За границите на епохата


37732.p Всемирното Православие - СВЕТИ ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН И НЕГОВАТА ЕПОХА. ЧАСТ 1.

В историографията съществуват различни версии за хронологичните граници, разделящи античността и средновековието. Един от вариантите за периодизация посочва за начало на средновековието разделянето на Римската империя от император Теодосий Велики между неговите синове Аркадий и Хонорий на две части. Едната се именува Западна Римска империя, а другата – Източна Римска империя, или Византия. 

Известно е, че това са преди всичко изкуствени, кабинетни термини, защото нито императорите им, нито поданиците им – римляни, или на гръцки език – ромеи, нито знаят, нито даже подозират, че създават две държави.

(на снимката - Император Константин Велики. Фрагмент от мозайка. Събор „Света  София” в Константинопол. Края на X век)

Тук е важно и едно друго обстоятелство: самият факт на раделяне на империята през 395 г. е фантом. До Теодосий Велики империята се дели не веднъж, но при запазване на имперското единство и юридическото пространство. Диоклетиан установява режим на тетрархия; след кончината на император Константин империята е разделена на три от синовете му и след това единството е възстановено от единия от тях – Констанций. Не изминават и сто години от мнимото разделение на империята през 395 г., когато през 476 г. предводителят на варварските пълчища Одоакър сваля от власт западния римски император Ромул Августул и изпраща императорските инсигнии в Константинопол. Вярно е, че властта на константинополския император Зинон над западната част на империята остава номинална, защото реалната власт е в Одоакър, който официално е императорски наместник с титла на римски патриций. Възстановяване на единството на империята става реалност при император Юстиниян Велики, който подчинява на властта си западните диоцези – Италия, Африка и даже Испания. Тези западни провинции се управляват от наместник на Юстиниян.

Друга версия за границите на периодите е поменатото детрониране на Ромул Августул, провъзгласено за „падение на Западната Римска империя”. За незначителността на това събитие е казано много. Това събитие за самите римляни е несъществено, защото намиращият се в Равена Ромул Августул и без това вече е бил безвластен император.  Още повече, че Рим и друг път е превземан от варвари, напр. от Аларих през410 г., но това не прекъсва римските традиции.

И въпреки всичко античният свят действително прекратява съществуването си и се приема, че след него започва средновековието. Но какво е това „средновековие”? Откъде идва самият термин «medium aevum»? Той се появява в епохата на хуманизма и отначало обозначава времето на упадък на класическите латини, когато езикът на Цицерон е заменен от „вулгарния” латински език.  Немският историк от XVII век Христофор Целарий (Келер) пренася тази периодизация от областта на филологията и културата в историята, разделяйки световната история на три епохи, една от които е епохата на средните векове. Концепцията на Целарий е възприета от неговите колеги и в края на краищата се налага като норма в историческата наука и в нейното изучаване и преподаване. Краят на средновековието традиционно се датира с падането на Константинопол под турска власт през 1453 г. Тази периодизация, създадена от Целарий и неговите колеги за района на европейското средиземноморие скоро е наложена и за други региони и цивилизации, и то без никакво основание.

При това точните дати на началото и края на средновековието се смесват и объркват в зависимост от различни причини, в това число и от идеологически доктрини. Краят се поставя на границата на XV и XVI век – епохата на Великите географски открития, за някои – Реформацията, а за съветската историография – краят се датира в средата на XVII век – началото на английската революция, която е първата в човешката история буржоазна революция. Епохата на абсолютизма е антитеза на феодализма в класическото значение на този термин. В края на XX век е издигната идея, продължаваща периода на средновековието с още половин век – до края на XVIII век и дори до първата третина на XIX век. Автор на концепцията за „дългото средновековие” е известният френски медиевист Ж. Льо Гоф. Той отнася началото на средновековната епоха към III столетие от Р. Х., когато Римската империя е изпаднала вече в състояние на тежка криза.

И въпреки всичко, ако се опираме на здравия смисъл в оценките на историческите явления не трябва да се отминава обстоятелството, че най-характерна черта на западноевропейското средновековие е феодализмът, приеман преди всичко като понятие за политическия и юридически строй на обществото и чак след това за икономическите отношения. Паралелни явления се наблюдават и в Източна Европа, в Близкия и Далечния Изток, при това през различни епохи.

Европа през първата половина на първото хилядолетие не е феодална. Ранносредновековните бенефиции се различават радикално от действителните феодални ленове и феоди, от които произлиза и самото понятие „феодализъм”. На територията на Римската (Ромейската) империя, която до VIII век включва голяма част от Италия, Сицилия и самият Рим, целият държавен, обществен и даже икономически строй и живот съществено се отличават от класическия феодализъм, защото все още са запазени много черти от античния свят.

Характерна черта за тази епоха, сближаваща я с античността и различаваща я от по-късното средновековие е фактът, че до ислямската експанзия арена на голямата история е Средиземноморието с прилежащите му райони на три континента, а не континентът Европа в географските му граници. До самия край на първото хилядолетие контрастната културна граница, разделяща Европа, остава лимесът, изграден като комплекс от отбранителни съоръжения. Така се наблюдават колосални контрастни различия между Европейския Изток и Европейският Запад. Рим и Равена, градовете в Южна Галия и Испания формират културно пространство, по-скоро идентично с районите, наречени по-късно Византия, отколкото с полуварварската арианска и езическа Северна Европа. С други думи, римляните и ромеите се различавали едни от други много по-малко, отколкото от германски, славянски и фински народи.

Но Европа през I хилядолетие съхранява характерни черти от античния свят и в същото време радикално се различава от него. И в сърцевината на този контраст лежи, разбира се, религиозният фактор. Главното, което отличава Римската империя до Свети император Константин Велики и след него, е мястото на християнската църква в империята – гонена при императорите-езичници, и станала душа и сърце за държавата при християнските императори. Именно по това – по привързаността на императорите към Църквата, по своето покорство на Христа – ранносредновековна Европа се сближава със средновековието. Но Европа  остава още християнска и след като средновековието остава в миналото. Така вярата в Христа, като духовен стожер, характеризира европейската история за значително по-дълъг период, отколкото е времето на средновековието. Вярата в Христа разсича европейската история на два периода – дохристиянски и християнски, но тя не може да служи за маркер на средновековието.

Най-очевидният изход от описаните тук трудности в периодизацията на европейската история лежи на повърхността и се заключава в извеждане на епохата от Свети Константин до Карл Велики, която в църковната история традиционно се наименува като епоха на Вселенските събори и е отделена  в самостоятелен период – вече не античен, но и още не средновековен. При изясняване на въпроса за началото на епохата се решава най-очевидният проблем и то в полза на време на управлението на Константин Велики. Най-значимото събитие на неговата епоха е издаването на Миланския едикт през 313 г., когато християните получават възможността свободно да изповядват вярата си и да започнат да доминират в империята, въпреки че са се случили и други значими събития (съборът в Никея, основаването на Новия Рим – Константинопол и др.). В сравнение с това събитие актовете от 395 и 476 г. и даже превземането на Рим през 410 г. са по-маловажни събития. Следващите събития до 1054 г. – великият разкол в християнството , са време на предсредновековие, а истинско средновековие започва едва след разрива между Западната и Източната църква, когато в Западна Европа паралелно с католическата религия се създава класическият феодализъм и започват кръстоносните походи.   

Но защо подобна периодизация, която се оказва точна и подробна е фактически неизвестна? Обяснението на този феномен се състои в това, че приемането и е възможно поради обстоятелството, че в епохата на християнизация на Римската империя, в епохата на Вселенските събори, европейският епицентър се намира не на запад, а на изток, и това не е вече Старият, а Новият Рим, построен от Свети Константин в мълниеносен, кратък исторически срок на брега на Босфора, на мястото на древния Византион. Дългото средновековие, включващо няколко много различни епохи, започващи на границата между I и II век от Р.Х. е изработено и охотно прието от западната историческа наука, а след това се налага като монополно общоприето право в историческата наука и признава хегемонията на Константинопол в европейската цивилизация.

И така, новият период в историята на Европа, продължил няколко столетия до епохата на император Карл Велики открива пътя на управлението на император Свети Константин.

Животът на Константин до началото на управлението му като император


37733.p Всемирното Православие - СВЕТИ ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН И НЕГОВАТА ЕПОХА. ЧАСТ 1.

Гай Флавий Валерий Константин е роден на 27 февруари 274 година в илирийския град Наисус (бившият български и сегашен сръбски град Ниш) в семейството на Констанций, романизиран илириец, далечен роднина на император Клавдий II. Майка му е първата съпруга на Констанций Света Елена, родена през 244 г. В средновековна Англия възниква версия за това, че тя е дъщеря на краля на бритите Коул Колчестърски. Но нейният произход е далеч по-прозаичен. Бащата на Света Елена, съдейки по агиографски източници, е кръчмар в сицилийския град Дрепан, където Елена се запознава с офицера Констанций Хлор и се омъжва за него. Елена е християнка и снизходителното отношение на Констанций към християните в тази част на империята, която той управлява в периода на тетрархията, до известна степен може да се обясни с влиянието на неговата жена. По указанията на Диоклециан, Констанций Хлор изоставя Елена, защото ставайки помощник на август Максимин е принуден да се ожени за доведената му дъщеря Теодора, която му ражда три сина и три дъщери.

Разделена от императора от своя мъж, Елена преживява скромно до момента, когато нейният син, ставайки владетел на империята не я удостоява с титлата августа. Със своя световно известен исторически подвиг – издаването на Миланския едикт, положил началото на християнизацията на Римската империя, Константин в известна степен е задължен на майка си. Защото никога в детството си, нито в младежките си години, а после и в свитата на Диоклетиан, Константин не е съзнателен християнин, но отношението му към единоверците на майка му и към изповядваното от тях учение зависи от от добрите впечатления насадени от Елена. В старческите си години Света Елена се радва на пищността на дворцовия живот, осигурен от сина и, а в залеза на земния си път се отправя на дълго поклонническо пътуване в светите земи в Палестина. Умира в началото на 30-те г. на четвърти век.

Отпращайки цезар Констанций Хлор на запад в империята, Диоклетиан оставя при себе си неговия син, до известна степен в качеството на заложник – за предотвратяване на възможни узурпаторски опити от страна на Констанций. Пребивавайки в двореца, Константин се ползва от полагащото му се за положението почитание и изпълнява административни поръчки и участва заедно с Диоклетиан в походи и сражения.  Получил по-рано добро образование, за което свидетелстват изворите, съхранени до наши дни, сега той се обучава на воинско и пълководческо изкуство, необходими за по-късното държавно управление.

Неговият биограф Евсевий Кесарийски сравнява положението на Константин в свитата на Диоклетиан с пребиваването на Мойсей в двора на фараона[1]. Императорите, подлагали на гонения християните са наричани от Евсевий „тирани”, отбелязвайки: „че сред тях е бил вече Константин, впоследствие бич за тираните, но все още млад юноша, нежен и украсен с едва набола брада”[2].

През 295 и 296 година Константин участва във военна експедиция в Египет, като част от свитата на Диоклетиан. По обратният път се настаняват в Кесария Палестинска. Евсевий, по-късно станал епископ на този град, а по това време все още мирянин, приятел и ученик на Свети Памфил (мъченически загинал богослов от оригенската школа) вижда Константин и в животоописанието на императора той описва впечатленията си: „Стоящите от дясната страна на василевса са хора, желаещи да го видят; той им се струва величествен и по това време притежава знаци на царско високомъдрие. По красота на тялото и височина на ръста няма равен, а по телесна сила превъзхожда всички и те се боят от него”[3]. Патетическият тон на този словесен портрет може би представлява извлечен от панегирическата стилистика на биографиите, но е запазена и статуя на Константин с глава в огромен размер (сега се намира в Капитолийския музей) – с прекрасни и правилни черти на лицето на човек, изпълнен с поразително мъжество, властност  и спокойна решителност. По-царствен образ едва ли съществува някъде. Любопитно е, че в средновековието първият християнски император е представян и в друг образ. На Капитолия е запазена конна статуя на християнския гонител Марк Аврелий – брадат, с кротко и меко изражение на лицето. Тя оцелява само затова, че са я смятали за изображение на Свети Константин.  

През 299 г. по време на войната с персите, Свети Константин е най-близък помощник на Диоклетиан и показващ пълководческите си способности. Константин е заедно с първия август при разрушаване на никомидийската църква, с което започват християнските гонения, но няма никакви свидетелства за това, че той има някакво участие в гоненията. Нещо повече – можем косвено да заключим, че Константин съчувства на гонените християни.

Когато Диоклетиан остава без власт и се оттегля в Салон през 305 г., Константин се оказва под властта на Галерий в Никомидия, който е известен с особено жестокото преследване на християните. Осъзнава грозящата го опасност от страна на новия август, който се стреми към единовластие и е известен за болестното състояние на своя съуправител Констанций, управляващ на запад. И Константин намира тогава поразителна изобретателност, решимост, храброст, бдителност и избягва от никомидийския двор при своя баща.  Срещайки се с тежко болния си баща в Булон, където се подготвя военно-морска експедиция в Британия против преминаващите Адриановия вал пикти, Константин се отправя с баща си отвъд Ла Манша. Поради болестта на бащата се налага Константин да ръководи военните действия и за няколко седмици пиктите са разбити, а остатъците от армиите им са отхвърлени далеч на север, отвъд Адриановия вал.

На 25 юли 306 година Констанций Хлор умира в Ебураке (Йорк), и веднага след това печално събитие неговият боен другар – кралят на съюзните на Рим алемани, командващ германските спомагателни войски, провъзгласява за нов август Константин, който незабавно е приветстван и приет от легионерите и федератите, намиращи се в Ебураке, а скоро след това е признат за август и император от всички войски, които по-рано са били под командването на неговия баща. От този момент Свети Константин става един от ключовите участници в политическата и въоръжена борба за властта в империята. Първият брак на Константин е с Минервина, която му ражда син – Крисп, а втората му съпруга е Фауста, дъщеря на Максимиан, от която има три сина: Констанций, Констант и Константин.  

Промяната в Константин и победата му над Максенций


37735.p Всемирното Православие - СВЕТИ ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН И НЕГОВАТА ЕПОХА. ЧАСТ 1.Сънят на Константин и победата на Константин над Максенций при Мулвиевия мост в Рим на 26 октомври 312 г. Византийска миниатюра от  IX век.

След самоубийството на Максимиан и смъртта на Галерий през 311 г., в империята остават четирима управители, всеки от които се титулува август и император, не признавайки правата на конкурентите, но готов да влезе в коалиции против конкурентите.  Това са Свети Константин, чиято власт се разпростира в задалпийския Запад; Максенций, син на Максимиан, имащ резиденция в имперската столица Рим и управляващ Италия, Испания и Африка; Лициний, контролиращ Балканите и прилежащите територии в Централна Европа; и накрая – Максимин Даза, който контролира азиатските провинции и Египет – най-населената и богата територия на империята. От гледна точка на легитимността, изхождаща от конституирания от Диоклетиан нов порядък на управление на империята, законни управители са Константин, Лициний и до известна степен Максимин Даза, който имал право на титула цезар, но не и на август. В същото време Максенций справедливо е разглеждан от съперниците си като „тиранин”, което на юридически език означава „узурпатор”.

Не признавайки за августи Константин и Лициний, Максений се съюзява с притежаващия съмнителни права Максимин Даза. Те са принудени да сключат този съюз и поради липсата на подкрепа у населението на подвластните им страни. Даза се проявява като враг на Църквата, а управлява най-християнизираните провинции на империята. Той е толкова жесток, че дори местните езичници наблюдават гоненията с ужас и съчустват на съседите си християни. Максенций пък е ненавиждан от подвластните му народи заради тираничния режим, който установява и най-вече в Рим, и за своята крайно възмутителна безнравственост, напомняща на римляните за времената на Калигула, Нерон и Комод. „Завладявайки хищнически царствения град, тиранинът, пише Евсевий, непрестанно извършва нечестиви и злодейски постъпки...Отнема жените от законните им мъже и ги обезчестява...Извършва такива насилия не само с обикновените хора, но и с първите мъже в римския сенат”[4]. Тероризирайки ненавиждащите го сенатори, узурпаторът не пощадява и простолюдието: „Веднъж под някакъв незначителен предлог той заповядва на своите копиеносци да избиват народа. Убити са хиляди римляни, не от скити или варвари, но от копията и оръжията на съгражданите си”[5]. Константин знае, че ще бъде посрещнат в Рим като освободител от тиранията. Евсевий пише с патетичен тон и за причините, принудили Константин да воюва против Максенций: „Защото той представлява в себе си целия ойкомен като едно велико тяло – царствения град на римската земя. Рим търпи робското притеснение на тиранина, очаквайки незабавна защита. Но когато се оказва, че никой не е в състояние да помогне на своя Рим, единствено Константин се оказва човекът, който може да спаси царствения град от тиранина. Константин казва, че животът му няма да е живот, докато Рим остава под бремето на бедствието и започва да се готви да унищожи тиранина” [6].

Максимиан, ако и да има популярност, то тя е сред войските, които командва и най-вече сред ветераните. За целите на войната той използва демагогски методи, за да спечели повече привърженици.  Влизайки в схватка с Константин, Максенций не използва  лозунга за защита на древната отечествена религия от експанзията на християнската вяра; този лозунг е дискредитиран с провала на кампанията. Но Максенций въоръжава привържениците на тъмните окултистки практики с надежда да получи помощ: по думите на Евсевий „той се отдава на чародейство. За целите на магията той разсича бременни жени, разглеждайки извадените от утробите им неродени младенци, за да умилостиви демоните. С такива методи се надява да спечели победа”[7]. В думите на биографа може да се открие противоречие, но то е мнимо: „Максенций не иска тази война, осъзнавайки нейната безперспективност, но започната от Константин, му остава само да се надява на победа”.

Преди началото на войната Константин се сближава с август Лизиний. Гаранция за съюза става годежът между Лициний и сестрата на Константин Констанция. Лициний не участва в бойните действия срещу Максенций, но тилът на Константин в Централна Европа остава безопасен благодарение на този съюз.

Британия е изправена пред опасността от нападение от север, а рейнският лимес може всеки момент да бъде преминат от германските племена – франки или алемани, а в Галия има опасност от въстания. По тези причини Константин може да се изправи срещу Максенций само с една трета от намиращите се под негово командване войски – осем хиляди конници и деветдесет хиляди пехота. Значително болшинство от войската съставят включените в легионите и в помощните части гали, брити и германци – римски граждани и федерати. Ядрото на кавалерията е съставено от особено преданите на императора романизирани илирийци, назначени от баща му.

Армиите на Константин се противопоставят на числено превъзхождащите ги сили на противника: преторианският корпус и набраните в Италия легиони наброяват общо 80 хиляди, 40 хиляди са превъзходни войни от Африка, основно бербери, а заедно с крепостните гарнизони достигат до 150 хиляди войници. Ударната сила на Максенций е тежката кавалерия от клибинарии, която заимства екипировката и тактиката си от Иран и със своята надеждна защита, която е обаче и много тежка, превъзхожда средновековното рицарство.

През зимата и пролетта на 312 г. Константин провежда в своята трирска резиденция, а в Колмар – най-близкото място до театъра на военните действия, се занимава разработки на стратегии за предстоящата война и провежда военни учения. През лятото основните сили са съсредоточени в Югоизточна Галия и през септември армията начело с Константин преминава Алпите по път, който не е съществувал по времето на Анибал пет столетия по-рано.

На италианския склон на Алпите с мълниеносен щурм е превзет укрепеният град Суза (Сегуенсо). Императорът въздържа войниците си от обичайните грабежи, напомняйки им за това, че те не са дошли в Италия като завоеватели, а като освободители. На път за Турин Константин се сблъсква с контраатаката на прославените клибинарийци, но за битката той подготвя своите войници със солидно защитни доспехи и с боздугани, които пробиват доспехите на противниците и дори ги свалят от конете. Клибинарийците са победени, но градските стени на Турун остават затворени. Все пак градът е превзет, а Константин е приветстван като освободител. С това става ясно, че войската, за разлика от обикновеното население, са верни на Максенций.

След превземането на Торино Константин не повежда армията направо на юг към Рим, а я повежда на изток по Падуанската долина, за да си гарантира защита на тила. След Торино са превзети Медиолан, Бреша, Верона. Пред стените на Верона Константин се сблъсква с енергичната съпротива на преданите максенциеви войски, които са командвани от един от най-способните военачалници – префектът преторий Руриций Помпеян. Битката продължава цяла нощ и е спечелена убедително от Константин. Загубите на противника са ужасяващи, а преторианският корпус фактически прекратява съществуването си. Пленените войници от Верона, според язвителната забележка на Я. Буркхард, „са приковани от Константин в окови...Да ги екзекутира означава да постъпи противно на новопоявените идеали за хуманност и държавни интереси...[8]. Една част от армията е оставена от Константин за завършване на операциите във Верона, а останалата част продължава да се движи на изток, прочиствайки Северна Италия от гарнизоните на Максенций, а след това – на юг през Болоня, Аримин, след това по Адриатическия бряг до Фано и оттук по Фламинариевия път на Рим.

Стратегическият разчет на Максенций се състои в това да бъде нанесен решаващ удар пред стените на столицата по числено отстъпващите войски на противника. След гибелта на най-добрият си пълководец Руриций Помпеян Максенций е принуден лично да поеме командването на войските си, въпреки че разбира превъзхождащите го пълководчески качества на Константин. Максенций не може да разчита на готовността на римляните да издържат на продължителна обсада поради липсата на продоволствени доставки и запаси от храни. Той се страхува от гладни бунтове на обсадените римляни. Затова се предпочита генерално сражение пред градските порти, което да реши и спора за короната. До пристигането си пред Рим Константин печели победа след победа, но в тези сражения той се изправя пред малочислени противници. Изходът от битката с превъзхождащите го по численост войски на Максенций изглежда неясен.  

И ето тогава, в навечерието на сражението, според версията на Лактанций „в съня си” (commonitus est), вижда да изобразява на щитовете си небесното знамение на Бог (coeleste signum Dei). Константин прави това, което му е открито: изобразява на щитовете монограма”[9]. Лактанций пише за това събитие в съчинението си „За смъртта на гонителите” («De mortibus persecutorum»), две или три години по-късно, но не и след 315 г.; така че сведенията му са пресни.

Друго свидетелство ни дава биографа на Константин Евсевий Кесарийски, който скоро след смъртта на равноапостолния император пише за това, че „молейки се на Бог за победа, василевсът получава удивително, изпратено от Бог знамение. На нас ни го разказа под клетва самият василевс, когато дълго време след събитието започнахме да пишем настоящето съчинение, а императорът ни удостои с честта да беседва с нас...И ето какво ни разказа: „Веднъж, когато слънцето започна да залязва аз със собствените си очи видях върху слънцето кръстно знамение с надпис: „С това побеждавай!”. Това зрелище изпълва с ужас както него самия, така и войската. Константин изпаднал в неведение и си казал: „Какво означава това явление?” Докато размишлява настъпва нощта.  Тогава му се явява насън Христос с небесно знамение и му заповядва да направи знаме, побно на това от видението и да го използва за защита от враговете си. Константин разказва на приятелите си своята тайна и след това повиква майстори, умеещи да обработват злато и скъпоценни камъни, сяда между тях и им описва образа от знамението, и им заповядва да го направят същия от злато и скъпоценни камъни”[10].

Евсевий описва с подробности това знамение: „Понякога и ние може да видим това знаме. То има следния вид: на дължина, покритото със злато копие е препречено с рея, образуваща с копието кръстен знак. На върха на края на копието неподвижно е поставен венец от скъпоценни камъни и злато, а над него – символ на спасителното име: две букви означават името на Иисуса Христа. Василевсът има навика впоследствие да носи тези букви на шлема си. След това на копието е поставен тънък бял плат, еднакъв на ширина и дължина – царска тъкан, покрита с различни скъпоценни камъни и злато. Този плат се струва на зрителите невъобразимо красив. На самото копие, под кръстния знак и при самия горен край на описания плат е поставено златно изображение нта боголюбивия василевс и неговите деца. Това спасително знаме, като отбранително оръжие, винаги се използва от василевса за побеждаване на противните и враждебни сили. Императорът заповядва на войските си да нсосят знамена, подобни на описаното.”[11].

37737.p Всемирното Православие - СВЕТИ ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН И НЕГОВАТА ЕПОХА. ЧАСТ 1.

Рубенс. Видението на император Константин

Реалността на това събитие – видението на кръста на небето от самия Константин и неговата войска и след това явяването на Христа в съня на императора е отхвърлено като действително случило се от много историци, в това число и историци на Църквата от протестантските среди. За голяма част от тях основният мотив е очевиден -  той се корени в предубеждението против самата възможност за чудо; и нещо повече – по-характерно за калвинизма, отколкото за лутеранството, е възприетото негативно отношение към подвига на Константин, който не само дарява свобода на Църквата, но и я покровителства. Нещо възприето и много почитано във византийското християнство.

За християнските автори, принципно не поставящи под въпрос възможността за чудо най-добре говорят думите на В. В. Болотов: „провиденциална случайност...Работата е в това, че около слънцето може да се видят понякога черти, приемащи форма на кръст и това явление се нарича ”parhelion”, или „лъжливо слънце...Но нали и за чудото не трябва творчески акт: Бог използва тези сили, които ги има в света. С кое и с какво ще си обясним този факт – със свръхестествено вмешателство или с естествен фактор, делото всъщност не се изменя”[12]. По повод на още един демагогски аргумент, почиващ на съобщението на Евсевий: „Богът на любовта и на мира в разказа на Евсевий се явява и Бог на войната, затова и целият разказ трябва да се предаде на забрава и презрение като очевидно измислен (natuerlich erlogen)[13].

Слуховете за видението се разпространяват в различни части на империята и особено в Галия, неслучайно, защото там се намира едва ли не по-голямата част от войските на Константин в навечерието на схватката му с Максенций. Свидетельство за това ни дават сведенията, съдържащи се в произведенията на нехристиянските автори: „През есента на 313 г. в Галия, ораторът Евмений изказвайки похвално слово за Константин се изказва неопределено: „Кой ли бог подбуди Константин да се отправи на победен поход”[14]. В.В. Болотов се позовава и на речта, произнесена от друг галски ритор – Назарий, през 321 година. Назарий казва, че: „по цяла Галия се говори, че на небето е видяна войска, изпратена от Бог...Видяли са, как помощта страшно сияла и щитовете, които войните носели блестяли, а самите те казали следното: „Идваме на помощ на Константин”[15]. Думите на Назарий повтарят слуховете, които се разпространяват в Галия и идват, без съмнение, от войниците на Константин и понеже средата, в която се разпространяват е предимно езическа, действителните събития при предаването им от уста на уста претърпяват метаморфоза и придобиват характер, съвместим по-скоро с езическите вярвания,, отколкото с християнските представи.

Към истинността на съобщението на Евсевий скептично се отнася и В. В. Болотов. Отечественият историк открива в свидетелствата на биографа на императора безспорно противоречие с разказа на Лактанций, който не пише нищо за видян кръст на небето, а само за някакво небесно знамение, Което Константин изобразява на щита си. Болотов не подозира Евсевий в преднамерена дезинформация, но приема, че той: „просто не разбира разказа, разказан му от Константин. Императорът не е такъв събеседник, който може да се интервюира и да му се задават въпроси. Той е казал няколко думи, които Евсевий изтълкува по своему”[16]. Двете съобщения – на Евсевий и Лактаций се разминават, но това не означава, че си противоречат. Лактаций споменава за „Небесно знамение на Бог («coeleste signum Dei»)”, но не уточнява, какво точно означава. От Евсевий научаваме, че това небесно знамение е кръст.   

Историците намират противоречие и в това, че според Лактанций, знакът за Божественото знамение е сложен на щитовете, а Евсевий не споменава за щитове. Евсевий ясно казва, че е изработено скъпоценно символно изображение и самият василевс използва  това „спасително знаме като отбранително оръжие...за преодоляване на противната и враждебна сила”, и заповядва „да бъде носено от войската”. Според Лактаций това изображение е носено на воинските щитове.  

Разбира се, това място и въобще целият текст на Евсевий, е посветен на видението и неговото изображение. За разлика от разказа на Лактаций тук няма спазен хронологически ред. Ако се изхожда от последователността на повествованието, то може да се заключи, че видението се случва преди началото на войната с Максенций, а не непосредствено преди решаващата битка, а заповедта за носене на изображението пред войските се отнася към неопределено време и много е възможно тя да е дадена едва след спечелената победа. Но в биографията на Константин, написана от Евсевий, в много случаи последователността на изложение не съвпада с хронологическата последователност на самите събития. Но и в тази част  - за времето на видението, между двата разказа няма големи противоречия. Лактанций, който точно указва, че в навечерието на генералното сражение се вижда „небесно вразумление”, а Евсевий твърди, че видението се отнася за войната с Максений. Известно е, че Евсевий пише четвърт век след сражението на Константин и Максенций и с  думите на императора, чути много време след събитието.  

Изображението на знамението, което вижда Свети Константин на небето е наречено „лабарум”. Етимологията на тази дума не е ясна, но една от версиите е, че произхожда от езика на баските и означава точно „знаме”, а много от константиновите войници са баски от Югозападна Галия. А защо именно тази баска дума се е наложила за обозначение на константиновото знаме не е известно. 

Историци, в това число и В. В. Болотов, смятат, че достоверността на свидетелството на Евсевий се подкопава от обстоятелството, че според автора: „Константин вижда кръст с надпис и в сънно видение му се явява Христос с кръст. А императора поставя на знамето и шлема си не кръст, а монограма на Христа. По този начин виденият кръст не е негов знак”[17]. Между другото, ако внимателно се чете Евсевий не е трудно да се открие споменаване и за кръста на знамето: „На дълго копие...под знака на кръста...е направено от злато нагръдно изображение на боголюбивия василевс и неговите деца”[18].

Видението на кръста става обратимия момент на Константин към християнството. Въпреки християнското иззповедание на майката той самия не е християнин, като дете, а става такъв по-късно. В кой точно момент? До известна степен това е бил постепенен процес с няколко важни момента. И най-значимият от тях е видението на кръста, предшестващо победата му. Подобна констатация, естествено, се отхвърля от историците, несъчустващи на християнството. Т. напр. един от съвременните биографи на Константин – Я. Буркхард, изобщо отказва да приеме Константин за съзнателен християнин. Според неговите думи: „От страна на императора това е експеримент, който не го обвързва с христианството по никакъв друг начин освен веротърпимостта. Той най-много от всички приема Христос за един от боговете, а християните за него не са по-различни от езичниците...Без съмнение той се ръководи изключително от съобръжения за успех; ако неговият знак „ХР” е бил посрещнат враждебно в Италия, то е щял да го махне от щитовете и знамената си”[19]. Към самия факт за неговото кръщение скептично се отнася и по-голямата част от протестантските историци, които намират в живота на императора факти – пълководчески и управленски, пропити с кръв, които са несъвместими с искреното изповедание на Христа. Наивността на този подход, ако бъде приет на сериозно, трябва да изключи от числото на християните повечето управници, царе и князе, които поради „управленски задължения” предприемат изпълнение на жестоки кръвопролитни действия. В. В. Болотов не е склонен да преувеличава значението на видението за настъпилата промяна у императора: „това били само начални стъпки към християнството...Свръхестественото събитие не може да има за Константин решаващо значение...Ако той премине на християнска страна без дълбока вътрешна убеденост, то мотивите може да са само политически”[20]. По тези си разсъждения църковният историк е много сходен с Буркхард, историк – антихристиянин.   

Биографско основание за скепсиса е относително късното покръстване, което Константин отлага до самия край на живота си. Той е покръстен от епископа-арианин Евсевий Никомидийски чак на смъртния си одър. Разпространената в католическите среди версия за кръщението на Константин от Свети епископ Силвестър. Добре е известно, че подобно отлагане на кръщение не е изключение, а правило в живота на християните в Древната Църква. Свети Амвросий, известен със своята преданост към Църквата, е избран за Медиолански епископ, когато още не е бил покръстен. Аналогичен христоматиен случай е изборът на Нектарий за епископ на столичния град – Новия Рим. Така, че е било обичайно хора, християни по убеждение да отлагат покръстването си. Случаят с Константин не означава, че той, императорът, остава извън Църквата до смъртния си одър.   

 

 37734.p Всемирното Православие - СВЕТИ ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН И НЕГОВАТА ЕПОХА. ЧАСТ 1.

Свети равноапостолен Константин. Фреска на Еммнуил Панселин в храма на Протата в Света Гора Атонска

Биографът на императора озаглавява главата, след разказа за небесното видение така: „За това, как Константин, бидейки оглашен, чете Божественото Писание”, която, ако се доверяваме на нейната достоверност, поставя точка по въпроса за времето на обръщението: „В описваното време, поразен от дивно видение и решен да не почита друг Бог, освен видяния,  Константин призовава при себе си тайниците (мистас) с Неговите думи и ги пита Кой е този Бог и какъв е смисълът на знамението, което е видял? Те му отвръщат, че този Бог е единородния Син и единствения Бог, а видяното знамение – символ на безсмъртието и тържествен знак на победата над смъртта, която Той е удържал, когато е дошъл на земята. След това те подробно разкриват на Константин учението и причините за Неговото пришествие. Константин, ако и да се вразумява от тези думи, не по-малко от това има пред очите си чудото на даруваното му богоявление, и сравнява небесното видение с думи. Той е убеден, че знанието му е изпратено свише и даже сам започва да се занимава с четене на Божествените Писания. Освен това заповядва да му служат Божии йереи, с мисълта, че Божието видениетрябва да се чете с всички способи на служение”[21].

От този момент Свети Константин става християнин, а ако в своите последващи държавни деяния той не винаги го показва, то причината за това е политическа – стремежът да не отблъсква езическите си поданици, които по това време все още са преобладаващата част от населението на империята. Именно затова не издържа и критиката на противоположната позиция – опитът да се представи признаването на християнството само като политически акт. Това не е резонно за константиновото време, когато християните все още са между 5 и 20% от населението на империята (според различни източници), но една десета от населението е най-реалистичната оценка. Само в най-християнизираните провинции на Азия броят на християните се доближава до 50%.  На запад, където Константин има главната опора в борбата с противниците си, християните са неколкократно по-малко. В Британия, например, те са не повече от 1% от населението. 

 

Следва продължение

За историята на Църквата от Апостолския век можете да прочетете ТУК.