То е най-често в нашите разговори
„Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Що за болест е това – одумването и осъждането! Всички знаят, че това е грях, а в същото време в разговорите ни няма нищо по-обичайно от осъждането. Някой ще каже: „Не ми давай, Господи, да осъждам“, но въпреки това осъжда докрай.
Друг пък ще се оправдае с това, че разумният човек трябва да има свое мнение за случващото се и в клюките ще се старае да разсъждава хладнокръвно; но и просто ухо ще чуе в думите му злорадо осъждане. Между другото, присъдата на Господ за този грях е строга и категорична. Ако говорят лошо за някого, запуши уши, защото иначе в душата се влива отрова, разлагаща взаимното общение и любов – първото условие за мирно съжителство с хората (5, стр. 19).
Грехът на осъждането е плод на немилостиво, злорадо сърце, което се услажда да унижава ближния, да петни името му, да очерня честта му. Такова действие е човекоубийствено дело и то се извършва от онзи, който открай време е човекоубиец. От същия този източник произлиза и клеветничеството (4, стр. 88).
Който осъжда другите, няма да бъде оправдан. Как да се спасим от тази беда? Решаващото средство срещу осъждането е да смяташ себе си за осъден. Който се почувства така, няма да има време да съди другите. Той само ще каже: „Господи, помилуй! Господи, прости прегрешенията ми!“ (4, стр. 82).
Трудно се забелязва осъждането
Трябва да различаваме осъждането от разсъждението. Грехът започва тогава, когато в сърцето се зароди презрение към някого заради някаква слабост. Можем просто да осъдим греха, без всякаква присъда над съдения. Ако при това в сърцето се появи съжаление към направилия грешка, желание той да се поправи и молитва за това, то тук няма грях на осъждането, а действие на любовта, възможно при такава среща. Грехът на осъждането е повече в сърцето, отколкото на езика… По-добре е всячески да се въздържаме и от разсъждение, за да не изпадаме в осъждане… По-скоро трябва да преминем към собственото си осъждане и укор (14, стр. 218-219).
Осъждането идва от самомнението и самодоволството
Струва ми се, че вие ежеминутно устройвате в душата си съд и произнасяте решение над другите. Вгледайте се добре. Дори и да не е ежеминутно, а от време на време, то е страшно и е голяма беда. От самомнението произтичат две неща: издигане на себе си и осъждане на другите. Ето злата тройка, която лети и ни носи към погибел. Трябва да разпрегнем и озаптим тези буйни коне. Тогава ще стане: „по-бавно върви - по далече стигни“. Внимавайте повече върху себе си! (14, стр. 184-185).
Осъждането се ражда от самодоволството и го храни. И едното, и другото показват, че самодостатъчността е жива и расте… Когато съгрешите чрез осъждане и съвестта започне да ви мъчи, проследете как сте стигнали до тук и занапред се старайте да не падате до това ниво. Ако този грях отново се провре, отново направете същото и винаги се стремете да се държите така, че да не изпадате в осъждане. Веднъж-дваж ще се сдържите, после ще ви бъде по-леко. Обикновено става така, когато посещавате клюкари. Събирайки се с тях, и вие ставате дърдорко. Още щом ги приближите, пригответе се да не се поддавате на влиянието им да злословите, а за това събудете в ума си страха от Бога у себе си и паметта за Божието присъствие, на Което имате ревност да угодите.
По време на реките злословия, които се изливат, подметнете на говорещия определена дума и по-скоро отклонете разговора върху друго. Но как става така, че ревността е жива у вас…, а се осъждате отстрани?! Внимавайте да не ви обхване мнимо благочестие.
Плодовете на това осъждане у вас представляват нещо такова: „престанах да внимавам над себе си, да се боря с помислите, накратко – загубих всякакъв ред. А молитвата? В църквата стоях като истукан, у дома – като пън!“ А в същото време външно изглеждате от най-благочестивите. Ето това е то мнимото благочестие. При вас то може да е още в зародиш, но ако не се предпазите, ще се вкорени и ще се превърне във ваш характер. Внимавайте! А какво да правите? Нищо различно, извикайте в сърцето си страха Божий…и той ще промени всичко (4, стр. 11-12).
Осъждаме и със сърцето
Осъждане може да има не само с думи, но и с вътрешно движение на сърцето. Вече осъждаме, ако душата помисли за някого без желание (14- стр. 217).
В осъждането се крие злорадство и пожелаване някому зло
Не се удържате от осъждане… Старайте се да привикнете и ще свикнете да виждате смешното и да не се надсмивате … Има, разбира се, и такива, които не го правят … светски хора. Но тук трябва да различаваме празнословието от греха на осъждането, в който има злорадство и пожелаване някому зло, зложелание... Това последното е собствено осъждане…
„Трудно се борим с лошите навици“. Трудността не значи невъзможност… Започнете да се борите и се борете…, ще пробиете, осъдете себе си и не се поддавайте…
Малко по малко и ще отвикнете. Само че се заемете с тази работа не на шега (16, стр. 13-14).
Осъждането е отрова, разлагаща взаимното общение
Ако говорят за някого лошо, запуши уши. През тях в душата се влива отрова, разлагаща взаимното общение в любов – първото условие за мирен живот с хората (5, стр. 19).
Осъждането се прощава трудно
Смущава ви, че сестрите на клироса понякога си говорят и се смеят. От време на време те трябва да си кажат нещо, за да се разберат за пеенето и четенето, а ето че, ако някоя сгреши, ще се появят и неволни усмивки. Ако нарочно подхващат разговори и се смеят, това е лошо; но вие не можете да кажете дали е така. Освен това те са в такова положение, че врагът по-лесно ги подкача към разговори и смях. Разсъдете. Те пеят и четат заради вас, а може би заради вас приемат от врага и рани. Молете се за тях, а не се ядосвайте. Всеки път, щом стане нещо подобно, бързайте да събудите в себе си жал към тях, а оттам преминете към молитва.
Не осъждайте. Вие също така се и ядосвате. А ядосването не минава без осъждане. И ето че самите вие вече сте в друго настроение. Бързайте да се поправите, а другите оставете на мира. Пред своя Господар стои той или пада (Рим. 14:4). Те ще побъбрят и ще спрат и съвестта им ще ги мъчи, а вие стоите и осъждате. Кой е по-добър пред Бога – те, каещите се или вие, осъждащата? Ако не в църквата, то вкъщи – ще се размислят, ще се покаят и Бог ще им прости; осъждането трудно се прощава, защото трудно се осъзнава неговата греховност (14, стр. 192-193).
Осъждането се изкоренява трудно
Осъждането е трудно изкореним навик. Осъзнавайки вината си, всеки път се осъждайте и се кайте пред Господа; свиквайте да жалите за съгрешилите и молете Бога за тях; Бог ще нареди и ще се научите да не осъждате (12, стр. 147).
За да не осъждате другите, трябва дълбоко да почувствате своята греховност и да плачете за нея, да оплаквате душата си, сякаш е мъртва. Някой си е казал, ако имаш мъртвец у дома, няма да мислиш за умрелите у съседа (15, стр. 86).
Божията милост се отдръпва от осъдителя. Осъждащият е враг сам на себе си (18, стр. 224).
Осъждането се прогонва чрез жал за ближния
За да се избавите от греха на осъждането, трябва да придобиете милостиво сърце. Милостивото сърце няма да осъди не само предполагаемото нарушение на закона, но и очевидното за всички. Вместо съд то ще покаже съжаление и по-скоро ще е готово да плаче, отколкото да укорява. Действително, грехът на осъждането е плод на немилостиво, злорадо сърце, което е изпаднало в услаждане от унижението на ближния, от очернянето на неговото име, от потъпкването на неговата чест. Това е човекоубийствено дело и се извършва от този, който е човекоубиец от открай време. От него произлиза и клеветничеството, защото дяволът затова е дявол, защото клевети и навсякъде разпространява неистини. Побързай да събудиш у себе си жалост всеки път, щом те нападне злият позив за осъждане. С нажаленото си сърце се обърни след това с молитва към Господа, та да помилва Той всички – не само онзи, когото сме искали да осъдим, но и нас – и злият позив ще отмре (4, стр. 88).
Осъждането трябва да бъде гонено с името Господне
Разбирам осъждането. Но е малко само да се констатира, трябва да съжалим, да се съкрушим и със страх (като на съда) да изповядаме на Господа греховния помисъл. Така трябва да постъпваме при всеки случай. В това е непрестанното разкаяние, което е най-важно за внимаващите в себе си. Още щом ни нападнат лоши помисли, трябва да отвърнем от тях очите на ума и, обръщайки се към Господа, да ги гоним с Неговото име. Но щом помисълът погъделичка сърцето и това лукавство започне да му се услажда, тогава трябва да пазим себе си и да молим Господа за помилване, и да се бичуваме дотогава, докато в сърцето се роди противоположното чувство; например, вместо осъждане – възвеличаване на другия или, в краен случай, сърдечно чувство на уважение към него. Самопохвалата и осъждането са двете най-често срещани явления. Лукавото сърце само клюкарства и злослови, но постоянно тръби: не съм такъв, различен съм. И толкова много са оттенъците, че не могат да бъдат изброени (10, стр. 43).
Правило: не вярвайте на думите на осъждащите
Частните случаи не бива да се обобщават, тоест от единичен случай да се заключава за характера на човека и от един човек да се прави заключение за цяла група хора. Време е да престанете да вярвате на такива случаи, обръщайки всичко на шега. А и винаги, когато чуете осъдителни приказки, въведете правило: не вярвайте.
При един старец веднъж дошъл някакъв човек и взел да говори лошо за друг; старецът попитал: „А ти откъде знаеш това?“ Този отговорил: „Каза ми го един добър човек“. „А, не, не е добър“, отвърнал му старецът и добавил: „Ако беше добър, нямаше да говори лошо за другите“. Така и ние трябва да постъпваме. Господ ще ни избави от това да виждаме лошото, а ние трябва да не вярваме на онова, което чуваме и така душата ни ще се запази чиста.
А какво да правим с греха на осъждането? Защото щом обсъждането на постъпките на другите се съчетае с презрение към тях, а не с братска скръб и със запазване тяхната чест, то това е осъждане, което е голям грях! Внимавайте в себе си! (10, стр. 83).
Да не се допускат клюки
Пишете, че често съвестта ви е разтревожена след разговори с посетители. Това именно е източникът на вашата раздразнителност. И не е чудно, че това е така… Та нали има неотменяем закон – да не се допуска нищо, срещу което съвестта се опълчва; така и постъпвайте. Сам Бог говори в съвестта. Следователно трябва да я слушаме преди всичко. Тя ни наказва за празнословието и клюкарстването? Ами не ги допускайте повече. Нека другите да си говорят, а вие си мълчете и изповядвайте на Господ своите грехове… Никой не ви дърпа за езика. Сами започвате да говорите, сами можете и да спрете… А то вие се захващате да празнословите, приказвате, без да мислите, каквото ви дойде на ума…. Вярно, мисълта „а какво ще кажат“ ви подтиква да говорите. Какво ще кажат – не знаете. А какво Бог казва, ви става ясно от укора на съвестта. Ето защо трябва да следвате онова, което е вярно, а не онова, което е неизвестно: обърнете внимание (21, стр. 98).
Езикът ли?! Няма по-вредно от него под небето… Желателно е да свикнете, така че за всяко своеволие от негова страна да го боцва нещо (като с карфичка); тогава той би се усмирил, а иначе ще прилича на машина: щом я пуснеш – започва да скърца (21, стр. 98).
+ + +
Св. Теофан Затворник, Страстите и борбата с тях (съставил игумен Теофан Крюков), с благословението на Сливенския митрополит Йоаникий, редактор: Дарин Алексиев, преводач: Албена Симеонова. София, 2007 г.