На 3 ноември 1911 г. в с. Главановци, Трънско, се родил Димитър Борисов Радованов, бъдещ изряден свещенослужител и смел изповедник на вярата. Растял в бедно, но благочестиво селско семейство. Баща му работел като строител в София, докато той учел в прогимназията в родното си село.
Като най-голям от петте деца, четири братя и една сестра, той помагал на майка си в земеделската работа. Бил много ученолюбив. Намирал през нощта време да чете на светлината на огнището, за да не се изразходва газ за осветление.
Рано останал сирак без майка. Чистата му детска душа намирала утеха в Божия храм. Помагал на енорийския свещеник отец Петър, който видял в него будно и трудолюбиво момче. Насочил го към Духовната семинария в София.
След като я завършил, Димитър работил две години към християнските дружества в Софийска епархия. Имал жажда за духовна дейност, а притежавал и дар слово. Още в семинарията се отличавал с висока духовна култура, защото непрекъснато обогатявал знанията си с четене.
През 1933 г. се задомил за Костадинка, също сираче с мащеха. Тя завършила само трето отделение, но била природно интелигентна и покрай отец Димитър се самообразовала. Станала негова добра спътница в духовния живот.
Димитър бил ръкоположен в дяконски чин в Рилски манастир от Софийския митрополит Стефан, бъдещия Екзарх. Отначало служил като енорийски свещеник в град Перник, а през 1939 г. се преместил в София, за да продължи образованието си в Духовната академия. Завършил я с отличие и като награда получил пишеща машина.
Отначало служил в столичния храм „Покров Богородичен”. Радетел за духовна просвета, той изнасял редовно беседи по радиото, с които разобличавал безбожието, което започнало стихийно да овладява младите неопитни хора. Засягал и гонението на вярващите в Русия.
Децата много се радвали, като чуели от майка си: „Ето баща ви говори!” През 1942 г. имало изложба, свързана с издевателствата над вярата на руските християни. Тя била в Художествената академия. Отец Димитър завел тримата си синове Георги, Иван и Тодор на изложбата, за да ги предпази от увлечения по атеистичните идеи. Там те видели изобразения сърп и чук, като на сърпа имало нанизана глава на свещеник.
По време на бомбардировките той преместил семейството си в Главановци. Настанил ги и веднага се върнал. Казал им: „Не мога да напусна енорията си, обвързан съм със служение в Божия храм”.
При една от бомбардировките било надупчено расото му с картечница. То било закачено в остъклената тераса. Помислили, че в него е облечен човек.
Големите изпитания дошли след 9 септември 1944 г. Заради радиобеседите имало хора, които се готвели да му търсят сметка. Той обаче отишъл на фронта. Постъпил в Първа българска армия като полкови свещеник. Стигнал до Страцин заедно с генерал Стойчев. Близостта му с генерала го спасила от смърт.
Старателен във всяка работа, той записвал в един голям бележник имената на убитите войници и къде и кога са загинали. Опявал ги и се молел за душите им. След като се завърнал от фронта, в дома му идвали много близки на убитите, за да се осведомят за трагичния им край.
След приключване на войната би назначен за енорийски свещеник в столичния храм „Св. Седмочисленици”, където служил до пенсионирането си, повече от 40 години.
Пастирският му живот не протекъл леко. Бил винаги под особено наблюдение, защото развивал широка духовна дейност в енорията си, а и радиобеседите не се забравяли, отразени в досието му.
Видимо позатихнало гонението, но към 1950-1951 г. бил арестуван. През този период се водела усилена атеистична пропаганда срещу религията. А отец Димитър не бездействал. Заедно с един професор и един асистент от Духовната академия посещавали салоните, където се провеждали атеистични беседи.
Пропагандаторите се оказвали неподготвени, без друго силно уязвими, защото защитавали една лъжа. Отец Димитър с пламенната си вяра и добре подготвен академично ги оборвал веднага. Налагало се да прекъсват събранията. Затова той станал много неудобен. Често го арестували и правели обиск в дома му да търсят фашистка литература, каквато нямало. Синът му Георги си спомня един такъв случай.
Тогава бил ученик, като се върнал от училище, заварил служебни лица на властта в дома им. Те претърсвали всичко. Нищо не намерили, освен едно списание, в което имало снимка на царското семейство.
Като видели, че е ученик и сметнали, че е достатъчно превъзпитан в училище, му казали: „Трябва да възпиташ баща си.” Той не отговорил, но си казал в себе си: „Какво има да го възпитавам. Моят баща е достатъчно възпитан.”
Много пъти отец Димитър бил „прибиран”. Страданията му при арестите били големи. Внучката му Ирина разказва, че помни как дядо ? изчезвал за няколко дни. Споменът ? е тъжен:”…баща ми го прибираше от ареста на няколко пъти, носейки го на гръб”. От побоите не бил в състояние да се прибере в дома си. Но не отстъпил от принципите си.
И тя сега си го представя като един малък човек, изправен пред огромна машина, от която той не се страхувал, защото носел душа на великан.
Всичко възлагал на Бога. Тя помни с какво благоговение се молел. Как се прекръствал, когато минавали край някой храм. Никога не излизал без расо. В онова време това било голяма смелост, защото расото издавало „инакомислие и разграничаване от атеистичния дух на времето”, така той без думи проповядвал.
Скромността му била пословична. До края на живота си останал йерей. Не пожелал титли. Важното според него било не да се показваме външно, че сме християни, а да живеем по християнски.
Бил духовен приятел на епископ Партений. Имало какво да сподели с този духовен титан. Това е твърде показателно и достатъчно да се оцени високата му духовност. Двамата споделяли тревогите си и се утешавали с единомислие.
Отец Димитър държал на „правдата и истината”. Възпитал и децата си в строго християнско благочестие. Той казвал: „Християнското семейство трябва да живее по християнски”.
Неотстъпно изпълнявал православните канони. Това изисквал и от всички в семейството. Някои го определяли като „прекалено строг”. Не било точно така. Той бил строг преди всичко към себе си. Това правело впечатление на околните и те се чувствали задължени да изпълнят християнския закон. Такава била проповедта му без думи.
Иначе не съдел никого. Разбирал, че тогава християните били притеснени да посещават храма и да водят духовен живот. Но за своите деца не правел отстъпки. Казвал им: „Моите деца трябва да бъдат за пример”. И на най-малката им грешка отдавал голямо значение.
Живеел изключително скромно. Близките му твърдят: „Няма пост, който той да е нарушил. Винаги започваше поста с тримирене”. Държал постите да се спазват от всички в семейството. При него било закон: „Има ли пости – пости се! Няма деца, няма големи!” Сряда и петък също се помнят с постно ядене. Всеки неделен ден всички отивали в храма на богослужение. Сутрин и вечер молитвата била задължителна, също и преди ядене.
Не водел децата си на почивка в шумни почивни станции, а в планината, сред природата. Изкачвали се чак на връх Мусала. Задължително всяка година правели поклонническо посещение на Рилската света обител, негово любимо място за молитва. Използвал такива случаи да общува с децата си и да укрепва вярата им, защото влиянието от училището било пагубно. Веднъж Георги донесъл от училище една книжка, в която се хвалел синът, който предал баща си, защото бил кулак. Отец Димитър много се възмутил. Изнесъл дълга беседа на децата си по този повод. Обяснил, че ненапразно в петата Божия заповед се казва: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята”.
В духовния си живот като свещенослужител той бил много взискателен към себе си. Когато трябвало да служи света Литургия, сутрин ставал много по-рано и четял положените канони.
Вярата му била чиста, дълбока, силна. През 1991 г. внучката му Ирина посетила Божи гроб. Когато се върнала, дядо ? седнал до нея като дете и само повтарял: „Разказвай!” Налагало се да повтаря по няколко пъти разказаното.
Като слушал, очите му светели от неизказана радост, като че ли той вървял по светите места, воден от нейните думи. Вярата му била живот!
Никога не си губел времето в празни разговори. На общи трапези не сядал, защото там се водели свободни разговори. Почитал само празничната трапеза на храмовия празник заедно със събратята си и на Великден.
Когато имало покани за някакви светски събирания, той казвал: „Вие ходете!”. Предпочитал да остане сам с книгата и молитвата. Имал много голяма библиотека. Част от нея синът му подарил на Шуменския университет, а друга част – на храм „Свети Седмочисленици”.
Като четял, обичал да си прави бележки. Към прочетеното прибавял и свои мисли, които после използвал за проповеди и беседи. И в трамвая четял и на билетите отбелязвал мисълта, която не искал да забрави. Затова много хора, които общували с него, се обогатявали духовно. Той умеел да укрепява и утешава скръбните и да усилва вярата на разколебаните.
Енориашите му много го уважавали. Досега децата му срещали хора, които си спомняли за него с „огромно уважение”. В енорията имало един човек, който се изселил във Франция. Преди две години дошъл в България. Не заварил жив отеца. Помолил сина му да му даде снимка.
От него той бил получил нещо много скъпо, за да не го забрави след толкова години. В чужбина думите на духовния пастир го укрепявали в трудни моменти.
След пенсионирането здравето му силно се разклатило. Преживяното в арестите, активната духовна дейност, свързана и с физически труд, си казали думата. За да издържа семейството си, лятно време се наемал да коси ливади. С честен труд, жива вяра и чиста съвест преминал попрището на своето земно странстване.
Близките му смятат, че една от причините за бързото му отпадане след пенсионирането е отделянето от светия храм. Той не можел да живее без неговата духовна атмосфера, с която бил свързан от дете. Не можел да си представи живота по друг начин.
Като виждали, че той страда, децата му помагали. Синът му го водел в храма, подкрепяйки го. Отецът се изтощавал и на връщане трябвало да го носи на ръце. Бил слаб, дребен, лек и пътят не бил дълъг до дома.
Пред близките си обикновено човек се поотпуска, но домашните на отец Димитър не помнят той да се е ласкаел от това, че много хора го почитат и дълбоко уважават. Смирението било неговото украшение.
Никога не си позволявал да употребява израза: „Аз така мисля или така смятам”. Казвал: „Според Словото Божие, така е!”.
Починал мирно на 16 юли 1992 г. На опелото му дошли всички свещеници от столичните църкви. Повече от половин век отец Димитър Радованов учел хората на вяра и благочестие и раздавал радост и утеха на своите духовни чеда. И това вършел при трудни условия на непрекъснато преследване. Като вървял смело срещу атеистичните бури, той извършил висок изповеднически подвиг. Сега се радва на наградата, която Христос определя за своите верни.
По спомени на Георги Радованов – син на йерей Димитър Радованов, и Ирина Радованова – негова внучка, предадени на 15 февруари 2009 г.
Още животоописания на свещеници и изповедници на вярата Христова, претърпели гонения и смърт в най-ново време (втората половина на XX в.) в рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време