Днес празнуваме едно от най-великите събития в земния живот на нашия Господ Иисус Христос – Неговото тържествено влизане в Йерусалим.
Необходимо е всички да разберете значението на този празник, за да може да разберете и смисъла на Входа Господен в Йерусалим, защото когато някой за първи път се запознава с Евангелието и стигайки до главата, която описва Господнето влизане в Йерусалим, може да се озадачи, дори да бъде в недоумение, тъй като на много други места в Евангелието вече е чел, че нашият Господ Иисус Христос винаги и неизменно е отхвърлял от Себе си всякакви почести и превъзнасяния, защото бил кротък и смирен по сърце.
Той забранявал на бесовете, които изгонвал от тези, в които се били вселили, да разгласяват, че знаят кой е Той, че Той е Синът Божий. Почти винаги на изцелените от него не разрешавал да разгласяват чудесата.
Когато свети Петър го признал за Христос, Син Божий – Месия, Христос Му казал: „Блажен си ти Симоне, сине Йонин, защото не плът и кръв ти разкри това, а Моят Отец, който е на небесата“. Апостолите също знаели, но и на тях им било заповядано да не разгласяват на никого, че Той е Христос, Месията, Синът Божий.
И така, всичко, което било преди, сякаш е в някакво противоречие с Господнето влизане в Йерусалим. Дотогава никога не били виждали Господ иначе, освен шестващ пешком; а сега за първи път Го видели възседнал магаре. Никога дотогава не били виждали Той да не отбягва и отклонява от себе си всякакви почести, а сега ги приемал.
Какво означавало всичко това? Защо сега се променили видът и действията на Господ Иисус Христос? Защо досега – три години и половина, докато проповядвал, Той не разрешавал на никого да разгласява, че Той е Месия, Спасителят на света? Защо и Сам никога не говорил за това?
Защо? Защото още не било дошло времето да се разкрие това пред хората, защото било неблаговременно Той да се разкрие като Месия.
Какво ли би произлязло, ако Той беше побързал да разкрие своето месианско достойнство? Вие знаете за лютата вражда и ожесточената омраза от страна на първосвещениците, книжниците и фарисеите към Него. Нима още тогава, в началото на земното Му служение като Спасител, те биха допуснали Той да се провъзгласи за Месия?
Не, в никакъв случай! Това само би усилило тяхната ненавист и вражда към Него и би довело до ранната Му и преждевременна смърт от злите им ръце. Тогава, до момента на входа Господен в Йерусалим, не било дошло времето Той бъде обявен за Христос, Божия син, Месията.
А сега това време настъпило. Господ знаел кога е необходимо да разкрие пред всички хора достойнството Си като Христос, и влизането на Господ в Йерусалим имало именно тази цел: да се разкрие Иисус като Спасител, Божий Син и Месия.
Но как, в какъв вид било извършено това велико дело от нашия Господ Иисус Христос? Не с велика слава, не с тази слава, която се отдава и с която трябва да бъде приет Месията, за Когото са Го мислели и очаквали юдеите; ако целта на Неговото пришествие била само да се възцари навеки над народа на Израил, да го постави над всички други народи и да стане земен цар.
Та нали сам Спасителят е казал пред съда в отговор на въпроса на Пилат, цар ли е Той: „Ти казваш… Моето Царство не е от този свят” (Иоан. 18:36).
Ако Той е искал царство от този свят, ако е искал да бъде този Месия, великият цар, когото очаквал израилският народ, Той, разбира се, не би влязъл в Йерусалим в този беден и смирен вид.
Нима нямало сред повярвалите в Него, както и сред дълбоко вярващите, много знатни и богати хора, които и при най-малкия Негов намек биха устроили влизането му в Йерусалим като влизане на цар: да предоставят великолепни коне, колесници, съпровождани от тълпи народ, както съпровождали в Рим великите пълководци, извоювали славни победи? Тях ги награждавали с т. нар. триумфи и тези шествия на победителите били изпълнени с велика слава и в пълен блясък. Триумфиращият стоял на разкошно украсена колесница, впрегната с четири великолепни коня, държал главата си гордо изправена и увенчана с лавров венец, приемайки отвсякъде знаците на преклонение и прослава. Отпред вървяла войската и звучала гръмогласна музика. А след колесницата водели оковани във вериги царете и вождовете на тези царства, които триумфаторът победил.
А нима е можел Господ Иисус Христос по такъв начин да влезе в Йерусалим? О, не и не!
Всяка земна слава е нищожна и изчезва като дим, и всички тези, които някога са били удостоявани в Рим с триумфи, отдавна, отдавна са забравени от хората. Има друга слава, неизмеримо по-възвишена от славата на удостоените да триумфират: съществува слава на доблестното смирение, кротостта и добродетелите, тъй като именно тези велики духовни притежания стоят неизмеримо много по-високо от всички военни и граждански заслуги и всяка човешка слава, които са незначителни в сравнение със славата на кротките, смирените и изпълнените с любов и добродетели.
Царството Христово не беше от този свят, а бе Царство Божие. И славата Му трябваше да бъде Божия слава. И тази слава Той придоби в Своето смирено шествие, възседнал магаре, но не с гордо издигната, а с ниско сведена глава, оросявайки светото Си лице с потоци от сълзи.
Сега настъпило благоприятното време Той да се разкрие пред изралския народ като смирен и страдащ Месия, като раб на Йехова, като слуга, който е тих и кротък, Когото Небесният Отец води за ръка, Който „пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси” (Ис. 42:3).
Такъв е бил входът Господен в Йерусалим. Нека помислим, нима всеки, който би бил на мястото на Господ Иисус Христос в този момент на славното влизане в Йерусалим, и който се стреми към земна слава и почести, към царска власт, нима не би се възползвал от възторга на хората, величаещи чудото на възкресяването на четиридневен мъртвец – нима не би се възползвал от този всенароден възторг, за да се възцари подмолно и тайно?
О, колко лесно би могъл да стори това Христос! И с какъв страх и объркване следели славния Му вход в Йерусалим неговите врагове! Как треперели, мислейки: нима Той ще стане цар, нима ще стане наш владетел?
А на Господ това изобщо не му било необходимо, защото Неговото царство не е от този свят.
Той яздел осле, следвано от ослица и горчиво плачел… Защо, защо така горчиво плачел Той?!
Това се обяснява от собствените Му думи, отправени към Йерусалим, които били чути от хората около Него: „… да беше узнал и ти в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти” (Лука. 19:42).
О, Йерусалиме, ако ти в този най-важен за теб ден беше разбрал, какво служи за твой мир: о, ако ти беше разбрал, че именно Аз съм този Месия, който е дошъл да те спаси, че Аз съм твоят цар, но не земен цар, а Цар Небесен! Само ако беше разбрал това!... Но скрито е това за твоите очи.
Господ знаел, че този народ, отхвърляш Го, разпъващ Го на кръста, ще трябва да претърпи за това отхвърляне и за това Негово разпятие.
Той знаел, че ще дойдат Веспасиан и Тит, ще обкръжат Йерусалим с окопи, ще го подложат на нечуваните ужаси на обсадата, описанието на които четем у еврейския историк Йосиф Флавий, съвременник на тези събития.
Неописуемо ужасна била обсадата на Йерусалим: майки убивали и варели децата си, за да се хранят с тях. Йерусалим бил разрушен до основи, така че камък върху камък не останал. Йерусалимският храм бил разрушен, за да не бъде никога повече възстановен.
Ето за това плачел Христос.
О, Йерусалиме, ако ти в този ден бе разбрал, какво може да послужи за твоето спасение….”Но то е скрито сега от твоите очи…”
Народът ликувал, народът възторжено викал и размахвал финикови клонки: „Благословен Идещият в име Господне! осана във висините!” (Мат. 21:9).
Народът застилал с дрехите си пътя пред магаренцето, което Той яздел, децата възклицавали, възхвалявайки Бога.
А в своите тъмни души книжниците, фарисеите и първосвещениците се терзаели, негодували и не издържайки, казвали на Господ: „Забрани, забрани им: чуваш ли какво крещят те.”
„А Иисус им отговори: да! Нима никога не сте чели „из устата на младенци и кърмачета, Ти си стъкмил похвала?” (Мат. 21:16).
И злобните хора замълчали. Те искали, те молели Господ да им забрани да Го прославят.
А какво им отговорил Господ ? – „…ако тия млъкнат, камъните ще завикат” (Лука. 19:40).
Защото за такова велико събитие, каквото виждате, не трябва да се мълчи – дори камъните не трябва да мълчат.
И така, народът ликувал, а книжниците, първосвещениците и фарисеите се раздирали от злоба и негодувание. И за какво така ненавиждали Христос, за какво Го разпнали? За това и поради това, че Го считали за нарушител на Моисеевия закон.
Законът на Мойсей за тях бил неоспорим, абсолютна и свята истина, и всеки, който дръзвал да го нарушава, се смятал за най-тежък престъпник. Те негодували заради това, че Господ Иисус Христос изцелявал болни в съботен ден; при това не един, не един път показвали своето негодувание. Ще ви напомня един такъв случай: Господ, влизайки в храма, видял човек с изсъхнала ръка, и казвайки му да застане в средата, се обърнал към книжниците и фарисеите и ги попитал: „Какво е позволено да прави човек в събота: добро ли, или зло? Да спаси ли една душа, или да погуби?” (Лука. 6:9). Те злобно мълчали.
Тогава Спасителят заповядал на човека да протегне изсъхналата си ръка и тя изведнъж отново станала здрава. Книжниците и фарисеите побеснели от злоба, виждайки това чудо.
Какво извращение на човешкото сърце: вместо трепетно да прославят Бога, творящ такива чудеса, те се изпълнили с бясна злоба. Те не разбирали, не можели да проумеят това, че Господ бил дошъл „не да нарушава закона на Мойсей, а да го изпълни”, т. е. допълни; че Той е Господар и на съботата. Те не разбирали, че Той съвсем не разрушава Мойсеевия закон, а неизмеримо го възвисява. Те не разбирали и много от това, което говорел Иисус. Не се трогвали дори от напълно необикновеното, изключително чудо на възкресяването на четиридневния покойник Лазар. Защо се получавало така, защо народът ликувал, а те били изпълнени със злоба?
Отговор на това намираме при св. пророк Исаия: затова те не можели да вярват, „Защото сърцето на този народ е закоравяло, и с уши тежко слушат и затворили са очите си, да не би с очи да видят, с уши да чуят и със сърце да разберат, та да се обърнат, за да ги изцеря” (Ис. 6:10).
Те вкаменили сърцата си, ослепили и склопили очите си и не искали да видят някой, който е чист, велик и свят.
О, вие окаяни, как виждайки шествието на Господ Иисус на осле, син на подяремница, не си спомнихте думите на пророк Захария: „Ликувай от радост, дъще Сионова, ликувай от радост, дъще Йерусалимова: ето твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница” (Зах. 9:9).
О, как не са си спомнили това?! Как не ги е поразила тази картина на шествието на Господ върху ослето, син на подяремница, след като са видели това със собствените си очи?! Не са си спомнили, защото са вкаменили сърцата си и ослепили очите си, за да не виждат очите и за да не чувства сърцето. За тях се сбъднали думите на св. апостол Павел за смъртоносната буква: „…способността ни иде от Бога. Той ни е дал способност да бъдем служители на Новия завет, не на буквата, а на духа: защото буквата убива, а духът животвори” (2 Кор. 3:5-6).
Враговете на Христос били предани на буквата на Писанието, но не разбирали неговия дух, именно и затова ги е убила мъртвата дума. Всички ние сме призвани в служба на духа, а не към служене на смъртоносната буква. Христовите врагове загинали в своето служене, защото били служители на смъртоносната буква.
Нека не бъдем служители на буквата, а служители на Христовия дух!
Дано не се случи никога на никой и за нас да не се отнасят думите, казани от Господ Иисус Христос при влизането Му в Йерусалим: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти” (Лук. 19:42).
В живота на всеки човек има такива моменти, когато трябва да си припомни тези Христови слова. Случва се, когато човек върви по грешен път, Божията милост да го възпира, спира го с някакво премеждие, с някакво нещастие или болест, а с това сякаш му казва: „… Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! (Лук. 19:42).
Случва се с всеки от нас, Господ стои пред вратата на сърцето ни и тихичко почуква, очаква тя да се отвори и да го пусне да влезе - хлопа пред вратата както просяк. О, горко, горко ни, ако не чуем тихото Христово похлопване, защото в този момент трябва да помислим как и за нас се отнасят тези Христови думи, които предизвикали потоци от сълзи от неговите Божествени очи : ”… О, да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!”.