Отшелничеството в Рилската света обител, с десетте постници в глухите ? планински околности, е древно. То не се е прекъсвало от основаването на манастира до 1961 г., когато всички монаси дори и от постниците били прогонени, за да превърнат манастира в Национален музей.
Тогава дошло най-голямото изпитание за тези, които жадували уединен молитвен подвиг. Те се почувствали ограбени като горски птици, на които е отнет тихият ведър простор. Някои от тях не могли да се приспособят към общежитийния живот в Троянския и Бачковския манастир, където били пратени по разпределение.
Такъв бил монах Софроний. Светското му име е Васил Митев Челенков. Роден е на 3 март 1908 г. в село Ресилово, Кюстендилско. Баща му и майка му починали рано, и двамата през един Велик пост, и той останал сам.
Труден бил сирашкият му живот. Но той имал тихо душевно устроение и самотата не го гнетяла. Посещавал редовно църковното богослужение. Макар и напълно неграмотен, той по благодат разбирал молитвите и се утешавал. Не се интересувал от младежки развлечения. Привикнал да се моли.
Като виждали това, роднините му решили да го „харижат” на Рилския манастир. През 1926 г. постъпил като послушник в обителта на свети Иван. Неграмотен, дали му послушание да клисарува в храма, защото бил свикнал с това и се справял добре.
Научил се да пише и да чете, но без специално обучение. От манастира отишъл да отбива военната си служба. Когато му дали пушка, той заявил твърдо, че никога няма да убива хора. Бил много откровен и чистосърдечен. Разбрали го и не го наказали, а го преместили в строителни войски, където служил две години.
Завърнал се пак в любимата обител, с която се сродил и за която тъгувал. На 19 април 1936 г. приел пострижение в расофор от игумена архимандрит Флавиан. Оставили му мирското име Василий.
На 12 февруари 1940 г. бил постриган в монашески чин от игумена архимандрит Натанаил с името Софроний. Духовен старец му станал иеромонах Калистрат, по-късно архимандрит и игумен на манастира. Останал за цял живот „прост монах”, както сам се наричал, и не позволявал да го наричат отец, а само брат Софроний.
Дълги години изпълнявал с голяма ревност клисарското си послушание. Имал музикална дарба и научил по памет много църковни песнопения. Пеел ги в килията си с голямо вдъхновение, включвайки ги в молитвеното си правило.
Простосърдечен, смирен и усърден в монашеския подвиг, той стигнал голяма духовна висока. С чисто сърце и безропотно послушание, придобил най-великата добродетел – безстрастието. Това личало и от израза на лицето му. То винаги сияело от някакво вътрешно озарение. За него всички, които го познавали, твърдели, че бил „винаги радостен”.
Приемал всичко като Божие допущение за негово духовно добро и не се вълнувал нито от укори и обиди, нито от похвали. Горял за молитва, която принасял с голяма любов за всички хора. Не бил иеромонах, за да споменава имена на живи и покойни на светия престол, но той измислил друго нещо.
С когото се срещнел, първата му работа била да запише имената на неговите близки живи и покойни, безплатно. Събирал големи списъци. Като клисарувал, ги слагал под покривката на светия престол и казвал: „Свети Иване, ти ги чети, а аз ще правя поклони”.
Това вършел непрекъснато. Правело впечатление на иеромонасите, които служели. Някои от тях се отегчавали от постъпката му. Веднъж иеромонах Сергий направил забележка на отец Софроний, че изцапал покривката. Искал с това да му каже, че трябва вече да прекрати с този навик. Отец Софроний си прибрал списъците смирено, написани полуграмотно, но с много обич. Не възразил. Никой от братята не помни той да се е оправдавал и да се е дразнел при забележки.
През нощта иеромонах Сергий сънувал, че служи в манастирския храм света Литургия и без да иска, разлял Светото Причастие. Събудил се изплашен. Разбрал, че с това свети Иван го вразумява.
Веднага отишъл при отец Софроний, поискал прошка и му разрешил да продължава да слага имена и да прави поклони. Небето откликвало на молитвата му и много хора получавали духовна полза.
Всички в манастира помнят, че той по цели нощи се молел и правел неизброимо много поклони. С броеница в ръка за всяко име извършвал определен брой поклони.
Умилявайки се, започвал да пее с голямо въодушевление. Не се насищал да повтаря многократно едно любимо песнопение. Най-много обичал кондака на Рождество Христово: „Дева днес пресущественнаго раждает …”. Като стигнел до „Отроча младо Предвечний Бог”, го повтарял многократно.
Пеел го не само на празника и до отданието му, а винаги. С това станал известен. Затова монахиня Иоана от Ресиловския манастир, чиито спомени предаваме, откликна с думите: „Ще ви разкажа за монаха, който пееше „Отроча младо…”.
Игуменът, като разбрал, че той обича много уединената молитва, го изпратил в Старата постница при гроба на свети Иван. Там той удвоил духовните си подвизи. Пеел заедно с птиците небесни и славел Бога.
Не прекратил обичая си да се моли за всички, които идвали на поклонение и за техните живи и покойни близки. Сърцето му преливало от любов към всеки ближен. Тя се изразявала по този начин и свети Иван удовлетворявал просбите му. По цели нощи правел поклони, разчитайки на свещ писаните имена.
В братския албум на Рилския манастир има снимка, правена при гроба на свети Иван през 1948 г. Това било времето, когато игуменът архимандрит Калистрат бил арестуван и викарият на Софийската митрополия, Стобийски епископ Пимен, бил натоварен от Светия Синод да управлява Рилския манастир.
На тази снимки, на второ място отляво надясно е монах Софроний, в групата на дошлите поклонници: иеромонах Евгений, архимандрит Варлаам, епископ Пимен, монах Доситей, архимандрит Стефан, иеромонах Евгений и иеродякон Иоан. От тази снимка се разбира, че той бил в постницата през посочената година.
На постницата отец Софроний прекарвал в уединена молитва, особено нощно време. Затова през деня не бил телесно бодър. Веднъж уморен полегнал на земята пред килията да си отдъхне. Заспал веднага и като се събудил, видял, че една змия се е свила на гърдите му. Изтърсил я и тя покорно тръгнала към храстите без да му стори зло.
По време на бомбардировките в София имало в манастира евакуирани граждани. Идвали партизани за храна. Не било спокойно. Всички живеели под страх за живота си, а отец Софроний спокойно събирал имена и правел поклони. Много съкровена била молитвата му към Бога, света Богородица и свети Иван. Това чувствали дошлите и бързали да продиктуват имената си.
Но най-трагичното дошло, когато манастирът бил превърнат в Национален музей и монасите разпръснати. Отец Софроний бил изпратен в Троянския манастир. При новата напрегната обстановка той изгубил уединението си. Много страдал.
Развръзката дошла, когато заставили монасите да облекат работнически дрехи и да отчитат трудови дни на полето. И той, както някога хвърлил пушката, без да се страхува от военен съд, сега решително отказал да облече сини дочени дрехи.
Напуснал манастира и тръгнал да търси уединение. Атеистичните власти следели поведението на всеки монах, смятан по идеологически съображения за „народен враг”. И той бил несъмнено под наблюдение.
На първо време отишъл в Дупница, при своя племенница, която много обичал. Тя го приела с радост. Предоставила му отделна стаичка, а той по цели нощи пак се молел и пеел. Това безпокояло домашните и тя му предложила едно тъмно мазе. Той приел с радост и продължил нощната си уединена молитва.
Но в света не се чувствал добре. Отишъл в Самоков при едно познато благочестиво семейство. И това било промислително. Дошла една благочестива християнка Люба, която палела кандилата в двете малки манастирчета „Света Троица” и „Свети Георги” край село Говедарци, Софийско. Търсела монаси да ги поддържат.
Отец Софроний се зарадвал, че му се отваря път за уединение, но не искал да избира сам, а както Бог му определи. След като се помолил, хвърлил жребие и му се паднало манастирчето „Свети Георги”, което било на 2 км от селото.
Любителят на подвижничеството намерил тих пристан. Стаичката му била 2/2 м, колкото да се отваря вратата ?. Имало малко параклисче. Мястото е в китна горичка с изобилна вода. Свети Иван му помогнал да намери място за уединена молитва в полите на Рила планина. Продължил подвига си.
И тук хората го запомнили със събиране на имена, за които правел поклони с молитва. Уединението му било по-голямо, защото нямало посещение, както в Старата постница. Подвигът му стигнал висок връх и предизвикал злобата на демоните.
Имал големи изпитания от хора, които се заканвали не само да го изгонят, но и да му свалят расото, демоните в онова атеистично време лесно си намерили оръдия да отмъстят на подвижника, който ги изгарял с огнените си молитви и велико смирение.
Започнали да го нападат обезверени младежи и да го измъчват жестоко. Те били от местната комсомолска организация, убедени, че монашеството е заблуда и трябва да се премахне.
И това не било само веднъж. Периодично идвали, нанасяли му побой. Искали да го няма, защото учел хората на вяра в Бога. Уверени били, че той няма да издържи. А той търпял и се молел за душите им.
Веднъж побоят бил много жесток. Скубали му брадата. Той призовавал на помощ свети Георги. Посегнал към една пръчка, с която нищо не можел да им стори, а те побягнали като опарени от огън, прогонени от невидима сила.
И в Рилския манастир веднъж пострадал от буйни младежи, които идвали в манастира да пакостят, възпитавани в атеизъм. Отец Софроний сънувал, че в двора на манастира грее като слънце Спасителят Христос с трънен венец на главата и с вързани ръце. Себе си видял наранен. От седем места на тялото му течало кръв.
На другия ден трима младежи се сбили. Били нетрезви. Като ги видял, се затичал да ги разтърве, за да не стане убийство. Наранили го с нож на седем места по тялото.
Той се молел после цяла нощ за душите им. Разбрал, че обезверената младеж всеки ден разпъва Христос. Намесила се милиция и искали да ги накажат, но той не приел да свидетелства. Само отсякъл: „Това е за греховете ми”. Всичко, което му се случело, приемал за изкупление на греховете си.
Никой не си спомнял той някога да е упрекнал някого и да го е осъдил. Веднъж закъснял за служба в храма. Игуменът архимандрит Методий му направил забележка. Отец Софроний не се оправдал, а със смирено и съкрушено сърце казал: „Допусна се да закъснея, защото отложих изповедта си. Бог иска с покаяние да прекрачваме църковния храм”.
За изпитанията му в манастирчето на свети Георги малко се знае, защото живеел сам. Слизал в Говедарци да се черкува и причастява. Клисарувал, помагал на свещеника, който много се привързал към него. Хората свикнали с него и много го обичали. Кротък, смирен, любвеобилен, с лъчезарен поглед той привличал хората.
През Великия пост на 1977 г. отишъл в Рилския манастир да се опрости с братята. Предчувствал и точно предузнал смъртта си. Игуменът архимандрит Методий, сам велик молитвеник и подвижник, много се зарадвал, като го видял.
Оттам отишъл в Ресиловския манастир да се опрости със сестрите. Обръщайки се към тях, винаги ги наричал „мили сестрички”. Помолил пак всички да напишат имена на болни, страдащи и обезверени хора и казал, че на Цветница ще отиде в село Овчарци да се причасти.
След службата на Цветанка бъдещата монахиня Иоана и благочестивата християнка Юлия си тръгнали за София. И те се причастили и радостни се отправили към автогарата. Купили си билети, но автобусът бил препълнен и не ги взел. Опитали да върнат билетите, защото нямали пари за други, но касиерката не се съгласила.
Разтревожили се. Изведнъж Юлия казала: „Виж, нашият ангел пазител отец Серафим идва, но той никога няма пари и няма да може да ни помогне. А той, като дошъл, им подал 5 лв., без да ги пита какво им се е случило.
По този повод и наблюдавайки живота му, те си правели заключение, че е стигнал до прозорливост. Той отпътувал за Говедарци за манастирчето си.
Когато бил в църквата на Цветница, казал на свещеника да му запише името за споменаване при покойните. Той не се съгласил и отказал да го запише, защото отец Серафим не боледувал. Изненадващи се оказали за него думите му, но той все говорел така, като че ли се виждат за последен път.
На Велика събота слязъл в Говедарци за възкресната служба. Причастил се и помолил един добър християнин Георги на другия ден да му занесе един хляб. Преди това го молел да му направи ковчег, но той не се съгласил на жив човек да прави ковчег. Никой от неговите духовни приятели не искал той да умира.
Когато на другия ден Георги отишъл в манастирчето да му занесе хляб, заварил портичката заключена. Прескочил през оградата и влязъл в килийката му. Видял отец Софроний да лежи със скръстени ръце, току-що издъхнал. Запалената свещ пред него догаряла. Той умрял по време на молитва като праведник.
За погребението му се появил спор. Много негови близки искали да го погребат по-близо до тях. Всички вярвали, че той е свят и неговите молитви ще им помагат от небето. Едни го искали в Дупница, други в Ресилово. Предлогът бил, че на гроба му в манастирчето няма кой да отива всеки ден да го прелива.
Племенницата му, която била най-настоятелна, сънувала през нощта, че двама души в бели дрехи стояли до олтара на параклисчето и ? казали: „Нито в Ресилово, нито в Дупница! Тука ще се погребе! Каквото трябва, ние светиите ще му правим”.
Така се разрешил спорът и го погребали в манастирчето до храма. На 40-ия ден от смъртта му се събрали неговите духовни чеда. Всички изпитвали много голяма радост, както когато жив ги посрещал с топла усмивка.
Дошла и една старица от селото, подпираща се на тояжката си. Със сетни сили се изкачила и отдалече викала: „Братко Софроние, братко Софроние, и аз дойдох”. Попитали познава ли го лично, а тя разказала как с малкото си внуче събирала дърва. Той ги видял, отбил се, натоварил им колата с дърва и ги изпратил. Винаги бил готов да помогне на слабия. И в Ресиловския манастир като отидел, насичал дърва, пренасял ги, вършел груба работа. Предлагали му храна. Той приемал компот и хляб, хапвал и поемал към манастирчето.
Бог само знае съкровения му духовен живот, но всички, които познавали отблизо отец Серафим, виждали в него святост. На духовно близките си казвал, че иска да умре на Възкресение Христово. И тази негова молба небето изпълнило. Между светиите го поставя не някой друг, а архимандрит Методий, който по познавал още от Рилския манастир.
Монахиня Иоана, неговата сестра, ни изпрати молитвите на „Сон грядущи”, които той ползвал, написани на пишеща машина. След тях е прибавил саморъчно, за лично ползване: „Таже с поклонами глаголи”.
Следва изброяване на много почитани от него светители и мъченици, стига до преподобните. Забележително е, че като включва свети Антоний Велики, преподобна мати Параскева и други, той споменава и преподобни „Софроний Говедарский”.
Добрият познавач на преподобната святост намира, че отец Софроний е спечелил Божието благоволение да се нареди между просиялите във великия подвиг на монашеското подвижничество. Авторитетната му оценка е правдива.
Дядо Методий радеел всички, просияли в преподобие, изповедничество и свещеномъченичество през атеистичния период у нас, да бъдат канонизирани, защото тяхната святост е несъмнена. Особено много настоявал за убития Неврокопски митрополит Борис, но тогава това било невъзможно.
И между тези духовни великани е наредил скромния, неук, но много благочестив подвижник на отшелническото преподобие отец Софроний Говедарский, гордост за съвременното българско монашество.
Нека молим сега, когато той предстои пред Божия престол на небесата, да има в списъка си за молитвени поклони нас, бедните на християнско и монашеско благочестие!
Биографии към братския албум на Рилската света обител, съставен през 1961 г. от к.б. архимандрит Климент Рилец, съхраняван в личната му библиотека, с. 29, опис № 68, с.107, опис 175.
Спомени на монахиня Иоана, Ресиловски манастир, Кюстендилско, предадени с писмо на 26 януари 2009 г.