти винаги гърците първи са започвали войната и българите като нападнати, са излизали да защитават земята си. Те се бранят и побеждават. Виновни са били, подчертава Паисий, гърците със своята гордост и злоба, със своята алчност за чужди земи, с желанието си да покорят българите и да ги държат под своя власт. За да отврати събратята си от хитрата политика на гърцизма, Паисий противопоставя на гръцката злоба и коварство нравствените качества на българина — честност, гостоприемство, простодушие и незлобивост. Гърците, пише той за онова време, макар и да са по-учени, не притежават тия ценни качества на българина. Гръцката ученост принася повече вреда, нежели полза. Българската простота в нравствено отношение е много по-ценна от оная ученост, чрез която гърците се стремят да осъществят своите коварни замисли. А както личността, тъй и народът трябва да се ценят най-напред от нравствено гледище. «Болгари прости, казва Паисий, всекого у свой дом приемат и гощавают и даруют милостиню, кои у них просят. А мудри и политични (греци) то никако не творят, но и отнимают от прости и похищают неправедно; и више грех, а не полза от техна мудрост и политика приемлют!“
След като посочва безпочвеността на гръцките подигравки и самохвалства и изтъква, че миналата слава на българите и тяхната висока нравственост затъмняват гръцкото величие, Паисий се обръща на второ място към сърбите, отблъсква техните нападки и отбелязва предимството на българския народ пред сръбския. Той излага отделно сръбската история, като обяснява, че две съображения са го накарали да се спре по-подробно на нея — първо, за да изтъкне нищожеството на сърбите, и второ, за да поправи историята им, която била пълна с измислици и лъжи, разпространявани от самите сърби. Той не пропуска да отбележи победите на българите над сърбите. Посочва също така колко пъти сърбите са били под българска власт. Сръбските победи над българите, твърде редки, се дължат на случайност. Веднъж сърбите победили българските войски само затова, че гърците постъпили коварно спрямо българите — обещали подкрепа на българския цар, но не устояли на думата си, а сърбите имали на своя страна няколко хиляди немци и маджари. Ала когато втори път се опитали да навлязат в България и да наложат своята власт, били позорно изгонени назад.
Паисий отбелязва, че сърбите нямат пълна история, че кралството им било твърде малко и краткотрайно. Когато говори за сръбския крал Стефан Неманя, намира повод да се подиграе на сърбите, тъй като твърде наивно и неоснователно оценяват своя владетел. „Но сербие, некой, подобни ему (Душану) по своему високоумию, покривают дела его и име Насилни Стефан: нарекли го Силни Стефан, и имеют его за светаго. Защо убил отца своего и умрел в проклятие и отлучение, и нам се скончало племе и род Немана Симеона — то никако не смотрели и до нине не смотрают, но го хвалят повече от они техни свети крали: паче Милутина, деда его, превознесли Стефана и вся сербска слава, и причти ему приписали. Некой латински философ написал притчи и титли народние — по Европа колико народа били и имена местам и пределом изобразил причтею. То серби нашли и приписали его Стефану Насилному, и изобразили его на щамби и показуют, како да ест они места и народи покорил и имеял под власт Стефан. Тако самомнено написали — кой чул от баби нещо за Стефана, то писал за него. Не смотрели за Родослав, како написали перво за него и за дело его, и колико земля держал — то не смотрели и не смотрают, но Стефана нарицают силна! Кратка била сила его и на зло ему произишла!“ Веднъж само през толкова векове сърбите успели да победят и убият български цар и до днес все с това се хвалят, „и причти написали, како са силни. Болгари за толико лет царствовали, и толико цари убили, и покорували кесари себе много пути данники — никакву причту, ни похвала не писали им сербие от зависти, но еще хулят вси...“.
В историята си покрай победите на българите над гърци и сърби Паисий отбелязва и няколко победи над руси, маджари и турци. И тук прославя своя народ. С българите всички царства сключили мир. Българските царе са владели някога Гърция, Сърбия, Влашко. Асен се е наричал „цар вселенски“, защото му били подвластни не само множество крале, но и византийските императори.
В История славяноболгарская Паисий посочва и други светли нейни страници, на които е отбелязано процъфтяването на българската просвета и книжнина. Намерението му е да покаже на българите, че те могат да се гордеят не само с политическата си история, с победоносните си царе, но и със своите бележити книжовници и просветители. В една обособена глава, „За славянските учители“, той представя развитието на българското писмо и книга. Най-напред споменава за Кирил и Методий, които покръстили българите, а след това и другите славяни и „составили писмена и книги на словенски език“. Като изтъква, че от славяните ние първи сме се покръстили, Паисий отбелязва още веднъж с чувство на национална гордост предимството на нашия народ пред другите славяни, главно пред сърби и руси. Учениците на двамата братя са наречени от Паисий „философе от болгарски род — седем даскали, изкусни и премудри“. Споменава и за търновския патриарх Евтимий, за Иларион Мъгленски, Теодосий Търновски и неговите ученици. Паисиевата цел тук, както може ясно да се забележи, е да внуши на българите, че са имали някога свои „даскали и философи“, които са чели и писали на български. Без съмнение в дадения случай той е имал предвид гръцките насмешки. Гърците са твърдели, че „българите са повече прости ораче, и копаче, и овчаре, и прости занаятчии“, а сега Паисий разказва на сънародниците си, че и те някога като гърците са имали „и книжници, и хитри, и славни“. По времето, когато гърците са преследвали българския език и книга в църква и училище, за Паисия е било важно да отбележи, че тия някогашни български просветители са писали на роден език и са създавали национална българска книжнина.
Паисий за положението на българите по негово време
Освен миналото, Паисий засяга и съвременния живот — заговаря за двойното робство, под което изнемогва българинът. На някогашното бляскаво минало той противопоставя мрачната робска действителност. Докато миналото поражда у него възторг, сегашната действителност го изпълва със скръб и съжаление.
Като се вглежда в условията на съвременния живот, той ясно вижда, че главната пречка, спираща духовното развитие на българите, е фанариотското духовенство. Русите, пише Паисий, могат свободно да се развиват, защото се радват на църковна свобода, която им дава възможност да уреждат свои училища, да създават своя книжнина, да четат и се учат на своя роден език. Австрийските сърби са поставени при много по-добри условия за духовно развитие, отколкото сърбите в Турско, понеже им е дадено право да поддържат самостойна църква, да имат свое духовенство, което се грижи за народната просвета. А българите тънат от векове в невежество, защото коварно е отнета църковната им независимост, чрез която биха могли да отстояват правото на своя език в църква и училище и да се грижат за просветата си. Докато тежи над тях гръцкото духовно иго, докато гърците им натрапват своя език и учение и не им позволяват да имат свои училища, за тях ще бъде препречен най-сигурният път за духовно освобождение. Голямо бедствие за народа е, че е лишен от възможност да се учи на своя език. „Болгарине, възклицава тоя проницателен монах, учи се по своему езику!“ Той прокарва мисълта, че българите имат историческо и нравствено право да изискват църковна независимост. Някога те са имали своя църква, създадена и защитавана от мощни царе. Преди робството гърците, колкото и да са се мъчили, не са успели да подчинят българската църква. Симеон зле ги наказал, задето вземали светокупство при ръкополагане на български архиереи. Гърците никога не гледали с добро око на самостойната църква. Цариградските патриарси «с турска помощ и насилие» сполучили най-сетне да я подчинят. Като едно голямо достойнство на нашите царе Паисий посочва, че те, макар често да са побеждавали гърците и да са ги държали под своя власт, „в чужди епархии духовни не са владели“.
. . .
Паисий отива по-нататък. Той изтъква контраста между сегашното и миналото и в друго отношение. На предишната политическа самостоятелност противопоставя унизителната зависимост от турската власт и отбелязва, че докато по-рано българите са били независим народ, побеждавали са множество силни народи и са вземали дан от тях, сега те са изпаднали до положение на „нижайши роби турски“, гнети ги „попрание агарянское“. Неблагоприятни за тяхното развитие са не само духовните, но и политическите условия. Той рисува падането на българското царство и плачевното състояние на българите под турско владичество: „Тако человеци в оно време имеяли скорб на скорб и жалост на жалост — плакали горко и жалостно по царство болгарское. Тако и по свои чеда, матери и отци их и сродници имеяли неутешимое ридание и воздихание. И било на они человеци в оно време велика туга и жалост под турская держава. Избирали кои били красни церкви и обращали их в джамии. Тако и отимали места церковни и монастирски от християне, и велики домове, и ниви, и виногради, и прилични места — де що хотели, похищали. И перви и начелни християне убивали и похищали имение их. Тако они перви род человеци, при кои се узело царство болгарское, имеяли велика скорб и жалост и плач, докле приишел они перви род человеци. Последни род навикнали по мало с турци живеяти. Тако и турци исперво били свирепи и велики грабители. Егда се укрепили на царство цариградское, научили много от чин и суд християнски, и неколико престали и устидели се похищати безсудно вещи християнские и имение за неколико време исперво. Но паки окаяни в сие време не имеют никаква правда ни суд...“.
Като описва робството, Паисий подчертава, че българинът е съумял да прояви своите нравствени добродетели дори в страданията и непоносимите бедствия. От всички народи, които са под турска власт, казва той, българският е най-притеснен, измъчен и онеправдан. И при все това, успял да запази своята вяра и народност. ...С горчива ирония той изтъква, че нашият народ и в страданието си стои по-високо от своите хулители. „Тако болгари от словенски вси народи прежде приели Православие, прежде имеяли себе патриарха и цари и по своему езику читали почели. Но Болгария посреде турчином, близу Цариград: зато са весма озлоблени и попрани болгари от турков, якоже видит се; зато не могут никакву хитрост или мудрост книжною восприяти. Руси и москали имеют царство и свобода церковная за много време, поставили школи, и тако по-мало от греци и от латини и от прочии езици восприели мудрост писмена, понеже возможно им е и щампают словенски книги. Зато на свой език много речи обращают и пишут, како е ним прилично. Тако и сербие, кои са под турци данници, горе са прости и нищетни от болгари. А кои са под немска держава, они мало по изкусни читати и писати, защо имеют свобода церковная. И от скорая времена почели учити се на школи и имеют архиереи от свой език и прилежни са своему народу учити се. Некой от них ругают са болгаром, защо са прости и некнижни в писание. Но они руси и сербие да благодарят Бога, де ги е покрил от попрание агаренское и от греческая власт архиерейская: що болгари страдают, да са они то мало искусили, то би весма болгаром благодарили, защо в толико страдание и насилие вдержат свою веру непременно“.
С тези редове Паисий иска да каже, че не е голям подвиг да се развиваш, когато не срещаш никакви спънки и притежаваш всички необходими външни условия за развитие. Истински подвиг е, въпреки робските условия на живот, въпреки натиска и принужденията, да запазиш ония духовни придобивки, които някога сам си извоювал и които други при същите условия безвъзвратно биха загубили.
––––––––––
За автора можете да прочетете тук: http://dictionarylit-bg.eu/Боян-Николов-Пенев
Горе: Икона от храма "Св. Троица" в Банско, Хаджи Вълчо Банов.
https://www.geni.com/