Територията на България е обитавана от най-ранните исторически времена - Каменната ера и Медно-каменната епоха. Археологически открития от това време са направени близо до Карлово, в региона на Нова Загора, Велико Търново, Видин, София, Тетевен, Троян и в Родопите. От това време датира и най-старото златно съкровище в света, открито край Варна. В Бронзовата епоха тук се заселват траките, споменати за пръв път от Омир. Те се занимават със земеделие и животновъдство и оставят доказателства за богата култура /Вълчитрънското съкровище/. В 11-ти - 6-ти век преди новата ера се появяват първите тракийски държавни обединения, разцветът на които е през 7-ми - 6-ти в. пр.н.е. През 1-ви век пр.н.е. техните земи са завладени от Рим, а от 5 в. са включени във Византия. Постепенно те са претопени от заселилите се през 6-ти век на Балканския полуостров славяни.
През втората половина на 7 в. на територията на днешна Североизточна България се заселват и прабългарите, народ от тюркски произход. В съюз със славяните образуват Българската държава, призната от Византия през 681 г. Начело на държавата застава водачът на прабългарите хан Аспарух, а за столица е обявена Плиска.
Под управлението на хан Тервел /700-718/ България се разширява териториално и се превръща в голяма политическа сила. При хан Крум /803-814/ България граничи на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигат стените на столицата на Византия Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил /852-889/ българите приемат християнството като официална религия. С това се премахват етническите различия между прабългари и славяни и започва изграждането на единна българска народност.
В края на 9-ти век братята Кирил /Константин Философ/ и Методий създават и разпространяват славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум идват в България, където са радушно приети и намират добри условия за работа. Те развиват богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространява и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав стават центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на Цар Симеон /893-927/ се установява “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигат до Черно море, Бяло море и Егейско море.
При наследниците на Симеон страната отслабва от вътрешни борби, разпространява се еретичното учение на Богомил, което е оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.
През 1018 г. след продължителни войни България е покорена от Византия. Още през първите години под византийско управление българите започват да воюват за свободата си. През 1186 г. въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърля властта на Византия. Основава се Второто българско царство, а Търново става столица. След 1186 г. първоначално страната управлява Асен, а след това - Петър.
Предишната мощ на България се възстановява по времето на техния най-малък брат Калоян /1197-1207/, а по времето на цар Иван Асен Втори /1218 -1241/ Второто българско царство достига своя най-голям разцвет - установява политическа хегемония в Югоизточна Европа, разширява границите си до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развива се икономиката и културата. След години културен застой в България е достигнат нов връх, който продължава до края на Втората българска държава /1186 – 1396/. Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развиват традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получава титла патриарх.
Разногласията сред част от болярите водят до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабва страната, прави я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя е покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България е под османско управление. Началните години се характеризират със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. По-късно появата на хайдутите позволява основаването на добре организирано национално-освободително движение.
В началото на 18 в. се правят първите стъпки във формирането отново на българската нация - започва да се развива българската просвета. Подтик за това става трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтиква българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода водят до установяване на национална църква, образование и култура.
Началото на организираното революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски /1821-1867/ - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение са Васил Левски /1837-1873/ - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов /1834-1879/ - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев /1848-1876/ - поет и публицист, революционер демократ, национален герой и много други българи.
През 1876 избухва Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието е жестоко смазано и удавено в кръв, но привлича вниманието на европейските страни към българските национални въпроси. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война /1877-1878/, българската държава е възстановена, но не е постигнато национално обединение. Бившите български територии са разделени на три - провъзгласено е Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония остават под управлението на Османската империя.
В протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес /1878/ избухва Кресненско-Разложкото въстание /1878-1879/, което през 1885 г. довежда до обединението на Княжество България и Източна Румелия. Избухва и Илинденско-Преображенското въстание /1903/. Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламира независимост от Турция и през 1908 г. става цар на българския народ. България участва в Балканската война /1912/, заедно със Сърбия и Гърция се бори за свободата на Тракия и Македония. България печели тази война, но в последвалата Междусъюзническа война /1913/ е победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъсват от нея територии, населени с българи.
Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършва с национална катастрофа. През 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. налага сурови клаузи на България - тя губи излаза си на Бяло море, Западна Тракия става част от Гърция, Южна Добруджа се присъединява към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско се дават на Сърбо-хърватско-словенското кралство. (С българо-румънски договор през 1940 г. Южна Добруджа се връща на България.)
В началото на 40-те години България води политика в интерес на Германия и силите на Оста. По-късно участието на български кавалерийски взводове на Източния фронт е прекратено. Цар Борис Трети подкрепя обществения натиск и не позволява депортирането на около 50 000 български евреи.
През август 1943 г. цар Борис Трети умира и регентството на младия цар Симеон Втори е провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г.съветската армия навлиза в България и на 9 септември се установява правителството на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България е провъзгласена за република. Българската комунистическа партия идва на власт. Политическите партии извън Отечествения фронт са забранени, икономиката и банките са национализирани, обработваемата земя насилствено е организирана в кооперации. В управлението на държавата последователно се сменят Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов и Тодор Живков.
10 ноември 1989 г. слага началото на демократичните промени в България. Приета е нова конституция /1991/, политическите партии са възстановени, собствеността, отнета през 1947 г. се възстановява, стартира приватизацията и връщането на земята.