„И когато се приближи и видя града, заплака за него

и рече: да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!

Но сега това е скрито от очите ти,

понеже ще настанат за тебе дни, и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат,

и ще те стеснят отвред,

и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък,

понеже ти не узна времето, когато беше посетен.“ (Лук.19:41-44)

Братя и сестри, тържествено и величествено беше влизането на Господ Иисус Христос в Йерусалим. Всички се радваха и тържествуваха, виждайки пред себе си кроткия Спасител – Цар, възседнал на осле. Без да говорим за апостолите, които в тия минути повече от всички се радваха, целият град сякаш се бе пробудил от сън.

Огромни тълпи народ, пременени и накитени, излязоха извън Йерусалим да видят, посрещнат и приветстват великия Чудотворец. И щом Го видяха, изведнъж възкликнаха: „Осана Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! Осана във висините!“ (Мат.21:9). С песни и възхвали хилядните тълпи народ се приближиха към великия, но кротък и смирен Цар. Едни постилаха дрехите си, други късаха зелени клончета и красиви цветя и обсипваха пътя, по който минаваше Иисус. Радостното „Осана!“ се разнасяше надлъж и шир. Еврейският народ ликуваше. Тържеството беше величествено, небивало. Всичко беше засмяно, всичко беше весело и възхитено! Прав беше Спасителят, когато някои от враговете Му Го подканяха да заповяда на учениците Си да млъкнат, а Той им отговори: „Казвам ви, че ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лук. 19:40). Това доказваше неописуемата радост на безбройните посрещачи.

Ала при все това великият Цар шестваше с голямо смирение, дълбоко замислен и тъжно настроен. Виждаше се, че го вълнуват нерадостни мисли. И когато се изкачи на Елеонската планина, отдето се виждаше целият Йерусалим, Той се спря за малко. Повдигна Своите изразителни и кротки очи, изгледа великия град и веднага обилни сълзи потекоха по светлото Му лице. Той заплака при вида на Йерусалим. Иисус плачеше, Той проливаше горещи сълзи в момента, когато най-възторжено Го посрещаха! Кой беше предизвикал тези безценни Божествени сълзи? Коя беше причината, в този момент, за Неговата велика скръб? Отговорът на всички тези въпроси намираме в собствените Му думи, записани в Евангелието: „И когато се приближи и видя града, заплака за него и рече: да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти, понеже ще настанат за тебе дни, и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат, и ще те стеснят отвред, и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен“ (Лук.19:41-44). В тези думи ясно се вижда причината за голямата скръб на Спасителя. Той виждаше жалката участ и страшната скръб на Йерусалим. Той знаеше присъдата на този град, който тъй жестоко бе преследвал светите пророци и проповедници на истината. Знаеше присъдата на Йерусалим, който бе затънал в нравствена мизерия и грубо безверие. Христос виждаше и знаеше дълбоката морална поквара на йерусалимските граждани. Знаеше, че тези, които днес възторжено викат: „Осана!“, утре злобно ще крещят: „Разпни Го!“ Да, Сърцеведецът виждаше и знаеше края. И в този момент бе обхванат от дълбока скръб. Жално Му беше за осъдения на разрушение град. Жално Му беше и за осъдения на мъчително робство и скиталчество коравосърдечен народ. Защото неговите покварени, коварни, безбожни водители бяха го довели до държавна пропаст. И Той заплака пред йерусалимското нещастие!

Братя и сестри, безпределна беше любовта на Спасителя към падналото човечество. Тази любов бе тъй висока и тъй силна, че Той слезе до най-ниското стъпало на живота – между хорските скърби и нещастия, за да донесе помощ, утеха и радост. Тази свята и безмерна любов Го принуди да изтърпи всичките човешки лишения, мъки и страдания, за да издигне хората до Себе Си. Всичко това стори Той за човечеството и най-после проля и Божествени сълзи за него. През целия Си живот Христос – Спасителят, три пъти бе проливал такива сълзи. При гроба на Лазар (Йоан 11:35), при влизането в Йерусалим (Лук.19:41) и в Гетсиманската градина (Мат. 26:37-39; Лук. 22:41-44; Марк. 14:34-36). Сълзите на Спасителя в Гетсиманската градина и на гроба на Лазар са твърде свещени и дълбоко тайнствени. Голяма дързост ще бъде от наша страна да ги тълкуваме и изобщо да говорим за тях. Ние можем само със страхопочитание да се преклоним и с дълбоко благоговение да мълчим. Но сълзите на Христос – Спасителя при вида на Йерусалим са прости и ясни. За тях ние можем да говорим и разсъждаваме. Това е и потребно, и полезно.

От Елеонската височина Иисус оплаква един град, един народ, който не пожела да разбере спасителното посещение на великия Месия. Оплаква един цял народ, който не пожела сам да заплаче за своята греховност и престъпност. Оплаква един град, който не пожела да послуша собствените си пророци и праведници, от които мнозина бяха убити в него. И самият Христос какво не стори за този народ? Прие въплъщение от това племе. Предаде му Своето възвишено учение. Взе участие в неговите радости и скърби. Неговите болни, сакати и недъгави изцели. Неговите прокажени очисти, слепците му просвети, мъртвите възкреси! Но уви, евреите си останаха завинаги коравосърдечни и безверни. Колко пъти Той ги учи, съветва, моли и изобличава, колко пъти Той искаше да ги събере под Своята крепка десница, както кокошката събира своите пилци под крилете си? Но те не пожелаха (Мат.23:37). Нещо по-лошо, техните водачи се обявиха против Христос! Те дебнеха момента да извършат най-позорното дело – да разпънат своя Спасител на кръст, да станат богоубийци (Лук. 19:47). И за всичко това този народ бе осъден от Бога на погибел. Йерусалим щеше да бъде разрушен до основи. Камък върху камък нямаше да остане в него. Децата му щяха да бъдат избити, гражданите – подложени на най-ужасни нещастия. Христос с тъга заяви това от Елеонската планина. Неговото милосърдие се ужасяваше от това, което имаше да постигне този народ. Пред очите Му се рисуваше трагичната съдба на Йерусалим. И какво друго заслужаваха неговите жители, ако не съжаление? И как иначе, ако не със сълзи можеше да се изрази по-ясно това съжаление? Човешкото сърце не може да се издигне до такава висота, за да оплаче и самите престъпници. За тях можеше да пролее сълзи само Божественото милосърдие! И Христос оплака тяхното безверие и греховност, които ги водеха към неминуема погибел.

Братя и сестри християни! Дали и ние – новият Израил, които на днешния празник сме излезли със зелени върбови клончета духовно да посрещнем нашия Господ и Спасител, не предизвикваме сълзите на Божественото милосърдие? Защото сълзите на Христос – Спасителя, не са сълзи само за съдбата на Йерусалим и за еврейския народ. Не, тези сълзи се проливат и за всички жестокосърдечни и законопрестъпни хора. Не сме ли и ние в това число? Нека се вгледаме в нашето духовно-нравствено състояние. Нека се изпитаме и ние – по жестокост, егоизъм и безверие, не сме ли достигнали до моралното състояние на йерусалимските граждани? Защото нека не забравяме, че Христос и за нас, и за нашия народ е направил твърде много. С вярата в Христос ние сме това, което сме! Христовата вяра обедини нашия народ в едно силно царство. Тя го издигна на високо културно равнище, създаде неговата нравствена мощ и го доведе до слава и величие. Впоследствие вътрешните раздори и егоизмът поробиха България! Ала и в робството Христос ни опази като народ. Вярата в Него ни спаси от погибел. Тя ни възроди и отново просвети. Христовата вяра ни помогна да се освободи и да възобновим своето независимо царство. И наистина, не Христос ли, не Неговото ли учение – да положим душата си за своите ближни (Йоан. 15:13), доведе славните освободителни полкове, за да счупят нашите петвековни робски вериги? Да, братята руси, под влияние на светото Евангелие, ни освободиха от турското жестоко иго.

Но за съжаление, ние се почувствахме свободни и пак старата песен запяхме! Миналото не ни научи на урок. Наново започнахме да се упражняваме в същите пороци, които ни докараха някога турското робство. Безверие и егоизъм, разцепление и морален упадък! Ето язвите, които отново започнаха да разлагат народния организъм. Да, в свободата ние тръгнахме по лош път! Забравихме историята и миналото. И отгоре на всичко туй, ние имахме смелостта да се гордеем и хвалим, че сме просветен, културен, напредничав народ. Обаче дойде моментът да видим, че сме един народ чурук (изгнил, негоден – б.а.), народ нравствено покварен, егоистичен и престъпен. Офицери грабили, министри грабили, управници лоши – това всички говорим и говорим… Ами какви са тия офицери, министри и управници? Не са ли българи? Каквито са те, такива сме и ние! Щото и ние, които ги порицаваме, ако сме на тяхно място, няма да сме по-добри! Така е, тъй като в продължение на няколко десетилетия ние всички в това направление се възпитавахме. Казвам: егоизмът и вътрешните неправди заробиха в миналото България под турците, а същото нещастие, без малко, отново щеше да ни се случи и лани. Ах, от какво робство ни избави Бог миналата есен! За момент заклетите наши врагове бяха готови да прегазят милото ни Отечество, за да горят, убиват и безчинстват, но слава Богу, в България имало още няколко праведника, заради които Божият промисъл намери начин да не стане това зло над повечето от нас. Само Бог, а не някой друг ни избави от това нещастие, от тази катастрофа, която си подготвяхме в продължение на повече от 40 години.

Възлюбени братя и сестри, свива се душата ми от болка, като си спомням, че нашият народ из ден в ден все по на зле върви. Тежко ми става, като гледам как се тъпче Божият закон, как са разколебани християнските добродетели, как чистите нрави са зле засегнати. Може ли човек да не скърби, виждайки, че християнските благородни чувства се притъпяват, душите вехнат, сърцата огрубяват! Милосърдието намалява, престъпността се увеличава. Развива се жестокосърдието, бързо расте егоизмът. Нас ни залива отрицанието, развива се безверието. Пред нас се упражняват в богоборство, учат се на христоубийство! Всички ние сме станали равнодушни към великите Христови начала. Вярата ни е разколебана, разколебан ни е и моралът.

При едно такова религиозно-нравствено състояние на нашия народ, на нашите градове и села, мислите ли, че не предизвикваме сълзи у нашия Господ и Спасител? И мислите ли, че за дълго ще устоим като народ, като държава и няма да се сгромолясаме, както се сгромоляса някога еврейският народ? Христос – Спасителят, Който ни е дарил с толкова безчислени благодеяния, виждайки че вървим по гибелен път, пролива сълзи и за нас! Но уви, Неговите сълзи не помогнаха на Йерусалим, който не можа да разбере тайната им, не можа да разбере защо се проливат те. И поради това той бе осъден на плен и разрушение! Ще помогнат ли тези сълзи на нас и на народа ни, ако ние, подобно на йерусалимците, си оставаме равнодушни зрители на вършеното пред нашите очи светотатство с вярата Христова и християнските добродетели? Ще ни помогнат ли тези сълзи, ако ние със своето равнодушие към всичко свято и Божествено ставаме съучастници на съвременните христоубийци? Аз изтръпвам при мисълта ,че това наше нравствено-религиозно състояние може да ни изненада с участта на еврейския народ! Защото такава е съдбата на неразкаяните грешници.

Братя и сестри, предвид на всичко това, ако обичаме себе си и своя народ, трябва да смесим нашите покайни сълзи със сълзите на Спасителя. Трябва да се свестим и разкаем, за да бъдем помилвани. Нужно е скръбта на Иисус при вида на Йерусалим да обхване и нашите души и сърца. Ето защо не се учудвайте, ако вместо към радост, аз днес ви призова към сълзи. Нека светият пророк си кани към радост Сионовата и Йерусалимовата дъщеря: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница (Зах.9:9). Тая покана не е за нас, а за чистите и вярващи души! За нас е потребно по-сериозно да се замислим, по-дълбоко да поскърбим и покайни сълзи да пролеем. Да засилим вярата и добродетелите си, защото само по такъв начин можем да избегнем участта на Йерусалим и жителите му. Само така ние ще почувстваме истинска, велика и светла радост в деня на светлото Христово възкресение. Прочее, към дълбоко покаяние и изобилни сълзи ни приканва и настоящата Страстна седмица. Амин!