Всеки път, когато свещеникът извършва божественото свещенодействие, след тайните думи за призоваване на Светия Дух, светите Дарове, със силата на Божията благодат, се претворяват в истински Христови Тяло и Кръв. Тогава се споменават всички ликове на светиите, принася се предложената всемирна Жертва за всички и за всичко, за тържествуващата на небесата Църква и „изрядно (особено) за Пресветата, Пречиста, Преблагословена, Славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария“.
Хорът я възпява с хвалебна песен. В дните на ранното пролетно пробуждане на земята, в неделите на великата и свята Четиридесетница, на Василиевата литургия Христовата Църква чрез устата на св. Йоан Дамаскин възнася към Божията майка и Царица небесна тази дивна песен:
„За тебе, Благодатна, се радва всяко творение,
ангелският събор и човеците,
Осветени храме и Рай на Словото,
Девствена похвало, из която се въплъти
и бе Младенец преди вековете нашият Бог.
От тебе Той престол сътвори
и из утробата ти небе направи.
За тебе, Благодатна, се радва всяка твар, слава на тебе“.
( „О тебе радуется, Благодатная, всякая тварь,
ангельский собор и человеческий род.
Освященный храме и раю словесный,
девственная похвало. Из неяже Бог воплотися
И Младенец бысть, прежде век сый Бог наш.
ложесна бо твоя престол сотвори.
И чрево твое пространнее небес содела.
О тебе радуется, Благодатная, всякая тварь, слава тебе“).
В молитвените си възпоменания Православната църква непрестанно се обръща към света Дева Богородица. Към нея се възнасят множество песнопения, стихири, кондаци и тропари. Дивни догматици говорят на вечерните за въплъщението от нея на Божествения ? Син; всеки ред от стихирите и тропарите на канона завършва с „Богородични“ песнопения; на утренята пред нейната икона, с думите на св. Козма Маюмски тя се възвеличава в песните: „Богородица и майка на светлината“ (Богородицу и матерь Света); деветата песен на канона я възпява, казвайки: „Горе несекомой“ славу и хвалу („недокосната“, т.е. Пресветата Дева); в първия час я възпоменаваме с думите на Цариградския патриарх Сергий като Поборница воевода (Взбранна воевода); на литургията йереят, извършвайки проскомидията, изважда отделна частица от специална просфора в чест на Тази, която е По-чтима (Честнейшая) от всички творения; в най-важния момент от литургията отново се молим на нея.
А колко трогателни и непредаваеми по оттенък на скръбта стихове пее Църквата в дните на Великия пост, спомняйки си в специални „кръстобогородични“ песнопения Пречистата при Кръста на нейния Син. А на Велика събота, когато земята се разтърсва от ридания по умрелия по плът Спасител, ние, грешните и недостойни, възнасяме от ранни зори хвала на Божията майка, в спомен на чудесното погребение заедно с Йосиф, Никодим и светите жени мироносици.
Споменът и преживяването на личността на св. Дева Бгородица тясно и неразривно се е сплело и вплело в самия живот на православния човек. Православният Изток е съхранил в съзнанието си вярното учение за Божията майка, износил е в сърцето си своето истинско и богоразумно преживяване за нея. По време на цялата християнска история именно на Изток се е съхранила тази вярна любов към Богородица, чувство, което не е изопачено от рационалистичното обожествяване на латинството, не е покварено от еретическата гордост. Изтокът анатемосва Несторий и не се изкушава от фалшивото суеверие на така нареченото „непорочно зачатие“. И самата Пресвета и Пречиста Дева не оставя верните и постоянно пребивава с тях чрез своя покров.
От Сионската горница, където Светият Дух, „раздавайки огнени езици, призва всички към съединение“ ( „огненные языки раздаяше в соединение всех призва“)001, във вид на огнен език слязъл и върху главата на Божията майка, от тази горница и Гетсиманската местност, където тя била погребана, през нейния град Ефес, където любимият ученик на нейния Син я прие при себе си, до Света Гора Атон – нейният земен дял, към града на Константин, където във Влахерна се намира нейният пояс, към Иверската земя и към светата православна богоносна Русь, където са ? издигнати толкова храмове и толкова често се е явявала тя в чудотворните си икони на светите угодници Сергий, Серафим и други молитвеници за руската земя и за целия свят, потънал в грях, тя помни за своите православни сираци. Затова са ? посветени толкова много песни и толкова голям брой нейни свети икони са се запазили, показвайки ни живия спомен за нея. А какво е песента – ако не догмат; какво е иконата – ако не дивен, в приказни цветове разказ за Всеблажената.
Във всяка служба на Богородичен празник, във всяка представа за паметта на Пречистата се проявява цялото разбиране и преживяване на нейната личност; показан е цялостният Божий промисъл, цялото Божие домостроителство, което, като в една точка, се е съединило в нея и е разцъфнало от нея като цвят на нашето спасение. И преживяванията на Новия Завет, който я възпоменава, и на Стария Завет, който се прониква от светлината ? и я чака в мрака на идващите векове – всичко това е вплетено в нашето богослужебно разбиране за личността на Божията майка. Необходимостта от връзка на тези ветхозаветни пророчества с цялото последование на службата представлява важна нейна част. Неразбирането им означава да не бъде разбран целият ветхозаветен подготовителен и възпитателен (педагогически) път към християнството. Ветхият Завет е „възпитател) 002 в Христа“ (Гал. 3, 24). Да се отрича Ветхият Завет — означава да не се разбира Новият. Новозаветната литургия има свой праобраз във ветхозаветните подготвителни служби. Във вечерния здрач и преди зазоряването на утренята е заложeно семето на бъдещото християнско дърво. Душата сама изисква този библейски подход към Бога. Да се вслушаме в Библията, да се опитаме да я преживеем, да се преселим в нея, да поживеем според нейните настроения. Да си примомним много специалната обстановка във Ветхия Завет. В това спокойно, леко фаталистично отношение към живота, във втренчените в далечината погледи изпод плътни вежди – погледи, пълни с тъга и плач, в дългите патриархални бради, в дългите одежди, в шатрите, разпънати в пустинята – във всичко това се долавя ароматът на библейския старозаветен древен дух. В нагорещения пустинен въздух, при блещукането на тихи южни звезди, се чува гърленият, виещ крясък на отхвърлен от обществото прокажен, виждат се конвулсии върху лицето на бесноват. В обстановката на загадъчни надписи с източни букви, тези почти магически символи, се чуват звуците на старческия глас на пророка, гласът може би на единствения праведник, заради когото земният род е все още помилван; той единствен в този огнен въздух кънти за истината и за бъдещото спасение.
Ветхият Завет!... Прекрасната фигура на Израил, Рахил, която плаче за децата си, избраният Божий народ. На него са се давали знамения и се посочвали пъщища, и той ги е съхранил в пророческите си сказания.
Във ветхозаветните четива, чрез устата на богобоязливи мъже от древността, ни се напомнят предусещанията за явяването на Божията майка. Така в първата паримия ни се припомня за Иаков, останал да пренощува по пътя към Харан и видял стълба, изправена на земята, а върхът ? стигащ до небесата („уснувший по дороге в Харан и увидевший лествицу, „утверждену на земли, еяже глава досяжаше до небес“) (Бит. 28: 10-16). Ангели Господни се качвали и слизали по нея, и се чул гласът Господен към Иаков, който се уплашил от видението. Самата стълба предвъзвещавала в далечно бъдеще съединяването на двата свята, „тварния и славата на горните“, човечеството и Божеството, земята и небесата – всичко това било слабо предусещане на немощния ум на вехтозаветния Израил за предстоящото избавление и спасение, за образа на Пречистата Богородителница, за която още в рая било предсказано на изгонения оттам Адам.
В своите притчи Премъдрият Соломон, предвиждайки бъдещото избавление от игото на закона, предрекъл за Пречистата Владичица, казвайки: „Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си (Премудрость (София, т. е. Ипостасное Слово Отчее)003 созда Себе Дом и утверди столпов седмь, закла Своя жертвенная и раствори в чаше Своей вино и уготова Свою трапезу“... (Притч. 9). Тук има пророческо указание и за самата Божия майка, която църковното песнопение нарича „храм на Божията Премъдрост“ 004, „кивот на Словото“ и на бъдещето тайнствено избавление и спасение на целия свят в божественото тайнство на Евхаристията.
Това, което Мойсей видял на планината Хорив в тайнственото явяване на Неизгарящата къпина (Изх. 3) — е предобраз на бъдещото избавление в догмата на Приснодевството на Богородица (паримия на Благовещение), това, което пророк Йезекиил ясно посочил в своето пророчество (гл. 44), ние сега също разбираме като ветхозаветно четиво на Богородичен празник. Той видял вратата на Скинията, „обърнати към изток, и те бяха затворени“ и Господ му рекъл: „тия врата ще стоят затворени, не ще се отворят, и никой човек не ще влезе през тях, защото Господ, Бог Израилев, влезе през тях, и те ще стоят затворени“. В това предобразно видение е целият догмат за Прииснодевството на Богородителницата. „Девственная похвало“, „девство и рождество сочетавшая“005 е това, което православният иконописец е изобразил в трите звезди: върху челото и върху раменете на Богородица006: „преди рождеството Дева, в рождеството Дева и след рождеството Дева“. „Дева родила еси и Дева пребыла еси“, защото „където Бог иска, побеждава се природният порядък“. 007 И това спасение, дошло от Девата, което загрубялото сърце на ветхозаветното човечество не могло да проумее, провидели смътно и неясно пророците, провидели го чрез Светия Дух и го запечатали в символите си. А в техните слова са наченките на бъдещото православно учение за Божията майка.
През дим на тамян се носи и се топи заедно с него във въздуха великопостният задостойник: „О Тебе радуется, Благодатная, всякая тварь: Ангельский собор и человеческий род“. В тези малко на брой думи е изразено почти цялото наше богословстване за Божията майка. Трябва човек само да се вслуша в редуващите се една след други думи, и ще се разкрие тайнственото значение на догмата за Пресвета Богородица. Тези думи съдържат целия ? образ и цялата нейна същност.
Наречена е „Благодатна“ и за нея се радва всяко творение. Учението за нея е непостижима и велика тайна за немощния човешки разум. Благодатна означава радостна (обрадованная), тоест станала причастна на радостта, причастна на благодатта повече, отколкото всички Божии творения.
Трогателно, до наивност трогателно в Пролога и Четьи-Минеите се разказва за разговора на Господ Бог с архангел Гавриил, преди да слезе на земята и в шестия месец да благовести голямата радост на Девата:
„Глаголи: радуйся, Благодатная, яко помилую озлобленную Еву“, и по-нататък казва: „идеже обрадованная прииде, тамо вся исполнишася радости“. („където Обрадованата дойде, там всичко се изпълва с радост“) 008 Светът лежи в зло, в него царства грехът, и затова в него няма радост. Няма как да има радост в този безрадостен свят и само по свише дарувана благодат някой може да стане причастен на радостта и да бъде възрадван. А Девата Богородителница е получила благодат от Бога и е облагодетелствана. Предочистена от греха и подготвена за това от Светия Дух, тя е станала причастна на радостта. И тогава „Ангел предстател бе пратен от небето да каже на Богородица: радвай се! – и виждайки, че Ти, Господи, едновременно при тоя безплътен глас, се въплъщаваш, стоеше ужасен и викаше към нея така: Радвай се ти, чрез която ще изгрее радостта; радвай се ти, чрез която клетвата ще изчезне!“ („Ангел предстатель рещи к Богородице: радуйся, и со бесплотным гласом воплощаема Тя зря Господи ужасашеся, и стояше зовый к Ней таковая: радуйся, Еюже радость возсияет, радуйся, Еюже клятва исчезнет“...)009 Човечеството възклицава с ангелите: „Радвай се, радосте наша, покрий ни от всяко зло с честния твой омофор („радуйся, Радосте наша, покрый нас от всякого зла честным твоим омофором“).010
За нея се радва всяко творение, приветствя я всичко сътворено, всичко създадено от ръцете на Твореца – „Ангелов собор и человеческий род“ („съборът на ангелите и човешкият род“). И безплътните Небесни сили, никога не съгрешили и в безгрешното си състояние пребиваващи от първия ден на творението до последния онзи ден, непрестанно славословещи светостта на Триединото Божие величие, предстоящи с хиляди пред Престола Господен, се радват за нея, за тази, която е почитана повече от херувимите и славна повече от серафимите.
Дивно и предивно!... Непричастните на греха и на плътта се радват за Тази, която е по-висша от тях, но която все пак не била чужда на първородния грях и носела тази тленна плът.
За нея се радва човешкият род, събранието на всички разумни творения, както грешните, живеещи в плът, страдащи в този безрадостен свят, така и препрославените в сиянието на светостта, в светлите одежди на праведността. Всички те се радват за нея, Обрадованната, и радостно я приветстват.
Светът е бил сътворен в Божествения съвет на Триединното величие, с Неговата Премъдрост е било сътворено творението. Светът не загинал, за да бъде прославена любовта на Този, Който иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината, заради най-пълното осъществяване на човешката свобода.Човекът паднал, но не бил оставен от Бога. През цялата ветхозаветна история на човечеството Бог често снизхождал към хората, говорил им чрез устата на пророците, явявал им се в различни образи, за да не позволи окончателно да угасне вярата и надеждата в Неговото милосърдие. И ето, след като изтекло времето, решено на Божествения съвет, времето на изпълнение според пророчеството на св. Даниил, се случило велико космическо събитие: въплъщението на Словото Божие в девическата утроба, осъществяването на всички пророчества от века: на Моисей, Гедеон, Давид, Соломон, Исайя, Йезекиил, Даниил и всички други и с това изпълнението на „великата тайна на благочестието“ (1Тим. 3: 16.). Това е централният момент в християнството: „Словото стана плът“ („Слово плоть бысть“), съединението на Твореца и творението, началният момент на Новия Завет, „началото на нашето спасение“ („главизна нашего спасения“).
Това е първият значителен момент в живота на Божията майка, станала вече не само Дева и Приснодева, но и майка на Създалия всичко, цялото творение и нея самата в това число. Тази тайна е неведома за нашия немощен разум. Какъв бунт за раума! Колко е трудно за гордия ум на „мислещия човек“ да произнесе тази дума: Богородица.
Ако Роденото не е Бог, ако Роденото не е единосъщно във всичко, освен в Неговите ипостасни свойства, на Безначалния Бог Отец, ако при раждането се е получило умаляване, изчерпване (изтощаване) на Божеството, значи Девата не е родила Бога, а само човек, помазаника, месията. И затова на еретическия ум в неговата гордост му е по-лесно да каже „Христородица“, само не и Богородица. Къде е тогава Божието всемогъщество, величие и абсолютност, ако Той раждайки се, се е изчерпил (изтощил)? Църквата обаче непрестанно пее и слави Пресвета Богородица като майка и Дева, съединила творението с Твореца.
Изтощаването, за което стана дума – е също тайна. Божият Син умалява Себе си, „приемайки образ на раб“ („принимая образ раба“) (Фип. 2:7), „изтощава“ Себе си заради въчеловечаването, в сравнение с онази всемирна слава, която Той е имал преди свят да бъде (Иоан. 17: 5). Той снизхожда до човешка плът, но в пълнота остава Същият, какъвто е бил преди въплъщението. Църквата обяснява това така: „В плътта, която взе от тебе Словото, Пренепорочна, като се облече, въплъти се и живя в света, като Милосърден, пребивавайки без грях. Както преди като безплътен“. („Плотию, еже из Тебе, Слово, Пренепорочная, одеявся, воплотився же поживе в мире, яко Милосерд, пребыв не хуждши. Иже прежде Бесплотный“) 011.
Това съединение се извършва в шестия месец, когато бил изпратен архангел Гавриил. За него се говори в нашите дивни богослужебни книги: минеите, триодите и четьи-минеите (сборник с жития на светиите – б.пр.), пролозите и поученията, които допълват и разясняват красотата на нашето богослужение и неговия тайнствен смисъл. В тези книги боголюбивите светии са посочили и допълнили подробно онова, което е записано накратко в евангелското повествование.
В същия смисъл не трябва да игнорираме и нашите икони с техния дълбок смисъл. Разбира се, не тези, които се рисуват по немски маниер, портрети и картини от Свещената история, пълни със земен, чувствен и човешки реализъм, не съдържащи и не изразяващи почти нищо, а тези старинни новгородски, московски, строгановски икони, върху които се показва чудното догматично значение на празника или събитието, при които всеки ред има значение, всеки нюанс на цвета съдържа дълбок символичен смисъл.
Да се вслушаме в четенията на Благовещение в манастира на утренята или на трапезата… С устата на св. Йоан Златоуст се разказва за това велико събитие на Благовещението и въплъщението.
Събитието на Благовещение е станало в Назарет. В грешния езически Назарет, а не в иудейския свят град Йерусалим. „Неславният Назарет зачена Христос, нашия Господ; славният пък Йерусалим го разпна. Малкият Витлеем Го роди, великият Йерусалим търсеше смъртта Му“ („Неславный Назарет Христа Господа нашего зача; славный же Иерусалим Его распя. Мал Вифлием Его роди, Великий Иерусалим на смерть искаше“). Изпратен е архангел от Бога. Трогателен е разговорът между Бога и архангел Гавриил, за който евангелист Лука не споменава, но за който така ярко повествува св. Йоан Златоуст.
„Отиди в Назаред, град галилейски, и там като пристигнеш, първо на Девата ще донесеш радостта от благовещението, което някога Ева унищожи“. („Иди убо в Назарет, град Галлилейский и тамо приидеши, первее Деве радость благовещения принести, еже Ева иногда погуби“). И Бог увещава ангела как трябва да се държи и какво трябва да каже на Девата, за да не смути нейната чиста душа, за да не я изкуси, както някога змията смутила и изкусила прамайката Ева. И ето безплътният ангел е изпратен на земята. „Безгрешният е изпратен при Непозналата тление“ („Свободный от греха к Непознавшей истление“), „послан Гавриил, да между созданием и Создателем уневещение совершит“. „Глаголет ко Деве Ангел, да не к тому беседует с женой змий, якоже в раи иногда“. И той ? благовести великата радост, която трябва да спаси целия грешен свят.
Цялото богослужение на Благовещение е изпълнено от два момента: радостта от бъдещото спасение и съединението на тварния свят с небесния, на творението – с Твореца, защото в това е целият смисъл на празнуваното събитие.
„Бог человекам соединяется, да радуется тварь“,.. 012
„Да веселятся Небеса и радуется земля, ибо, о чудесе, Бог в человецех»... 013 Невместимый в ложеснах, Безлетный в лета“... „Сын Божий — Сын Девы бывает“...
В нашето православно богослужение образът на Божията майка се изобразява с цялата чистота и яснота на вселенското и апостолско учение. Той е чужд на болезнената средновековна мистика, на нездравото обожествяване на западната схоластика и преклонението пред Мадоната, неизбеждо водещо до „догмата“ за непорочното зачатие и въздигащо Божията майка до висота, равна на Бога и принадлежаща по достойнство само на Него. Една Мадона, чужда на първородния грях, дръзко наречена „първородна дъщеря на Бога“, достойна не само за молитвено призоваване, но и равна по поклонение на Бога, е можела да се яви само под влияние на наситената атмосфера на средновековната мистика. В такъв случай излиза, че или Спасителят Христос ни е чужд, не от същата природа като човечеството, ако Той е роден от безгрешна Дева, или самата Божия майка е извършила делото на изкуплението, възстановила е човешкия род, и тогава Спасителят напразно е дошъл. Впрочем, подобни разсъждения в наши дни предизвикват опитите за донякъде неуспешни подсилвания и редакционни поправки на новата догма от страна не само на латинските догматици. Самото понятие и думата „мистика" са противоположни и чужди на православното религиозно съзнание, на неговия здрав, равномерен устрем на духа и са напълно изключени от целомъдрената любов към Бога, без всякакви причудливости, самобичувания и терзания. Православието абсолютно не се нуждае от позоваването и ходатайството на всевъзможни латински и прочее западни авторитети, към които обичат да прибягват в наши дни.
В православното съзнание живее образа на Майката Дева, родена както всички хора, по естествен начин от обикновени хора, изпитваща нападенията на различни изкушения и подложена на общия закон на първородния грях, но получила от Бога благодатта на смирението, чистотата и любовта, предочистена от Светия Дух за приятно благовестие и за вмещаване в себе си на Невместимия. Божията майка ни е толкова близка по раждане, по своя начин на живот между хората. Тя е излязла от тази светска, грешна, човешка среда, тя е едновременно и Божия майка, и човек, което така ни сродява с нея, приближава я до нас, прави я наша близка ходатайка и застъпница, скъпа, разбираща ни и снизходителна към нас.
Така разбираемо е в Православието честото явяване на Царицата небесна на праведници и в чудотворните икони с такива трогателни за нас названия: „Словото стана плът“, „Утоли моя печали“, „Скоропослушница“, „Смекчаване на злите сърца“, „Радост на всички скърбящи“, „Неочаквана радост“ и много, много други. Така особено ни е близък празникът Покров на Божията майка.
Моментът на Благовещението е удивително изобразен в нашето православно богослужение; целият празник е изпълнен с толкова дълбоко разбиране на въплъщението. Целият утринен канон всъщност представлява диалог между архангела, долетял в град Назарет, и Пречистата Дева, приемаща радостта от Благовещението. Обикновено е прието посоченият канон да се чете на два гласа, за по-голямо сходство на този диалог с онзи божествен разговор на ангела с Богородица.
Това, че Благовещение най-често съвпада с Великия пост, още повече допринася да се подчертае моментът на смирение, покаяние и греховност. Често в този канон се вплита великопостният трипеснец с покайно съдържание и изпълнен с плач за греха. В литургичното съзнание на този ден се разкрива удивителна картина.
Ангелът донася на земята благата вест за това, че Девата е получила благодат от Бога и че ще зачене безсеменно и ще роди Безлетния. Отроковицата смирено недоумява за това чудесно явление, за необяснимия начин на раждането, понеже Тя мъж не познава. В колко нежни тонове и оттенъци се предава в този божествен разговор девическото чисто смущение, и от друга страна, настоятелното ? увещаване от ангела. С думи не може да се предаде тази чудна беседа, с човешки език не могат да се преразкажат тези боговдъхновени слова. По време на целия канон беплътният посланик настоява, а Девата смирено недоумява…
И ето, когато в осма песен се възпява Богу хвала во веки и когато в обикновените непразнични дни възвеличаваме в песни Богородицата и Майката на Светлината, в този момент на настоятелно увещание на архангел Гавриил, на обещананието му, че Дух Свети ще я намери и ще я осени, Девата отговаря с думи, преизпълнени със смирение, кротост и любов: „Являешися мне Истины вещатель, радости бо общия пришел еси благовестник! Душу убо очистих с телом и по глаголу твоему буди мне, да вселится Бог в Мя, к Немуже вопию с тобою: благословите вся дела Господня, и превозносите Его во веки“... 014 В тези думи е най-силният довод срещу нашите „православни“ богослови, гравитиращи към латинското „непорочно зачатие“. Интересно би било да се разбере защо Богородица ще смята себе си за очистена, ако преди това е била отделена от общия закон на греха?
С тези думи на канона диалогът завършва. Посланикът на висшите сили отлита, и „заедно с думите на архангела в чистата ? утроба се зачева Божият Син, Словото Божие, с благоволението и съвета на Отца и със съдействието на Светия Дух („купно со словом архангеловым зачатся в чистой утробе Ея Сын и Слово Божие, благоволением и советом Отчим и содействием Святаго Духа)“015
И веднага хорът възнася ликуващата песен:
„Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу!“ („Благовествувай, земьо, великата радост, хвалете, небеса, Божията слава!“) - и от всички камбани проехтява преливащ, заливащ, захласващ се от радост звън, и цялата църква подема деветата песен - ирмос и припев - и отново хорът ликува:
„Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу!“
Звънят камбани, мощният благослов се носи над множеството в градовете, по полята, горите, планините и реките и наистина сякаш в сънна полузабрава дремела цялата земя и мъчително и болезнено целият човешки род чакал този момент на смирено признание на нейното величие: „ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти“ („се раба Господня, по глаголу твоему буди ми“...).
„Благовествуй, земле, радость велию!“... и цялото творение се изпълва с радост: ангелският събор и човешкият род... Цялата земя, всяка твар, целият свят, всичко, всичко! Всичко се преизпълва с радост и безкрайно звучи този припев ту от единия, ту от другия клир, кънти в душата, в сърцето, звучи в ушите, изпълва със себе си всичко.
„Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу!“...
Колко прекрасно е промислено всичко и е скрепено заедно в нашето православно богослужение. Още на вечернята, в здрача на мъждукащите кандила, след обещанието за идващия Месия, в песента „Свете тихий“, се чува от мрака на вековете и от забравения далечен Стар Завет гласът на пророчеството за Жената, от която ще се роди Спасителят на света. Боейки се да не смути неутвърденото и слабо религиозно съзнание на Израиля, страхувайки се от неговата склонност към езическо заблуждение, плахо, с неуверени образи битоописателят рисува този бъдещ образ на Девата. Нейният образ се появява в алегории и символи. Той е ту стълбата, ту вратата, ту къпината, ту домът на Премъдростта. И до изпълването на времената, до времето, предречено за изкупление, по време на цялото всенощно бдение се провъзгласява тази радост на спасението от Девата.
В блясъка на свещи и свещници, на кандила и полиелеи, в облаците благоуханен тамян, в звъна на камбаните, носещ се над цялата земя, вече дишаща зараждането на живота през пролетта, се носи това пеене на цялото човечество, радостта на целия род:
„Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу!“.
И се изпълва със слава домът Господен, цялата земя, целият свят: „Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу!“.
Това е един от специалните моменти в живота на Пресветата Дева. На тази икона, пред която се е молил преподобни Серафим Саровски – „Умиление“, Божията Майка, която още не е заченала Предвечния, преди Благовещение, е нарисувана без звезвите на приснодевството. На този момент съответства смиреното очакване на утринната служба преди деветата песен, на това все още мълчаливо съзерцание. Църквата мълчи. Отмереният равен глас на четеца, четящ канона, от време на време се прекъсва с толкова познатото пеене на ирмосите на Богородичния канон: „Отверзу уста моя“. Църквата е в полумрак, свещите просветват, блещукат кандилата пред иконостаса. Всички са в напрегнато очакване. И ето, след като Пресвета Богородица изповяда своето смирение, тоест след зачатието, веднага щом като Църквата в това свое богослужение осъзнава станалото чудо, веднага мощно започва да се лее камбанен звън, да се излива благословение на над земята, гамата се насища с благодатното многоцветие на живота. Цялата църква блясва в светлини, от единия на другия клир се подема, лее се и прелива всецърковният възторг:
„Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу!“
Пролетта е дошла, земята диша, от полетата, от чернозема се вдига пара, над дърветата се носи ароматът на разцъфнали пъпки. Цялата земя благовести, всяка брезичка и цветче участват в общата радост на цялото творение. Благовещение е празникът на благословеното творение. В една рождественска песен се говори какви дарове са принесли на Твореца, кой с какво Му е благодарил: „Ангелите — с песен, небесата — със звезда, влъхвите — с дарове, пастирите — с чудото, земята — с пещера, пустинята — с ясли, а ние (тоест хората, човечеството) — с Майката Дева“.016
Пресвета Богородица е венецът на творението. Тя е най-близо до това творение и затова я чувстваме и възприемаме така скъпа. Да си спомним как нашият народ се отнася към нея, как сърдечно преживява всеки богородичен празник. Толкова много са чудотворните икони, манастири, църкви, носещи нейното име!
Неволно в спомените изниква такава картина: ярък ден, задух, непоносима жега виси и смазва всичко. Цял месец без дъжд, всичко е покафенело, повяхнало и изсъхнало. Овесените класчета са редки, земята е изсъхнала като камък… И „светът“ решава да отслужи молебен на Владичицата. Народът се е приготвил на полето зад селото. Докъдето поглед стига, всичко се люлее от жегата и трепти като вълна. В далечината синурите изглеждат разноцветни, като шахматна дъска. Всички стоят и чакат. И ето някъде отдалече се чува пеене. Върви възрастен свещеник, а зад него в пъстра тълпа мъже и жени, две възрастни жени с черни забрадки и домашно тъкани поли носят икона. Поклащат се хоругви, кръстове, икони… „Владичицата идва!...“ „Царицата небесна!“ Как близко в такива минути се усеща съединението на отхвърленото наше естество с Бога, по молитвите на Неговата майка. Колко близка е тя до нас, до земята, до цялото творение, което ? се радва. Молитвите и пеенето излизат сякаш от самата пресъхнала земя, от закърнелите овес и пшеница. От самата майка земя – към Божията майка.
Помня веднъж в ранна пролетна утрин пътувах заедно с един стар селянин. Снегът се беше стопил и земята, пробудила се след зимния сън, дишаше и кълба пара излизаха от нея, целите полета бяха сякаш покрити с дим. Пътувахме мълчаливо и наблюдавахме това плодоносно дихание на майката земя. И ето, наблюдавайки тази пара, аз я посочих на стареца. Той погледна мъдро, по селски мъдро, и каза:
„Да, ще ражда земята майка. Господи, Царице Небесна, Владичице“... и пак повтори с особено натъртване на думите: „ще ражда майката земя!“.
***
На превала на лятото, през август, когато зърното е вече прибрано и готово, угарите са изорани за сеитба, цялото творение се радва по особен начин и земята псаломски възпява земята. Успение Богородично. Завършекът, венецът на Пресвета Богородица, а с нея – и на цялото творение. Завършекът на нашето спасение, ликуването на преобразеното тяло. Нека се задълбочим в смисъла на празника.
Изворът на Живота се полага в гроб („Источник Жизни во гробе полагается“...)017 Умира майката на Безсмъртния. Възможно ли е това? Понятно ли е това? Разбира ли го гордият човешки разум? Днес заспива Пресветата Богородица.
„Днесь бо небо простирает недра, приемля рождшую всеми Невместимаго; и земля источник живый отдающи благословение, украшается благолепием. Ангелы лик составляют со апостолы, ужасно взирающе, от живота в живот преставляему, рождшую Начальника жизни. Вси поклонимся ей молящеся: сроднаго присвоения не забуди, Владычице, верно празднующих всесвятое твое успение“.018
И ето Четьи-Минеите повествуват, че всички дървета на Елеонската планина, където се е молила Божията майка преди своето успение, заедно с нея се поклонили до земята, и славата Господня слязла от небето. Дори бездушните дървета – и те благодарили заедно с нея на Твореца. И заспалата Богородица „всесветата си душа в пречистите длани на Този, Който от нея безсеменно се въплъти, предава“… („Всесвятую душу Свою в пречистыя длани, Иже из Нея воплощся без семени, предает“)... 019 Приела в себе си безсеменно Родилия се, на Него и отдава душата си.
Върху иконата на Успението Спасителят стои в небесните облаци, приемайки чистата ? душа във вид на младенец. Венецът на творението, най-добрата от всички хора, Почитаната повече от небесните войнства, Стълбата от земята към небето, сега заспива и отива при своя Творец. Сътворени по Божия любов, отхвърлени заради гордостта си от Бога, видяхме все пак спасението от човешкото тварно естество и го приехме. Дадохме на родилия се Христос неговата Майка-Дева – най-добрият от всички земни дарове, и в деня на нейното Успение получаваме отново залог за нашето вечно спасение. На Благовещение е станало, така да се каже, благословение на творението, защото Христос не се погнуси да се въплъти в човешка, тварна плът, а сега в Успението е окончателното утвърждаване, венецът на нашето спасение, обожението на нашата човешка природа, първообразът на нашия бъдещ живот в образа на преобразенето на Тавор тяло... В тяло живяхме на земята, с него и ще се спасим, в преобразеното тяло ще вкусим плодовете на вечния живот, в преобразеното тяло ще прославим Бога. В Успението е залогът на нашето общо възкресение, защото в Успението на Божията майка се съдържа и нейното възкресение, за да се оправдаят думите на Царя-псалмопевец: „Воскресни, Господи, в покой Твой, Ты и кивот святыни Твоея“...) (Пс. 131, 8).
В този ден ангелите си казват един на друг: „Подигнете, порти, горнището си, приемете Родилата Твореца“ („возмите врата ваша 020 приимите Родшую Творца“) в славословия ангелите възпяват честното и свято тяло на Девата. Безпълните ангели се радват за преобразената плът, родила по плът Твореца.
В деветата песен от канона, в която се възпява Пресвета Богородица, в този ден заедно с ликуващото благовестие, топящо се в чистия августовски въздух на полята, заедно със звъна на камбаните, ангелите възпяват Всечестната Дева и вземайки нейното тяло, се възнасят на небесата, до възнеслото се Тяло на нейния Син и Бог. В песента се говори, че ангелските войнства „със светите си крила, с трепет и радост покриваха нейното тяло“ („священными крылами, трепетом и радостью Тело Ея покрываху“), 021 , възнасяйки го от земята към небесните обители. Камбаните леят медната си песен, а хората в храмовете славословят: „Ангелы, успение Пречистыя видевше, удивишася, како Дева восходит от земли на небо“ — и отново камбаната звъни ли звъни, и свещичките трептят пред празничната икона. Народът изпълва църквата. „Ангелы, успение Пречистыя видевше, удивишася...“ Земята се радва. Вратите към небето са отворени. Вижда се Сам Господ, приемащ душата на Божията майка, вижда се и тя, чистата, възнасяна от ангели на небесата. Успението е възкресение. Делото на нашето спасение е завършено. Нашата плът е увенчана, увенчано е творението.
Спряхме се специално върху този момент от нашето литургическо съзнание, деветата песен на канона и момента на принасяне на предложената Жертва за Божията майка, момента на завършване на ветхозаветната история, който се съсредоточава в края на канона. През цялата вечерня и утреня преминава цялата история на човечеството: от сътворението на света и грехопадението, до момента на славословието на Този, Който ни е показал светлината, Който Сам е светлината. В канона тази възходяща степен на събитията се вижда особено ясно. Звучи песента на освободения Израил на девицата Мариам след преминаване на морето, възпява се в праобразите на Анна, майката на пророк Самуил, „езическата неплодна църква“ („языческая неплодящая церковь“), възпяват се пророческите обещания на Аввакум, Исаия, Иона, на тримата отроци в пещта, на Даниил („мужа желаний“) и накрая, след тяхната възторжена песен възвеличаваме в песни Богородицата и майката на Светлината и в деветата песен я славословим. А на великите празници канонът се увенчава с величания и припеви в нейна чест.
При камбанен звън и блясък на свещи, които отново се запалват в този момент 022 , през тамянения дим слушаме възклицанията:
„Ангелы, успение Пречистыя видевше, удивишася, како Дева восходит от земли на небо“... 023
„Величай, душе моя, от земли на небо честное преставление Божия Матери“...024
„Благовествуй, земле, радость велию, хвалите, небеса, Божию славу“... 025
„Величай, душе моя, преславное рождество Божия Матери“... 026
„Ангелы вхождение Всечистыя зряще, удивишася: како со славою вниде во святая святых“...
„Ангелы, взыграйте со святыми, девы, сликовствуйте: Богоотроковица бо вниде во святая святых“... 027
„Величай, душе моя, Честнейшую и Славнейшую горних воинств, Деву Пречистую Богородицу“... 028
Вплетен преди зората в утринния полъх или в ранната пролет на Благовещение, или през лятото на Успение Богородично, или в мразовития хлад на ноемврийския празник Въведение Богородично, камбанният звън се преплита с човешкото пеене, а човешкото пеене – с пеенето на ангелите.
+ + +
На Божествената литургия, след тайнственото преложение, след като Светият Дух е слязъл върху Даровете и е извършил тайнството, както някога, слизайки над Дева Мария, е съдействал за въплъщението, след момента, в който сякаш се повтаря въплъщението, 029от особена важност е призоваването на името на Божията майка и пеенето в нейна чест на песента „Достойно есть“ или т.нар. Задостойник (т.е. вместо „Достойно есть“ – б.пр.).
„Твоя от Твоих, Тебе приносяще, о всех и за вся!“...
От сътворения свят се принася на Твореца жертва за цялото творение. И преди всичко се възпоменава повече от ангелските войнства почитаната Богородица, венецът на творението, и всички ? пеем:
„О Тебе радуется, Благодатная, всякая тварь, слава Тебе!...“
______________
001 Цветен триод, Петдесетница, канон на утренята.
002 Пестун - учител, възпитател, педагог. Последното значение е дошло от гръцки език в буквалната му транскрипция.
003 Тоест „Ангел Великого Совета", за Когото се говори у пророк Исаия (9, 6) и се пее в 4 песен на канона на Рождество Христово.
004 Постен триод, 3-а седмица, сряда сутринта, трипеснец, гл. 3, п. 8.
005 Акатист на Божията майка, икос 8.
006 За това виж при св. Димитрий Ростовски „Вопросы и ответы о вере“, гл. 1, стр. 66.
007 Догматик, 2-ри и 7-ми глас.
008 Слово на св. Йоан Златоуст на Благовещение.
009 Акатист на Божията майка, икос 1.
010 Припев на Акатиста на Покров Богородичен.
011 Октоих, гл. 4, четвъртък, повечерие, канон, п. 9, и ныне.
012 25 март, вечерня, стих., гл. 3.
013 Пак тогава, на литията, гл. 8.
014 25 март, утреня, канон, гл. 4, песен 9.
015 Пролог. Слово на св. Йоан Златоуст на Благовещение.
016 24 декември, вечерня, на Господи, воззвах, гл. 2, самогласен.
017 1 август, вечерня, на Господи, воззвах, гл. I.
018 15 август, вечерня, на литията, слава, гл. 5, самогласен, Теофаново.
019 Пак тогава, и ныне, на същия глас.
020 Пак тогава, велика вечерня, на стиховния, слава и ныне, гл. 4.
021 15 август, утреня, канон, гл. 4, св. Йоан Дамаскин, песен 4.
022 Типикон, глава 24, „О вжигании светильников“.
023 Припев на празника Успение на Пресвета Богородица, на първия канон.
024 Същото, на втория канон.
025 Същото, на празника Благовещение.
026 Същото, на празника Рождество Богородично.
027 Същото, на празника Въведение Богородично, на първия канон.
028 Същото и за втория канон.
029 Св. Йоан Дамаскин „Точно изложение на Православната вяра“ 4,13. M.P. g. t. XCIV, col. 1141-1145.