(История на руската диаспора)
Това е историята на иподякона на владика Йоан Шанхайски, Николай Андреевич Лукиянов, в която той разказва за своето семейство и запознанството си с владиката.
Николай Лукиянов със съпругата си Валя в канцеларията на катедралата „Радост на всички скърбящи”
Историята на моя баща
Баща ми е роден през 1904 г., завършил е кадетския корпус във Владивосток на руския остров. Едва седемнадесетгодишен кадет той воюва и заедно с Донския полк преминава целия Сибир. През 1921 г. в Байкал попадат на обсада и по-възрастните воини жертват себе си, осигурявайки на младите тил, така че те да успеят да се оттеглят към Манджурия. Моят дядо, който също воюва, попада в плен и бива разстрелян през декември 1921 г., но за неговата съдба ние разбрахме много по-късно.
Юнкери и кадети в царска Русия
Баща ми успял да се добере до Манджурия и работил като лесничей. Разказваше ни колко трудно е било и колко много безработни е имало. Всяка сутрин тълпи от желаещи да бъдат наети стояли в очакване, докато ги извикат да работят. И всичките били гладни и полуголи. Баща ми се опитал някак си да се застъпи за един свой познат, който гладувал и мизерствал:
– Вземете го днес!
А предприемачът просто посочвал с пръст:
– Ти, ти и ти!
И когато баща ми попитал за своя познат, предприемачът му отговорил:
– Добре, аз ще го наема днес, но ти тогава можеш да се чувстваш свободен!
И го изгонил.
По-късно баща ми, тогава все още много млад, се заселил с майка си, моята баба, със сестра си и по-малкия му брат в Харбин, и всичките живеели в една стая. Той постъпил на работа и по-късно ми е разказвал, как щом се върнел от работа, свалял единствените си панталони, за да не се износят, и стоял така – по бельо, просто нямал други дрехи за смяна.
Когато към Харбин наближили комунистите, баща ми и семейството му избягали в Шанхай. В Шанхай той се запознал с майка ми, Елена Николаевна, която била три години по-млада от него. А майка ми – тя също си има своята история, и също така, изпълнена със скърби.
Историята на мама
Майката на мама, моята баба Екатерина Петровна, била от богато семейство на търговци и живеели в Казан. Едва на 26 години баба ми овдовяла, оставайки с четири деца на ръце. Тя и съпругът ? притежавали баржи, с които превозвали трупи по Волга. И тогава младата ми баба не изгубила ума си от мъка, а намерила сили, за да продължи работата на своя съпруг. И така, тя и децата си възпитавала, и семейния бизнес управлявала.
При настъплението на червените се наложило всичко да изостави и да бягат. Изпуснали последния заминаващ ферибот и трябвало големият син, моят чичо, с гребна лодка да догонва ферибота. С големи усилия все пак успели да го догонят и след трудното пътуване се добрали до Харбин, а по-късно се преселили в Шанхай.
Бизнес-центърът на някогашен Шанхай
Моите родители се запознали в Шанхай. Баща ми бил завършил за фармацевт и работел в една фармацевтична компания.
Когато баба беше на смъртно легло в Сан Франциско, ми нарисува карта, която показваше местата, където са заровени семейните скъпоценности, с ориентири: дърво, река… Тогава бях на 18 години, и разбира се, изгубих картата.
Владика Йоан Шанхайски
Роден съм през 1940 година. Родителите ни бяха църковни хора и ние с по-големия ми брат от най-ранно детство помагахме в храма на владика Йоан Шанхайски. Аз му бях иподякон от петгодишен. Винаги съм знаел, че той е необикновен. Тогава още не разбирах, че владиката е свят, но знаех, че това е един много специален човек. С нас, иподяконите, той винаги беше ласкав, винаги намираше начин да ни приласкае, а най-малките взимаше на коленете си. Той привличаше хората към себе си, особено децата, със своята топлота и любов.
След служба, когато трябваше да се качи в колата, децата - неговите иподякони, го обсаждаха и сядаха при него – петима отзад, двама-трима отпред, а най-малките се покатерваха на коленете му.
Същевременно, по време на служба, особено в олтара, владика Йоан беше строг. Той беше аскет – хранеше се веднъж дневно, късно вечер. Беше невисок на ръст, някъде около метър и шестдесет.
Владика Йоан в Шанхай
Владиката в Сан Франциско
Когато пристигнахме в Сан Франциско, татковата диплома за фармацевт се оказа невалидна и на него му се наложи да работи като чистач в една канцелария. В Сан Франциско ми се родиха двамата по-малки братя.
Тук аз също помагах в храма на владика Йоан Шанхайски. Пътувахме с него из различни енории, за храмовите празници, когато той служеше. След всяка служба винаги се устройваше трапеза. На архиерея се отреждаше почетното място, но той не сядаше на масата дотогава, докато лично не се убедеше, че и за нас е намерено място. А за нас, малчуганите, редовно място не оставаше. Стоим ние до вратата, а владиката пита организаторите:
– А моите иподякони къде ще седнат?
И редовният отговор беше:
– Ще настаним момчетата все някъде в кухнята, ще им намерим там някое ъгълче.
А владиката казваше:
– Докато иподяконите ми не седнат, аз също няма да седна.
И тогава организаторите започваха да ни настаняват, но владиката така и не сядаше – чакаше. А ние се разполагахме едни такива, радостни, толкова ни беше приятно, да усещаме, че владиката се грижи за нас.
Владиката с иподяконите
Завръщането на владиката
Когато изпратиха владика Йоан в Европа, ние отначало продължихме да помагаме в катедралата на архиепископ Тихон (Троицки), а когато той се пенсионира, викарен епископ стана епископ Нектарий (Концевич). После изпратиха тук архиепископ Антони (Медведев) от Лос Анджелис, и в енорията настъпи разцепление. По времето на архиепископ Тихон започна строежът на новата катедрала, но около разцеплението строителството беше преустановено и две години катедралата стоя незавършена.
За да потушат разцеплението, от Брюксел през 1962 г. върнаха владика Йоан Шанхайски. През август 1963 г. владиката бе утвърден за Западноамерикански и Сан Франциски архиепископ. Той преживя нападки, стигна се дори до съд, който, разбира се, го оправда напълно, но всички тези неуредици и съдебни спорове му причиниха много скърби.
Когато владиката се върна, всички бяхме много радостни отново да му помагаме в храма. Моят по-малък брат, който сега е Чикагски и Средноамерикански архиепископ Петър, а тогава Павел Лукиянов, беше негов килийник и секретар. Един път месечно владика Йоан вечеряше с нашето семейство.
Преди поставянето на кръстовете върху Новата катедрала в Сан Франциско. На снимката св. Йоан е третият отляво
Как не послушах владиката и какво произлезе от това
Аз се учех добре и получих предложение за Уест Пойнт, тази прочута Военна академия, в която е доста трудно да попаднеш. И много се радвах, бях направо щастлив. Но когато отидох при владиката за благословление, за да постъпя – благословия не получих. Да кажа, че бях разстроен, е все едно, че нищо не съм казал! Аз толкова много исках да уча в тази Академия, а владиката не ме благослови.
Преди моето постъпване в Академията всички ме съветваха никак да не се откроявам сред останалите първокурсници, така че старите курсанти да нямат повод да се заяждат с мен. Казваха ми: бъди незабележим, по-добре е дори ако през първата и втората седмица никой от старите курсанти и името ти не разбере.
Курсанти от Уест Пойнт
И в моя първи учебен ден в тази академия ни строиха и започнаха подред да ни задават въпроси за анкетите. Въпросите бяха малко и аз бързо отговорих на всички, но с един въпрос се получи засечка. Трябваше да се постави отметка за вероизповедание, като бяха посочени: католик, протестант или евреин. И аз отговарям: православен. А в анкетата, по която старшият школник задава въпросите – такова определение няма, и той започва да се ядосва и настоява: избирай едно от трите! И отново започва да изброява. И аз отново му отговарям, че не съм нито католик, нито протестант, нито пък евреин, а че съм православен руснак.
А зад мен опашката расте и всички започват да негодуват и да крещят:
– – Какво е това бавене?
В края на краищата аз настоях на своето и получих жетон с името, кръвната група и надпис, удостоверяващ, че съм православен. Но тази история не остана без последствия. Съветваха ме да не изпъквам сред другите, за да не се заяждат с мен старшите, а мен още от първия ден започнаха да ме наричат „проклетия руснак, които забави всички ни”.
И няколко седмици не ми беше позволено да сядам на масата заедно с другите курсанти нито да закусвам, нито да обядвам или вечерям – щом се опитвах да седна някъде, те просто ме гонеха и аз така и си оставах гладен, защото да се храним прави беше забранено. Моите другари по стая, поляци, тайно ми носеха храна, каквото бяха успели да вземат скришом.
После, старите курсанти проверяваха нощните ни шкафчета, дали правилно е сгънато и подредено бельото ни, а аз при моите вещи бях сложил малко флаконче със светена вода. Мама му беше поставила и надпис на английски: „Светена вода”, надявайки се, че на светиня няма да посегнат. Но един от курсантите, намирайки го, подритна флакончето и започна да ругае, аз не се сдържах и го ударих. И затова старшият кадет здравеняк няколко нощи подред ме биеше, методично отработвайки върху мен удари, като на тренировъчна боксова круша.
Николай Лукиянов в униформа на курсант
Имаше и много други изпълнения – накратко, натърпях се аз в тази прословута академия. Но много повече от издевателствата ме измъчваше мисълта, че не послушах владика Йоан. Така че след първата година напуснах Академията, постъпих в университета и завърших строително инженерство.
Работи добре – това е моето място!
Владиката не ми даде благословение за Уест Пойнт и обърна живота ми в друга посока. Той ме постави в строителния комитет на катедралата, за да се завърши строежът ?. И както ме благослови да строя през 1964 година, така и до ден-днешен – строя! Наистина, днес аз не заради заплата работя, а за да правя нещо в полза на хората.
През тези години се занимавахме с довършителни работи по православната гимназия към катедралата, строяхме аудитории и класни стаи, надолу под храма изграждахме склад. Някак си се опитвах да копая в бетона, за да поставим там тръби. Беше тъмно, прашно, самият аз бях уморен и изпоцапан. Изведнъж влиза владика Йоан и ми казва:
- - Работи добре, това е моето място!
Ето тук е работил Николай Лукиянов, когато владиката влязъл и го предупредил, че това е неговото място
Тогава аз не проумях тези думи. А по-късно, след упокоението на владиката, направихме на това място неговата гробница, и той остана там до своето прославяне, когато мощите му бяха пренесени горе – в раката в катедралата.
Раката с мощите на владика Йоан в катедралата
Последният разговор
Владика Йоан благослови брака ми с моята съпруга Валя. Той много обичаше моята Валя и сам кръсти нашия най-голям син Петър.
Когато владиката за последен път посети Сиатъл, на 1 юли 1966 година, в петък, той се обади по телефона у дома към 6 часа вечерта. Проведохме кратък разговор. После ме помоли да извикам Валя на телефонната слушалка. Тази вечер ние се готвехме да излизаме някъде. И ето, тя започна разговор с владиката, а аз ? соча часовника: закъсняваме, трябва да вървим. Но тя продължи да разговаря, и едва по-късно затвори телефона. И всъщност това беше нашият последен разговор с владиката, в навечерието на неговата смърт.
Той замина при Господа на следващия ден, 2 юли 1966 г., по време на молитва в своята килия, когато беше на посещение в църквата „Свети Николай” в Сиатъл, пред чудотворната Курско-Коренна икона на Божията Майка.
И до днес продължавам да чувствам вина, че проявих нетърпение към жена ми по време на последния ? разговор с владиката.
Владиката с чудотворния образ Курско-Коренната икона на Пресвета Богородица, придружен от епископ Нектарий, 1965 год.
Как за няколко дни бяха променени градските закони
На следващия ден след разговора, в събота, ние разбрахме за блажената кончина на владиката. По-малкият ми брат, сегашният архиепископ Петър, и аз отлетяхме за Сиатъл. Когато се приземихме в съботната вечер, всички погребални бюра и агенции бяха затворени. Епископ Нектарий и брат ми облякоха владика Йоан. Юра Калфов, който също беше иподякон на владиката, и аз се опитвахме да уредим документите, необходими за пренасяне тялото му в Сан Франциско.
В щата Вашингтон, където се намира Сиатъл, действаше закон, разрешаващ пренасяне на тяло на покойник само в рамките на 24 часа от настъпването на смъртта на човека. Ако това време изтече, влиза в сила забрана за пренасяне на тялото от един щат в друг, и то трябва да се погребе там, където човекът е починал.
И ето че ние, по някакъв начин, се договорихме с една от погребалните агенции, въпреки че всички бяха затворени, и ни доставиха ковчег в събота през нощта. Успяхме да оформим необходимите документи и пренесохме тялото на владиката в Сан Франциско.
А в Сан Франциско няма гробища и въобще е забранено да се извършват погребения в рамките на града. И стана така, че за два дни градските закони се промениха, нещо, което теоретично беше невъзможно. Законите се промениха, защото хиляди вярващи молеха администрацията на града за това, и на нас ни разрешиха да оставим мощите на владика Йоан в катедралата.
Катедралната църква в Сан Франциско
Свети отче Йоане, моли Бога за нас!
Всички мои синове много тачат и почитат владика Йоан Шанхайски, моята съпруга се труди в милосърдното сестринство, а внукът ми Стефан е иподякон в катедралата, точно като мен някога. По-малкият ми брат избра пътя на църковното служене и стана архиерей, само и благодарение на владиката.
Николай Лукиянов със своя внук, иподякон в катедралата
Самият аз всеки ден се обръщам за молитвена помощ към преподобния Йоан Шанхайски, чудотворецът от Сан Франциско.
Свети отче Йоане, моли Бога за нас!
Владика Йоан Шанхайски сред младежта
Преподобни Йоан Шанхайски
Подготвила Олга Рожньова
6 юни 2018 г.
Още за св. Йоан Шанхайски и Сан-Франциски Чудотворец може да прочетете тук и тук.