Като цяло папистките тенденции в нашия греховен свят са му естествено присъщи. Те са характерни не само за Древен Рим, но и за Изтока, където неведнъж са възниквали - във Византия. Бог обаче запази Източната църква досега и тези тенденции избледняха, без да нарушават дълбокия мир в Църквата. Сега няма да разглеждаме причините, които в момента предизвикаха ново засилване на тези тенденции. Нашата мисъл в това есе е насочена към догматичната същност на въпроса, за да покаже, че всякакъв вид папизъм, независимо дали ще бъде първи Рим, или втори Рим, или Трети Рим, или какъвто и да е друг голям или малък град, е противен на самото същество на Христовата Църква.
Но се питаме, защо принципът на автокефалността на поместните църкви е толкова скъп за Православието? Защо го считаме не само за естествена форма на живот на Църквата, произтичаща от нейната същност, но и за абсолютно необходимо условие за верното съхраняване на предадената ни истина и пътищата към нейното познание?
Както бе споменато по-горе, терминът "автокефалия" е филологически много несполучлив и не изразява идеята, съдържаща се в него, което създава възможност за рационалистите да му се противопоставят, извращавайки истинския му смисъл. Идеята, заключена в този термин, се свежда до утвърждаването на факта, че пълнотата на църковния живот е присъща на всяко място, където има християнска общност, притежаваща пълнотата на свещеничеството и която е носител на непокътнатите догматични учения и предания на Вселенската православна църква. В каноничния кодекс на Православната църква се намира известното послание на Картагенския събор (второ, до папа Целестин), където с най-голяма яснота и сила се изразява съзнанието на Църквата, че "благодатта на Светия Дух не намалява на никое място". С тези думи в своето послание картагенските Отци потвърждават авторитета на Първия Вселенски събор в Никея. От това послание виждаме, че принципът на автокефалията е исторически израз на дълбокото църковно съзнание за това, че благодатта не намалява на никое място. Същественото съдържание на понятието "автокефалност" е православното съзнание за единосъщието на Църквата, при това единосъщието, съответстващо на православното учение за единосъщието на лицата на Светата Троица. Единосъщието, което не допуска тертулианската (стоическа) мисъл за делимостта на същността, и при това делимостта в неравни мерки.
Понятието автокефалия говори за това, че Католичната (в смисъл на съборна) православна църква на всяко място се явява в пълнотата на дадената ѝ благодат. По силата на тази пълнота на благодатните дарове навсякъде тя не е нищо друго освен една католична (съборна) църква. Понятието автокефалия говори за това, че нито мястото, нито титлата, нито расовият произход в Църквата дават преимущество по отношение на властта или учителството пред други места или народи; то говори за това, че Светият Дух "диша където иска" (Ин. 3:8) и дишането му в Църквата не зависи от произвола на който и да е йерарх.
Принципът на автокефалността на поместните църкви ни говори за тяхното равноденствие по образа на равноденствието на божествените лица. В последното си изпълнение той ни говори за нашата обща надежда, че не само всяка поместна църква, но и всеки отделен член от нея, всяка отделна личност-ипостас, трябва да бъде носител на цялата католична пълнота на църковното Битие по образа на Светата Троица, където всяка ипостас е носител на целостта на единството на същността.
Автокефалиите нито исторически, нито духовно са следствие от чужд на Съборната църква филетизъм, национализъм, етатизъм или политика. Автокефални по същество в началото, т.е. в древната църква, са били всички местни християнски общности...
За живота на Вселенската Църква съвсем не е задължително наличието на единен общ административен център, но по същество принципът на автокефалността не премахва възможността за създаване на такъв междуцърковен център, който обаче никога, по никакъв начин не трябва да се превърне в подобие на "непогрешимия" Ватикан, превръщащ езотеричния живот на Църквата в държава с външен авторитет, което е равносилно на загуба на религията като такава.
От гореизложеното, смятаме, става ясно, че извън принципа на автокефалността, т.е. без изповядването на единосъщието и РАВНОДОСТОЙНСТВОТО на поместните църкви и на целия епископат въобще, изчезва истинската съборност на Църквата по образа на съборността на Божественото Битие. Елиминирайки свободата на ЕДИНОСЪЩНАТА и РАВНОДОСТОЙНА съборност, вие неизбежно губите пътя към познанието на истината, която се отваря само за единството в любовта, а не за който и да е отделен йерарх, отделен от този закон.
Борейки се против появилия се в недрата на нашата свята Църква неопапизъм, ние се борим само за истината в църковния и вечен смисъл на тази дума. Ние отхвърляме всеки "Рим"– и първия, и втория, и третия, ако става дума за внасяне на принципа на подчинение в битието на нашата Църква. И Римския, и Константинополския, и Московския, и Лондонския, и Парижкия, и Нюйоркския, и всеки друг папизъм, ние отхвърляме като еклезиологична ерес, изопачаваща християнството.