Всеки човек е неповторимо и своеобразно явление; пътят на всеки подвижник също е своеобразен и уникален, но все пак хората, в стремежа си да класифицират явленията според различни признаци, прибягват до класификация и в този случай.
През изминалите векове християнство опитът на Отците отбелязва три рода или типа в отношението към последователността на християнския духовен живот.
Мнозинството хора принадлежат към първия тип. Те са привлечени към вярата с малка благодат и живеят умерен подвиг на спазване на заповедите, като едва в края на живота си, вследствие на страданията, които преживяват, познават малко по-голяма благодат. Някои от тях, обаче, се борят по-усилено и преди смъртта си получават по-голяма благодат. Така се случва с много монаси.
Вторият тип – когато някой, привлечен първоначално от сравнително малка благодат, все пак ревностно се подвизава в молитва и борба със страстите, и в този мъчителен подвиг, по средата на пътя си познава по-голяма благодат: прекарвайки останалия си живот в още по-голям подвиг, той достига висока степен на съвършенство.
Третият, най-редкият тип – когато човек в началото на аскетическия си път, заради своята ревност или, по-правилно, по Божие предзнание, получава голяма благодат – благодатта на съвършените.
Този последен тип е не само най-редкият, но и най-трудният, защото никой, доколкото можем да съдим по житията и творенията на светите Отци, по устното предание на подвижниците от последните векове и от опита на съвременниците, не може да задържи в пълнота получения дар на божествената любов и след това дълго време преживява отнемането на благодатта и богооставеността. Обективно това не е пълно отнемане на благодатта, но субективно душата преживява самото намаляване на благодатното действие като изоставяне от Бога (богооставеност).
Този последен род (тип) страда най-много, защото след познаването на благодатта, след съзерцанието на Божия светлина, мракът на богооставеността и борбата със страстите се преживяват по-дълбоко и по-остро заради контраста: знаят какво са изгубили. Освен това, преживяната благодат чрез действието си преобразява човека и го прави изключително чувствителен към всяко духовно явление.
Този последен род страда повече от всички, защото любовта Христова в този свят подлежи на изключително тежки „огнени изкушения“ (1 Петър 4:12), защото любовта Христова страда неизбежно в света.
Блаженият Старец Силуан принадлежи към този последен род, и това обяснява думите му: „не можете да разберете моята скръб“ или: „който не е познал Господа, не може с плач да Го търси“.
Когато той описва непреодолимата скръб и плача на Адам поради изгонването от рая, всъщност той описва своя плач и скръбта на душата си след загубата на благодатта.
Изключително дълбокото покайно чувство на Симеон предизвиква въпроса: „защо“ някои хора се каят за греховете си толкова дълбоко и силно, други по-малко, а трети – съвсем слабо или изобщо не се каят? „Какво“ обяснява разликата във вътрешното съзнание за греха у хората?
Ние не сме в състояние да отговорим на този въпрос: изглежда ни невъзможно да проникнем в тайната на духовния живот на човека. Позволено ни е само да наблюдаваме някои явления във вътрешния живот на религиозния човек, когато те приемат форма на психологическо преживяване, като на нашето наблюдение са достъпни някои характерни черти на тези преживявания, но без да можем по същество да определим нещо, защото основата на християнските религиозно-психически факти е абсолютно свободното действие на Светия Дух, което не подлежи на никакво определение.
„Духът духа, дето иска, и гласа Му чуваш, но не знаеш отде идва и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Йоан 3:8).
Вторият фактор, също неподдаващ се на определение, е свободата на човека. От тези два фактора: проявлението на човешката свобода и действието на Божията благодат – се формира християнският духовен живот.
И нашата вяра, и покаянието в някаква неопределима степен зависят от нашата свобода и в същото време са дар на Божията благодат. Бог по Своята любов търси човека, за да му даде не само живот, но и повече, известно изобилие на живота, както казва Христос (Йоан 10:10), но този живот се дава на свободния човек не без съгласието на самия човек. Предвид това обстоятелство, можем да кажем, че от свободата на човека зависи и степента на дара Божи.
Даровете Божии са свързани с известен подвиг, и когато Бог предузнава, че човек ще се отнесе към Неговия дар така, както трябва, този дар се излива „независтно“ (без завист, преизобилно б.пр.). Може да се каже, че причината за по-големия или по-малкия дар е предварителният отговор на човека към действието на благодатта, който Бог е предузнал. Св. апостол Павел казва: „Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му“ (Римл. 8:29). И още: „А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, - аз веднага се не съветвах с плът и кръв (Гал. 1:15–16).
Бог е предузнал, че Симеон, по-късно схимонах Силуан, няма да се посъветва с плът и кръв, а ще прекара живота си в подвиг, достойно за големия дар, и затова го е призовал към онзи необичаен живот, който виждаме в него.
Ние изобщо не се стремим да изразим тук тайната на съчетанието между абсолютно свободното творчество на Великия Създател – Бога и творческата свобода на човека; но нашето общуване със Стареца, чийто живот премина в изключително напрегнат подвиг на любовта, в който преди всичко се проявява свободата, спря нашата мисъл върху предузнаването от Бога на свободния отговор на човека към предизвикателството на Неговата любов.
Смятаме, че изборът за свидетелство на любовта е изключително рядък, защото това свидетелство е свързано с неизбежната жертва на всичко от самия себе си.
Минава ни на ум, че чрез Стареца Силуан Божият промисъл дава на света нов пример и ново свидетелство за безмерната Божия любов, за да се възрадват и чрез него хората, сковани от отчаяние, както казва св. апостол Павел: „затова бидох помилуван, за да покаже Иисус Христос в мене първо всичкото Си дълготърпение за пример на ония, които повярват в Него за живот вечен.“ (1 Тимотей 1:16).
Заповедта на Христос за Стареца Силуан не беше етична норма. Той не свеждаше християнството до нивото на моралистично учение, както правят лишените от истински религиозен опит представители на хуманистичната култура, достигащи в края до съзнанието за ненужната „за тях“ религия, в която виждат само „ограничение“ за невежите. Не, словото на Христос той възприемаше, подобно на св. апостол Петър, като „думи на вечен живот“ (Йоан 6:68), като дух и живот, според думите на Самия Господ: „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Йоан 6:63).
За Стареца Силуан словото на Христос беше – Животворящият Дух, самият вечен живот, Бог в Неговото действие.
Неговата вяра, след възраждането си и след онези събития, за които разказахме по-горе, веднага придобива дълбок характер. Той вярваше, че Бог ще съди хората, че тези, които са извършвали грях и не са се покайвали, ще отидат във вечните мъки; а тези, които са вършили добро по заповедта на Христа, ще наследят вечното Небесно царство. В съответствие с напълно правилното наблюдение на преп. Максим Изповедник: „Страхът се ражда от вярата в Господа“ (а не вярата от страха) (За любовта, 1-ва стотица, 2), страстната вяра на Симеон породила в душата му голям страх от осъждане за множеството и големи грехове, които той съзнавал у себе си.
И все пак не можем да не се удивим на изключителната дълбочина на чувството за грях у Симеон. Несъмнено това беше дар на благодатта.